СТРЪВ ЗА НАИВНИЦИ

Румен ВОДЕНИЧАРОВ
Печат

• Водородната енергетика – третият мит на ЕК или декарбонизацията като форма на неоколониализъм – без канонерки и бомбардировки


Първият признак на глупостта е пълното отсъствие на срам.

Зигмунд Фройд


Известно е, че всички големи войни в човешката история са се водили за територии  и енергийни ресурси. XXI век не прави изключение, но голяма война на колективния Запад срещу Русия и Китай, засега изглежда невъзможна, защото атомното и хиперзвуковите оръжия действат възпиращо на апетитите.

„Дълбоката държава“ обаче не спира да намира други безкръвни начини за отслабване на националните държави вкл. и на самите Съединени щати. Ако преди 30 години врагът беше комунизъм, то сега всички беди се прехвърлят към „климатичните промени“ и по-точно към въглеродния диоксид. В хлабавата конструкция на Европейски съюз, лозунгът ДЕКОМУНИЗАЦИЯ се замени с ДЕКАРБОНИЗАЦИЯ.

И в двата случая, разбира се, водеща е печалбата. При декомунизацията на разпадащия се Съветския съюз, от него колективният Запад изпомпа милиарди долари. За да се прикрие грабежа и унищожението, успешно бяха разпространявани два мита: за озоновата дупка и за глобалното затопляне.

Първият мит е вече минало. Замяната на евтините хлорфлуорфреони в хладилната промишленост с нови, по-скъпи и пожароопасни флуорфреони, ощети икономиката на Съветския съюз с 100 млрд. долара, но затова пък фирмите „Дюпон“ и „Боинг“ спечелиха много повече. За теорията на озоновата дупка учените Роуланд и Малина получиха Нобелова награда (1995 г.), а Виенската конвенция заклейми окончателно рушителите на озоновия слой.

Безкритичното копиране на „научните достижения на Запада“ се оказа пагубно. Така и не стана ясно как тежките фреони от хладилниците на Европа, прелетяха до озоновия слой над Антарктида, за да подплашат не на шега хората. Стана както пееше Висоцки „Уезжаю я к болгаркам в Будапешт..“

Другата Нобелова награда получи американският политик и бивш вицепрезидент - Ал Гор, който направи всичко по силите си да разпространи мита за „глобалното затопляне като резултат на човешката дейност“. Подозрението, изказано от големия шведски учен Сванте Арениус (1859-1927), че увеличаване на концентрацията на въглеродния диоксид може да причини  глобално затопляне, беше отново безкритично експлоатирано и СО2 беше обявен за парников газ № 1. Без каквото и да е  научно обосноваване

през 1997 г. беше подписан Протоколът в Киото,

който задължаваше държавите да намаляват емисиите от изкопаеми горива.

Научната общност не прие така лековерно мита и измамата за глобалното затопляне. Фактите говореха за обратната тенденция, а именно, че то започва от 17 век, когато антропогенни парникови газове в такива количества няма. Нещо повече, много учени са убедени, че във втората половина на 21 век ще започне нещо като „малък ледников период“ и човечеството трябва да се готви за него. Привърженици на тази хипотеза (акад. Андрей Капица, проф. Владимир Котляков, РФ) затрупаха комисиите на ООН с документи, но те или изчезваха, или бяха опровергавани от СМИ, под контрола на неолибералите. От кумова срама страшилището „глобално затопляне“ беше преименувано на „климатични промени“, а пожелателният Протокол от Киото – със задължаващото подписалите го страни Парижко споразумение (2016 г.).

Не всички индустриални страни (САЩ, Китай, Индия, Русия) се хванаха на уловката, че въглеродният диоксид има връзка с глобалното затопляне. Неговият дял в топлинния баланс на планетата остава нисък (9-26 %) в сравнение с този на  водните пари (36-72%). Съдържанието на въглероден диоксид се е повишило с 36% (от 280 ppm  410 ppm), но анализите на въздуха в ледените сондажи в Антарктида за последните 40 хилядолетия показват, че СО2 е достигал стойности от 700 ppm и климатична катастрофа не е имало.

98% от въглеродния диоксид е разтворен в океаните и отделянето му в атмосферата  най-вероятно се дължи на повишаване на температурата на океаните, в резултат на промени в слънчевата активност и на разстоянието на Земята от Слънцето. 500 учени сложиха подписа си под Европейска климатична декларация (24.09.2019 г.) заявявайки, че на планетата няма никаква опасност от катастрофални климатични промени.

Според тях има малка  разлика между  „климат“ и „метереологично време“. „Каруцата е поставена пред коня“, казваха метафорично те.

Но благодарение на „учени“ като Ал Гор, на неговата книга и  на филма „Неудобната истина“, както и на политици-„калинки“, беше даден старт на т.нар. декарбонизация. И ето че без да се постигне единен  поглед спрямо тази стратегия, през 2011 г. беше обявена „Енергийна стратегия на ЕС до 2050 г.“ Съгласно „зелената сделка“ (Green deal)  в средата на века  делът на ВЕИ трябва да достигне 70%. В Европарламента бе приет и Климатичен закон (март 2020 г.), който обезсилва националните законодателства на страните-членки в Европейския съюз!

