ЛУНО, ЛУНО, ЗЕМЬО МАКЕДОНСКА!...

Румен ВОДЕНИЧАРОВ
Печат

Направил съм си за лично ползване класация на европейски държави,  които придобиха реална независимост преди тридесетина  години. „Глупост“ не е точната дума в класацията, защото най-общо става въпрос за неблагодарност, за пренаписване  на история, за мегаломания и накрая за обикновена русофобия или българофобия. Класацията ми от време навреме търпи разместване в зависимост от степента на повече или по-малко безумните действия на управляващите политици, в съответната независима държава.

Според мен, Украйна стои твърдо на първо място в нея, след като успя да се деиндустриализира, да започне да продава чернозема си, да възражда нацизма и да забранява руския език, въобразявайки си, че може да си върне Крим и Донбас с турските дронове „Байрактар“.

Грузия поставям на второ място. Да избереш за президент соросоида  Михаил Саакашвили, дребна шахматна фигура, която обаче предизвика военен конфликт през 2008 г., в очакване НАТО да му се притече на помощ и да покаже на света, че Русия е само „Горна Волта с ракети“! Разбира се, Саакашвили не позна, а независима Грузия изгуби територия.

Третото  място, ако ще говорим директно, трябва да отредим за вече днешна Северна Македония. Нейните политици се тупат в гърдите, че са „македонци“, но забравят, че дедите им са били българи. „Айде да не ровим в миналото!“ - думат дружелюбно те, когато се срещнем, но отново забравят сентенцията приписвана на Сервантес и Джордж Оруел: „Народ, който не помни миналото си, няма бъдеще“.

Вече се досещате, че за четвъртото място във временната класация по глупост би следвало да претендират България и напоследък - Армения. Един път да не сме на първо място! Но това е разговор, началото на който, не по наша вина, отива към 19 век.

Бих желал да привлека вниманието на читателите на в-к „Нова Зора“ върху някои македонски особености и забежки, на които, поради произхода си, бях свидетел. Давам си сметка, че тъй като не съм историк като министър Каракачанов, някои от моите спомени може би ще се сторят някому, не съвсем научно издържани.

На 3 март 1878 г. Санстефанският договор определя границите на българите в една нова държава от около 200 000 км2 с излаз на Бяло море при Солун и Кавала, и включваща земите от българското етническо землище в Македония и част от Одринска Тракия. Какво повече може да желае една държава на земеделци и скотовъдци, продуктите на която са известни от Виена до Дамаск. Но само след няколко месеца, на същата 1878 г., великите сили попарват надеждите на част от българите. Новият Берлински договор ги лишава от Македония и Одринска Тракия. Не стига това, ами до Княжество България е отделена още една държава на българи – Източна Румелия. Идеята за национално освобождение и обединение се подхваща от ново поколение комити, решени да извървят пътя на Апостола на Свободата Васил Левски.

Моят дядо, например, даскал Мингьо Тодев (1873-1953), е връстник на Гоце Делчев и се запознава с него още в Солунската гимназия. През 1896 г. за няколко месеца, те заедно учителстват в родното му Банско. Учат българчетата на български език! „Но сърце юнашко не трае…“, както е казал поетът, и Гоце, усетил колебливите настроения на банските големци, тръгва като Апостола да основава революционни комитети. През март 1890 г., придружен от Лазар Маджаров, точно с тази цел, Гоце прави  обиколка в Одринска Тракия. Когато се връща в Бургас, той предлага на Михаил Герджиков да оглави бъдещото въстание в Одрински революционен окръг. Дядо ми Мингьо остава баш-комита в Разложката котловина. Негова е идеята за отвличане на мисионерката мис Стоун (първата американка отвлечена за откуп извън пределите на САЩ), осъществена  от Яне Сандански и Христо Чернопеев.

Нашите братя от Северна Македония сякаш не знаят тези подробности и с половин уста предлагат: „Абе, хайде, Илинденското въстание да е македонско, а Преображенското да остане за българската история.“ Веднага бих запитал македонистите: „От какъв зор тогава Гоце Делчев е шетал да прави комитети от Радовиш  до Одрин, ако се е борил само за автономия на Македония?“ Не долавяте ли, че нещо не се връзва?

