ИДЕЙНИТЕ ТЕРМИНАТОРИ НА БСП

Минчо МИНЧЕВ
Печат

• Социаллиберализмът – отровата на една токсична секта

• Сардоничният смях на съдбата и моралистите от „Свидетели срещу Нинова, от последния ден“


Този отговор се забави. Наложи се да пиша текста повторно. За моя голяма изненада се оказа, че публикацията „Емоциите в политиката са лош съветник“, не е безименно колективно творение на Идейно-политическото обединение в БСП Платформа „Социализъм 21 век“. Своето авторство, в нарочно писмо до Валерия Велева, е потвърдил самият Георги Пирински. В този смисъл се наложи отново да препрочитам публикацията му, в отговор на моята – „Сама – като Антоний срещу Римската империя“.

Да си призная отначало не повярвах. Помня Георги Пирински от Кръглата маса, а и отпреди това, още от времето, когато „ненавършил и 30 години, по специален скоростен асансьор, без междинни спирки, бе издигнат до длъжност първи заместник-министър на външната търговия, а през 1986 г., влезе и в състава на ЦК на БКП.“ Това са думи на инж. Иван Пехливанов от публикация във в. „Нова Зора“.

„До 10 ноември той бе известен сред директорите на стопанските организации главно като „неподписващият зам.-министър, при когото се отиваше като в поща – да се пусне „писмо“ до министъра.“ - допълва инж. Пехливанов.

Въобще,  „Свидетел на историята“ е знаменита книга. Още при първите публикации в „Нова Зора“, където нейни части излязоха като отделни статии, бях предупреждаван от инж. Пехливанов, че поемам огромен риск, защото като човек, чийто живот е преминал по други релси и коридори, си нямам и представа за дългата слонска памет и отмъстителност на описаните от него персонажи, както и мъртвата хватка на дългите им ръце.

Аз разбира се, нехаех, додето не ми се наложи буквално да мина в нелегалност, от която реално ме избави внезапната гибел на бащицата на българската перестройка Андрей Луканов. Това обаче е друга, по-стара история.

Преди нея убеждавах инж. Иван Пехливанов да събере всички свои статии в книга и с времето, когато той склони, вече след смъртта на Луканов, аз станах и кръстник на книгата, името на която „Свидетел на историята“, бях измислил отдавна. Нещо повече, междувременно успях да склоня и друг основен автор на „Нова Зора“, проф. Чавдар Добрев, светла му памет, отиде си преди месец, да напише блестящия предговор към нея, с който тя се появи през 2005 г.

Струва ми се, че тъкмо плодотворното и честно общуване с хора като инж. Иван Пехливанов, и с Борис Дерибеев, „железният воин“, за който съм писал и друг път, и двамата реални строители на онази България, която загубихме, се превърна в онзи незаобиколим фактор, който отвори не само моите очи за много по-обширната картина на българското възмогване през втората половина на миналия век.


Нещо повече, той успя да ме превърне в убеден защитник на най-грандиозния модернизационен процес, осъществен в българската история, от същата тази партия, отрицател на делото на която през 90-те години бяха „мухите кюрановки“ от ОСД, мутирали днес в токсична секта, известна отскоро като Идейно-политическо обединение Платформа „Социализъм 21“.

Дължах това пространно отклонение на светлата памет на инж. Иван Пехливанов, чийто живот и дейност са всъщност най-неопровержимото доказателство за това, че до 1989 г. в България е осъществяван небивал съзидателен процес в икономиката, промишлеността, културата, здравеопазването, образованието, военното и почивно дело и пр., и пр., който след тази дата, по волята на едно режисирано пренебрежение, бе подложен на пълзящо охулване и оплюване от перестроечни или по-точно, от ОСД-йски позиции. За тези позиции най-изтъкнатите техни носители твърдяха, че са „социалдемократически“, а другарят Георги Пирински, като пряк участник в този процес, ведно с Велислава Дърева, заявява претенции, че тази нова линия била осигурила „бъдеще на БСП в новите исторически условия“.