По този начин вече сме свидетели на климатична програма за Европейски съюз за „нулеви въглеродни емисии“. Една налудничава и абсурдна идея, която показва единствено цинизма и лицемерието на Европейската комисия. Тя превръща политиката за ВЕИ (Възобновяеми енергийни източници) в своеобразна зелена религия. Всеки, който е против „Евангелие от Грета“ бива разглеждан като враг на ЕС. Банките ще дават охотно кредити за строеж на ВЕИ, но не и за нови ТЕЦ на базата на въглища или атомна енергия. В резултат на „зелената стратегия“ развиващите се страни няма да могат да изградят обединена енергийна система, да развиват тежка промишленост и индустрии с непрекъснат производствен цикъл. Затова пък платежоспособният пазар на Евросъюза ще може да диктува своите условия и цени  на вносителите от цял свят.

Европейската комисия бълва документ след документ за „зелената сделка“, опитвайки се да закачи необратимо воденичен камък върху разклатената и без това  от пандемията икономика на страните членки на ЕС. Трилиони евро са необходими за отказ от изкопаеми горива и преминаване поголовно на ВЕИ.

На това място започна да се разпространява новият трети мит, а именно за водородната енергетика като устойчива спасителна алтернатива на децентрализацията при производството на енергия с ВЕИ в ЕС.

За политици и политолози, както и за „еврокалинки“ като Меглена Кунева и Урсула фон дер Лайен, водородът е идеалното гориво: при изгарянето си отделя само вода и е 4 пъти по-топлотворно гориво от природния газ. Кеф ти карай автомобил без да увреждаш околната среда,  кеф ти получавай ток в ТЕЦ, когато ветрогенераторите и фотоволтаиците спят т.е., има облаци или безветрие.

Водородът е най-простият и най-лекият елемент в природата. Намира се в по-голямо количество на Слънцето, но на Земята е в свързано състояние. Бива 3 вида: обикновен, деутерий (с един неутрон) и тритий (с два неутрона). На деутерия и трития физиците им намериха приложение – създадоха водородната бомба. Обикновеният водород е познат на хората от два века. С него те продухват олиото и то става маргарин, удобен за мазане върху филията; получават горива с хидрокрекинг; изстрелват дори ракети към луната. 78% от водорода се получава от природен газ (напр. от метан) и се нарича сив. Други 18% водород се получават от газификация на въглища (кафяв) и само 4% е т.нар. зелен т.е. чист водород, получаващ се при  електролиза на водни разтвори.

По водородната енергетика се работи в много страни. Неговите залежи са безгранични, но всъщност той представлява един вторичен енергоизточник, защото се налага да се отделя от атомите, с които е свързан: въглерод (С) кислород (О), азот (N) и др. Наглед всичко е много лесно, но всъщност е като да се почешеш по лявото ухо с дясната ръка през главата. Ето защо се налага на „зелените“ еврооптимисти да припомним следните неща:

• Световен пазар на водород и водородна борса няма;

• Тръбопроводите за природен газ (като Северен поток 1 и 2) не са годни за пренасяне на индустриални количества водород. В тях той може безнаказано да се добавя в количества до 15-20 % т.е. емисиите от въглероден диоксид биха се намалили само  с 10 %;

• Водородът е доста „пъргав“ и, внедрявайки се в кристалните решетки на металите, с времето ги прави крехки. Тази подробност предполага изцяло нова сертифицирана инфраструктура и противопожарни мерки;

• При изгаряне на чист водород се развива много по-висока температура (1500 оС). Нужни са нови материали;

• Получаването  на 1 кг водород с парна конверсия на природен газ, е съпроводено с отделяне на  9 кг въглероден диоксид. Страничният продукт е отново  СО2. Той трябва да се улавя напр. с варно мляко. Къде отива безвъглеродната енергетика? Май става като в песента на Тошко Колев: „…И след мъглата, а-а! Пак мъгла…“;

• Транспортирането на водорода като свързан в амоняк. Така произведен в Русия, той е транспортиран до Япония. Няма съмнение, че това е гениална идея, но законите на химията и физиката показват, че все пак остава скъпо;

• Няколко пъти по-скъп излиза и чистият (зелен) водород, получен със зелена електроенергия от ВЕИ, както и този с пиролиз на метан, разлагане при висока температура.

Накрая, като теглим една черта  след гореизложеното, става ясно, че водородна енергетика като допълнение на зелената измама с ВЕИ, може да си позволи само страна, която, както се казва, си е надвила на масрафа. Японците произвеждат водородни автомобили „Тойота-бъдеще“. Те изминават по 500-600 км с едно зареждане, но шофьорът  седи върху бутилка с налягане 700 атм.! За любителите на адреналина,  както се казва напоследък, е „яко“. За околната среда – също. Но японците предпочитат електроавтомобилите. А зарядните станции на това голямо, но безсмислено засега техническо постижение, струват само по няколко милиона долара!

Прасчо, един от героите на книжката „Мечо Пух“ на въпроса  „Виждал ли е слон?“ отговорил „Не през тази част на годината!“ като в същото време се чудел как може да изглежда един слон.

Водородна енергетика сигурно в бъдеще  ще има, но не като част от зелената стратегия на ЕК и нейния председател -  гинеколожката г-жа Урсула фон дер Лайен! И не до 2050 г. Декарбонизация означава преди всичко деиндустриализация. А деиндустриализацията на развиващите се страни (България е вече сред тях) означава неоколониализъм. Този път постигнат без канонерки и бомбардировки.