Когато поотраснах разбрах защо Гоце престава да се надява на великите сили и възлага на своите съмишленици, атентатори и четници, да работят за обединението на всички български земи, подпалвайки фитила на разпадащата се османска империя.

Спомням си как моят дядо Мингьо,  вече след 9 септември 1944 г., си пиеше кафето заедно с Михаил Герджиков на Лъвовия мост. Единият комита от Илинденското, другият водач на Преображенското въстание! Те имаха собствено мнение по „македонския въпрос“, различно от това на българските комунисти. Но ако те бяха чули претенциите на днешните македонски политици, от устата им, сигурен съм, щяха да излязат доста думи, които не са за изписване на хартия. Защото Илинденско-Преображенското въстание е по-голямо дори от Априлското и всеки, който иска да го дели на две: българско и македонско, е просто негодник и явно се кръсти на чужд Господ.

На 3 май 1943 г., 40 години след гибелта на Гоце Делчев, Царство България поставя на лобното му място паметна плоча с надпис: „В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония с майката-родина България и за вечен спомен на поколенията.“

Но дойде 10 ноември 1989 г. През следващата 1990 г., течеше вече кампанията за първите многопартийни демократични избори. Аз водех листата на СДС от Благоевград. И бяхме организирали голям митинг. На трето място в листата бе синът на големия български писател Димитър Талев – Братислав Талев. Та тогава, идва при мен един младеж и започва да ми се жалва, че отношението към ОМО „Илинден“ било лошо и властите не им давали да заявяват, че в Пиринския край живеят македонци, които говорят македонски език.  Току-що обаче, местните активисти от СДС ми бяха дали един вестник със запис на разпита на Гоце Делчев, вероятно от валията в Скопие, където през 1896 г. е бил арестуван след залавянето на пратка с динамитни шашки, които едва ли са били за салют в чест на Нова година. На въпроса какви езици говори, отговорът на Гоце е: „Турски и български“. Ако беше казал „Турски и македонски“, може би щяхме да продължим разговора, приятелю“ – разочаровах сепаратиста аз. И добавих:  „Това е положението.“

Ако Сталин е казвал: „Я русский грузинского произхождения“, то Гоце Делчев с пълно право би могъл да казва: „Аз съм българин с македонски корени“. Но той казва нещо повече: „Гръцките учители и свещеници са пречка за нас, дойде време да работим за България, защото ние всички сме българи“.

А сега за една пародия, която мина почти незабелязано и се знае твърде малко за нея. По дефиниция пародията е неумело подражание. Когато  при опит да се създаде нещо подобно, се получава нещо съвсем друго - комично и срамно.

На границата между Афганистан и Пакистан има три  долини, в които текат трите десни притока на  р. Читрал. Наричат областта Кафиристан т.е. страна на неверници (гяури). Най големите им села са Бумбурет и Румбур. Там живеят странни хора наречени калаши. Странен и доста различен от индуския  е техния фенотип: европейски черти на лицето, светли коси, сини и зелени очи. Изповядват политеизъм (езичество) и са нещо като религиозен оазис сред заобикалящите ги мюсюлмани. Това е главната причина, вследствие  на  постоянни репресии. От 100 000, през 1900 г., остават само 6000  калаши през 2006 г. Отглеждат лози, орехи, жито, черници. Празниците им са за сеитба, за добър урожай, за мека зима. Жените им винаги са облечени в пъстри колоритни дрехи като за сватба и дори работят с тях. Няма забрадки, няма бурки. В косите си закичват мартеници, което ние смятаме  за българска традиция.

Към историята на тези корави хора, непонятно как устояли на историческите  бури, проявяват интерес  главно две държави: Гърция и Русия. Калашите са живели на границата между три империи, едната от която е била руската. Руснаците твърдят, че в езика на калашите половината думи са от древния диалект на Вологда, т.е. че са мигрирали от север. Но самите калаши нямат никаква историческа памет за Русия. А и руснаците по времето социализма нямаха път към Хиндукуш  и Каракорум, за да я подновят.