Въпросът разбира се, е от изключителна важност, защото изисква осветяване на идейно-политическите процеси, протичащи вътре в самата партия и обуславящи нейното все по-неубедително представяне в обществения живот. Отговорността и вината за това състояние на БСП,  се преписват единствено на Корнелия Нинова и на „здравите сили“, „до смърт“ заклети противници именно на този спасителен за партията курс“, според твърденията на другаря Георги Пирински, които визират най-вече „Нова Зора“.

Винаги ме е удивявал чиновническият изказ и дарбата на другаря Пирински да дава сложни, но по същество неверни обяснения на прости неща. Бил съм и жертва, и свидетел на неговото неповторимо умение да изтощава до припадък всички, които от няма и къде, се е налагало да го слушат, когато през годините на бавното умъртвяване на БСП той е съставял и чел нейните основни програмни документи. За тях мълвата твърди, че не са плод на колективен труд от много умове с партиен опит, а едноличен негов творчески продукт, тъй като били „изпразнени откъм съдържание и лишени от каквато и да е политическа инвенция“.

Залите на конгреси и пленуми, изтръпваха всеки път, когато на трибуната заставаше той и металният тембър на равния му като на говорещ робот глас, закаканижеше за все по-избледняващите контури на възможни победи и все по-неубедителното светло социалистическо бъдеще, към което трябвало да се върви чрез “преодоляване на капитализма“.

Но въпросът съвсем не е в личните и особени качества на другаря Георги Пирински. Опусът, с който той ме заклеймява, е доказателство за пълната му творческа и идейна безпомощност. Негов най-неумолим идеен отрицател обаче, се оказа самият живот, както и затъването на БСП във все по-дълбока идейна криза. Защото се потвърди предупреждението на „Нова Зора“, още от 90-те години на миналия век, че ОСД са идейните терминатори на БСП. И че те всъщност са преносителите на най-опасния политически вирус на всеобхватната епидемия, налазила левите политически партии и движения в Европа, чието име е социаллиберализъм, троцкистката основа на идеята за разгрома на всичко национално, в изграждането на новия световен ред. Това е и името на улицата без изход, в която бе натикано братството на левите партии в Европа, наречено ПЕС, начело на което, може би не случайно, вече няколко години наред, е Сергей Станишев, доскорошният председател на БСП.

В това е историческата вина на партийното дворянство на БСП, приело като собствена групова идеология изолационистките практики на отчуждение от широките партийни маси в собствената си партия, които са възпитани и са носители на автентични социалистически идеи. Каквито и обяснения да се дават, каквито и обвинения да се хвърлят към Корнелия Нинова опитала се, както вече писах, да „очисти БСП от мръсната кръв и гнилост, с които преходът я натовари“, не трябва и за миг да се забравя, че крясъците и хулите идват организирано и с безотчетния ресурс на могъщи партийни барони, събрани на завет в кошарата на Платформа „Социализъм 21 век“. На тях именно принадлежи нескопосания опит да бъде прехвърлена вината „от болната на здравата глава“ за гибелния път, в който те самите натикаха БСП.

Причината БСП да се представя все по-неубедително не е в Нинова, а в онова историческо отстъпление, обозначено в самопризнанието на Велислава Дърева в нощта на 5 юли 2009 г., за което писах и част от което ще припомня отново: „Ако ги бяхме послушали, ОСД никога нямаше да вземе властта в БСП!“ Тогава Сергей замълча, защото конфузът не бе във факта, че Велислава обругава в мое лице новия коалиционнен партньор на БСП – Партия „Нова Зора“, а защото със своята невъздържана бъбривост „издаде четата“ и сложи знак на равенство между идеите на ОСД, налаганият от Георги Първанов и Сергей Станишев генерален курс на социаллиберализация, който беше на път да доведе до летален изход 130-годишната партия на българските социалисти, опасност, която все още не е отминала, ако все така активно продължава токсичната дейност на „кошарата“ „Социализъм 21 век“.

Велислава, която винаги се е изживявала като самоназначил се „наблюдаващ прокурор“, относно „идейното здраве на БСП“, обозначи само с едно изречение опасното и скривано с много усилия триединство: явлението „Сергей“; ролята на ОСД и чуждите, усмъртителни за партийните маси идеи на социаллиберализма. Тъкмо това триединство  стана и причина БСП да влезе в капана на тази „улица без изход“.