Друг е въпросът с гърците. Те твърдят, че началото на калашите преди 24 века, са поставили войници от армията на Александър Велики. Има една малко наивна версия, че това са били двама войни, които се задомили с две местни девойки, останали в долината на Читрал, и дали началото на тази интересна популация. Днешните гърци, които практикуват стари „византийски номера“ на съседите си, отдавна са решили да използват темата за калашите като тяхно историческо наследство. Те са построили училище, болница, подобрили са пътя и са прокарали ток в селата. Казват че дават стипендии на младежи, за да учат в Гърция. Изобщо, твърдо са решили да поддържат мита за връзката на калашите с Александър Македонски.

Но ето че при разпадането на СССР и Съюзна република Югославия, се пръкна нова независима държава - Македония. Изведнъж се оказа, че великият пълководец Александър Македонски има за наследници и Гърция, и Северна Македония. Родното място на Александър, Пела, както и териториалното ядро на Древна Македония, се оказа в пределите на днешна Северна Македония. И от 1991 г. (годината, в която президентът Желев призна независимата македонска държава), в нея  започна да се изгражда култ към Александър Велики: улици на негово име, 12-метров монументален паметник в Скопие, Аерогара  в Скопие „Александър Велики“ и т.н.

Гърците, естествено, не можеха да се примирят. „Това е провокация, – казваха те. – Антична Македония е част от гръцката културна традиция.“ Неохотно македонците се принудиха да прекръстят летището, а на паметника на Александър да дадат неутралното име „Войн на кон“. Но  решиха да не останат по-назад от гърците и да намерят и свои  потомци на Александър Велики в днешен Пакистан, по пътя на армията му за завоюване на Индия.

Една река разделя двете най-високи планински вериги: Хималаите и Каракорум. Това е „лъвската“ река Инд. Срещу течението й е прокарано Каракорумското шосе. На раздела между двете планини великата река завива на изток, а от запад, в нея се влива р. Гилгит, която дава името на цялата област. От север пък в нея се влива р. Хунза, чието име носят хората населяващи долината й - хунзи.

За хунзите има много митове. Че  не боледуват от сърце, защото ядат кайсии; че са столетници; че са участвали в ограбване на керваните по пътя на коприната; че са искали да се присъединят към Руската империя (Севдар Али, в 1891 г.). Нашите съседи от Македония решиха да добавят още един мит. Гърците бяха  „заели“ калашите в Читрал, но хунзите бяха свободни и сравнително лесно достъпни по едно от чудесата на света – шосето към Китай, минаващо през долината им към високия 4700 метра превал Кунджераб пас (Кървавия проход).

Това и направиха. През 2008 г. те поканиха „принца“ на хунзите Ганзафар Али Кан и съпругата му в Скопие и им устроиха  тържествено посрещане като на държавен глава, на което присъстваха премиерът Груевски, главата на македонската църква архиепископ Стефан и кмета Трифун Костовски. Обявиха на всеослушание, че са открили корените на македонския народ в долината на Хунза и даже помолиха  Галзафар Али Кан да обяви на всички македонци колко  силно е развълнуван от факта, че е попаднал в прародината си.

Така нашите братя от Скопие, по претенции, се изравниха с гърците.

Не зная кога македонците са посещавали хунзите в Северен Пакистан, но ние, българите, проучвайки условията за изкачвания на осемхилядниците в Каракорум, достигнахме до главното им селище Каримабад още  през лятото на 1986 г. Ето какво написах след като се завърнахме с троянския алпинист Петко Панамски:

„За хунзите се пише от време на време в популярните списания. За тях се знае, че са дълголетници, че отглеждат и похапват кайсии и че по издръжливост не отстъпват на шерпите в Непал. Но това, което ни завладя за няколко дни престой в Каримабад, беше странното чувство, че през тези долини сякаш действително са минали прабългарите. (по пътя им за Балх в Афганистан, бел.авт.). Изпечени, простодушни лица, сякаш излезли от описанията на Йовков и Елин Пелин, на главите с униформени навити вълнени шапки. На 2500 метра височина, сред каменната пустиня, те отглеждат кайсии и асми. Последното, за страна със сух климат, си е направо чудо. От гроздето те, разбира се, правят вино, но вероятно, за да не дразнят правоверните, го наричат „hunsa water”. Те са вечно усмихнати и готови и за шега, и за услуга. Не на кайсиите, съдържащи калий, а според мен, на ведрия им нрав, се дължи прочутото им дълголетие. Съберат ли се двама-трима души да чакат превоз, изваждат от вътрешния джоб „Не се сърди човече” и започват сериозна игра. Гозбите им са съвсем нашенски - вкусни картофени яхнии с месо. Селцата им са оазиси, които се ограничават от хоризонталните канали, по които тече вода от ледниците. Под каналите е животът, над тях, е каменната пустиня. На шосетата имат табели с надпис „Ние сме последователи на Ага Хан”. Някои от хунзите носят в ръкавите на техните камизи (широки ризи до коленете) рязана пушка. Свободни, независими хора.

Когато американците нападнаха талибаните и бомбардираха пещерите Тора Бора, 2000 доброволци от долините на реките Сват и Хунза, се запътиха да помагат на талибаните. Дали се завърнаха не е ясно. На няколко пъти американците бомбардираха сватби, в долината Свати изтрепаха доста  сватбари, оправдавайки се, че са ги взели за терористи. Това им е навик, обичат с бомби да налагат демокрация. Дистанционно!

Сигурен съм, че ако Людмила Живкова беше останала жива, щяхме да я кандърдисаме да направим една експедиция в долините на  Хунза и Сват, за да потърсим останки от българското племе. Хунзите ни казваха, че  по каменните стени в долината на р. Сват, имало барелефи на конници, които са подобни на нашия Мадарски конник. Но ето че македонците приватизираха хунзите и пародията им засега не е  срещнала сериозна съпротива, освен убийствената ирония на проф. Божидар Димитров, светла му памет. Тъй като хунзите, за разлика от  калашите, биват наричани от етнографите „келеши“, а на Балканите „келеш“ означава „изпаднал, за нищо не ставащ човек“, като разбрал за унията на хунзите с македонците, историкът казал: „Нормално е келешите от Пакистан да се сдружават с келешите от Скопие!“

Нищо чудно ако тази своеобразна пародия на братята ни в Северна Македония влезеше като историческа истина в техните учебници. Генетиката обаче разкри много от забулените досега тайни. „Македонците“ са славяни, дошли на Балканите през 6-8 век от н.е., докато великият пълководец е живял 40 години през IV век пр.н.е., т.е., преди 24 века. Съвременният генетичен анализ с хаплогрупи показа доста убедително, че средиземноморските гени у хунзите са кът (само 2%) т.е., в тях няма нищо от древните македонци. Повече са гените на  народи като шерпите, които са мигрирали от Североизточен Китай и са се установили в по-влажните и по-плодородни долини, затворени от най-високите планини на света: Хиндукуш, Каракорум и Хималаите.

Когато се изгражда нова самостоятелна държава е недопустимо да  се краде от историята на съседите. Особено пък, ако съседът ти е собственият ти брат. Всичко зависи обаче  дали  политиците  са фигури на „Голямата шахматна дъска“ или не. Това, което днес е официална политика на Скопие, Косово и Киев, е опит за историческа кражба с пренаписване на историята. По всичко изглежда, че „Залезът на Европа“ ще изобилства с неверни твърдения (fakenews) и откровени лъжи, които ще водят до конфликти и до войни, заради държави-крадли.

Но във вемена, в които милиарди хора повярваха, че Човек е направил „гигантска крачка“ по Луната, защо пък нашите братя край Вардар, да не изкарат поне, че са кръвни роднини с... хунзите! Луно, луно, земьо, Македонска! Народът ни обаче е казал: „Брат, брата не храни, но тежко му, който го няма!“