Социаллиберализмът „съвсем по европейски“ щедро и нагледно убеждаваше в предимството на своя прагматизъм, средния, а най-напред висшия партиен ешалон. Убеждаваше и всеки, който имаше възможност да влияе на масата социалисти, както и в обществото, в съкрушаващата правота на новата генерална линия. Той осигуряваше комфорт, просперитет и едва ли не „всички прелести на мохамеданския рай“. Вярно, не за всички, но нали още на 21 ноември 1989 г., самият Андрей Луканов бе заявил главната формула на всеобщото загниване: „Спасението на комунистите ще е поединично и ще е само в собствените им ръце!“.

Така и се случи. Само с честния труд на собствените им ръце, един президент и неговите синове, в съдружие със сина на иначе непоклатим партиен авторитет, на по-малки и по-големи партийни величия, станаха всевластни владетели, скрито или явно, на заводи и предприятия, на бивши партийни имоти, хотели, хотелски комплекси и пр. И за цялото това благополучие на по-едрото и по-дребно перестроечно партийно дворянство, единственият аргумент и главното  основание беше и остава съществуването на БСП. А мътната вода на това партийно живуркане и охолен живот по върховете, течеше като река, ставаше по-пълноводна и мощна, и „нямаше нииет да спре“, както по друг повод беше казал олимпиецът Пенчо Славейков.

Докато не дойде Корнелия Нинова!

В началото нищо не предвещаваше сътресения в стария, с установени порядки 130-годишен дом на столетницата. Клановете и групировките си бяха поделили сферите на влияние и владение, блаженстваха и прославяха прелестите на новия феодализъм, за който „в новите исторически условия“ бе поработил усърдно и Светлейшият княз на Лукановия завет – другарят Георги Пирински. Разбира се, не сам, а с всички скрити и явни съмишленици, овладели партията на българските социалисти. Структурите ерозираха по-бавно или по-ускорено, „но кой ти хай“! Поетът е писал: „Тъй върви светът,/ лъжа и робство/ на тази пуста земя царуват!“ И „партийните дворяни“ мислеха, че всичко това ще е вечно. Или поне до края на света. От тях едва ли някой бе чел „Гепардът“, но те се тешаха с мисълтта на Томазо ди Ломпедуза, че трябва всичко да се промени, за да си остане същото. Затова и първите по-дребни отпадания се възприеха от тях като случайни. Чу се все пак скърцане на зъби, но по-мъдри и по-сговорчиви гласове надделяха и обявиха всичко това за „неизбежна, необходима и съпътстваща щета“.

Малко по-късно реалността заоформи своя по-остър профил. Но демокрацията нали бе прибрала другаря „Маузер“ в кубура, а слободията на словото бе станала пословична, партийната аристокрация прие сражението, но избра съвсем неразумно за свое оръжие абсолютно чуждата на собствената си природа защитна теза – обозначи се като „крепост на морала“! Последва сардоничен смях и се оказа, че се смее не друг, а самата съдба. Смееше се над аргументи като: „не е честно, че Нинова изменя на уговорки и договорености с другари, с помощта на които сама дойде на власт.“

Така врещяха и пищяха моралистите от сектата „Свидетели срещу Нинова от последния ден“. Проглушиха дори „ушите и на глухия цар в Египет“. Стенеха те за „похитения колективизъм“ и за „коварното приплъзване на БСП към образа на партия от лидерски тип“. Имаше ли обаче някой, който да повярва на „лъжливите овчарчета“? Не, нямаше!  Защото те не бяха живели и работили като единно цяло с обикновените партийни членове, а нагло бяха паразитирали върху изстраданата вярност към социалния идеал на хиляди обикновени хора.  И всеки от тях отговаряше в себе си по своему на техните оплаквания и предупреждения. „Материнствания“ не се дочуваха, но то и така е прието в тази партия. Когато организационните мерки станаха по същество, защото всички осъзнаха, че само със „смяна на креватите“ промяна няма да стане, поде се друга песен – за „разгром на партийното единство“ и, затова че открито се работело и способствало за „унищожението на БСП като силна лява партия“. И това обаче им се видя недостатъчно, та разтръбиха по медиите, че Нинова била дошла на власт в БСП по сговор с десните и, за да я ликвидира като „лява алтернатива“. И тутакси се втурнаха да подмагат де на когото сварят, само и само да се провали БСП на изборите. Е, сполучиха. На третия ден, след 14 ноември, Нинова си подаде оставката, и обяви, че през януари ще има конгрес. Веднага бе издигнато ново искане – тя да не взема участие в преговорите за правителство! Не се получи. Самият Кирил Добрев кандиса за заетия от нея пост: „само и само да остави партията на мира!“.

По-наблюдателните членове на БСП обаче, отдавна бяха забелязали изчезването на думичката социализъм от основните партийни документи, подготвени от мозъчния перестроечен тръст, ръководен най-често от другаря Георги Пирински. Тази инерция, която той наложи, присъства и в отговора му до мен, „копиеносецът на озлоблението и омразата“, „сковаван от атавистичен страх“, че оставката на Корнелия можело да бъде осъществена! Няма да му припомням на другаря Пирински колко много неща се клатят на този свят, но, уви, не падат.

Милият, той! Как човек да не се съгласи с неговите биографи, че е „единственият от тесния кръг на Луканов, на когото е присъща лоялността“; че „не е боец и всъщност не понася удари“; че има обаче „способността да забележи преди всички тенденциите в самия им зародиш“ и, че въобще е като „китайски порцелан – фин, изящен, но чуплив!“.

Не искам да го нараня грубо, но няма как да не призная, че не ми е лесно да споря с глас от канализацията на историята, и че моят „сковаващ страх“, е всъщност реверсният образ монетата на неговата „златна мечта“. Признавам му предимството да притежава несъмнени езикови умения, външно да изглежда умерен, тактичен и сдържан, но неговата драма, смея да твърдя, е в отсъствието на смелост да се вглежда с по-голяма задълбоченост в тенденциите на прииждащото бъдеще. В Европа, че и в САЩ, където е роден, светът вече „заизчегъртва отровната плесен“ на социаллиберализма, ако използвам глагола, любим на чалга-патриотите. Там, в мозъчни центрове и сдружения на честни мислители, се обсъждат координатите и целите на задаващата се епоха на пост-социаллиберализма, което значи завръщане на нормалността, на извечните ценности и отговорности на човека. И че в това е всепобеждаващата енергия на оптимизма, който никой няма право да не забелязва, въпреки пандемичните и по същество сатанински ексцесии на днешния ден, в който ненормалното се представя за „нова нормалност“. А се оказва, че, главният редактор на теоретичния орган на БСП, сп. „Ново време“, се занимава със счетоводни анализи на процентите, с които била избрана Корнелия Нинова за председател на партията! За подобни шмекерии има много по-испедепсани авторитети и в по-сложни бакалски сметки от тази. Некрасиво е някак си, да се слиза до нивото на един Михаил Константинов. Обидно е и за партията, и за историята, подобни занимания да са на човек, който заема стола, на който е седял  цели 26 години самият Димитър Благоев!

Големият въпрос, който „Ново време“ има да разреши, с цялата теоретична мощ на една просветена и обърната към проблемите човека и света, партия като БСП, днес е преди всичко в отговора какъв може да бъде способът, с който тя да се излекува от отровните плесенни изпарения на социаллиберализма? И как може да избегне съдбата на почти всички социалистически партии, заразени от неговото токсично дихание?

Трябва да се понапрегне другарят Пирински, за да не последва БСП нерадостната съдба на такива колоси като Френската социалистическа партия.

Защото тъкмо това „социаллиберално гниене“, което той и другарите му привнесоха в БСП, създаде условията, при които във Франция се пръкна за президент лейтенантът от Родшилдовия полк Еманюел Макрон, а в Германия, пак то преосигури със време несвършващите мандати на фрау Меркел.

Сп. „Ново време“ би трябвало да отговори защо, въпреки че бе ощастливена от ОСД с „ново бъдеще за БСП“, социалистите извън нея стават все по-много? И все по-малко се оказват  организираните членове на някога милионната партия! И какво е обяснението за тяхната  несвършваща мъчителна идейна гарота, работеща в амплитудите: „надежда“ – „отчаяние“ – „надежда“ – „отчаяние“, и така вече 30 години! И какво караше социалистите да си запушват ушите при всяка поредна лъжа на своите лидери? И при всяко наплевателство, клевета или клетва на ояденото и напълно бездуховно партийно болярство?

Отговорът ми се получи твърде пространен. Но така е, когато човек пише един текст два пъти. Позамислих се и реших, че не бива да свършвам дотук. И че няма да е честно, ако пропусна да благодаря на другаря Пирински за ония два случая, назад в годините, когато той ми е помогнал. Случи се, когато бе председател на Народното събрание. В по-предишно време не ме е забелязвал или пък не ми е говорил, навярно заради позициите на вестника и партията, които Велислава Дърева „мрази“, и които „никога няма да заобича!“.

В края на август 2005 г. обаче, другарят Пирински ме видя в коридора на Народното събрание и ме покани в кабинета си. Бръкна в някакво чекмедже и извади списъка на депутатите от Национално обединение „Атака“. Изборите бяха свършили наскоро и 19 от тях, бяха подкрепили с подписите си писмото на „Белия Вожд“ Волен Сидеров, с което той настояваше хората в списъка да бъдат признати за народни представители от... партия „Атака“, току-що появила се в правния мир! Между подписалите бе и името на проф. Станислав Станилов, в това време председател на Централната контролна комисия на Политически кръг „Зора“, предходник на ПП „Нова Зора“. Другарят Пирински знаеше, че с него ме свързва дългогодишно приятелство и великодушно нареди да ми направят ксерокопие от документа. Сигурно съм представлявал особена гледка в своето искрено разочарование от хората които, покрай моята всеотдайност на каузата на Отечеството, както я разбирах, бяха станали „хора“, но бяха загърбили още при първата предоставена им от случая възможност „лоялността като чувство за морал и мярка за съвест“. В списъка бяха и други като Минчо Христов и Стела Банкова, към които аз бях подхождал като към другари по отдаденост на каузата. Те обаче не можеха да ме уязвят. Бяха хора далечни на „Зора“.  Другарят Пирински ме наблюдаваше и сигурно се е забавлявал с внезапната моя ранимост, която съм изобразявал и, на която той ставаше свидетел. И сам, посвоему е бил прав: един Минчо Минчев не можеше да изисква лоялност, защото не беше Луканов и нямаше какво да предложи, освен един пример как успешно може да работи човек срещу себе си. Когато си тръгвах, все пак ми прошепна с усмивка: „Не бой се, нищо няма да излезе от това!“

Вторият път беше две години по-късно, когато се разпореди 27-членната Църковно-обществена делегация начело с Оряхово-Зуевски митрополит Алексей, изповедник на Алексей II, патриарх на Москва и цяла Русия, светла им памет и на двамата, да премине през ВИП-а на летище София. Моя скромност беше домакин, натоварен с организирането на тържественото поклонение на високото руско пратеничество, пред паметта на капитан Николай Киряев, зам.-председател на Петербургския Славянски комитет, паднал на 6 юли 1876 г.,  в сражение с турците, край село Раковица, начело на 1000 български доброволци от корпуса на ген. Черняев. Тогава с Тодор Модев, областен управител на София, посрещахме високите гости и в един от последващите дни помолих владиката Алексей да прочете молитва за здравето на другаря Георги Пирински и за Румен Петков, който помогна при посрещането на делегацията в Плевен, а мъжкият хор на Новоспаския манастир в Москва, по изричното нареждане на владиката, изпя в тяхно отсъствие „Многая лета“.

Така и ще завърша в предстоящите светли Рождественски празници: „Многая лета“ за другаря Георги Пирински! Нека е жив и здрав и той, и семейството му, и другарите му от Платформа „Социализъм 21 век“! Не им желая зло. Знам че повечето от тях са невярващи, сиреч безбожници, други пък са откровено „излъжигоспод“, но нека за делата им да ги съдят: Вседържителят – горе, а тук – долу - будната съвест на членовете на БСП.

„Нова Зора“ остава, където й е мястото: на страната на правдата и на истината!