ТОЙ Е НАШЕТО БЪЛГАРСКО ВСИЧКО

Панко АНЧЕВ 2021 - Брой 34 (28 септември 2021)
Печат

Без Иван Вазов няма история, няма България


Появата на писател като Иван Вазов е възможно единствено в литература, която е осъзнала съдбовното си предназначение да бъде изразителка на формиращата се и утвърждаваща се нация и да заслужи ново отношение към себе си в националното общество. Необходимо е нацията и обществото да са достигнали до определена степен на зрелост, за да са способни да се организират по нов начин и да заемат отреденото им място в семейството на другите нации в Европа и света. Вазов е продукт на огромната национална енергия, която преобразява историята.

Такъв писател се ражда в различните нации по различно време в зависимост от това кога всяка от тях достига до равнището, отвъд което започва новото й летоброене и се превръща в строител на своя собствен живот. Необходими са много натрупвания в националното съзнание и културата й. Най-важното е езикът да е придобил възможности, чрез които да изобразява и изразява сложни чувства, мисли, настроения във всичките им нюанси и степени. Тогава този писател става главният изразител на националния ум, душа, начин на мислене, съзнание. Той се превръща в нейното „всичко“, за да я обезсмърти в словото и чрез словото си.

От „История славяноболгарская“ на преп. Паисий Хилендарски до Иван Вазов има малко повече от един век, през който българската литература търпеливо се подготвя за своето ново служение, преодолява Средновековието и средновековното съзнание, създава нови думи и напълно нов книжовен език, излиза от богослужението и приема нови форми на своето битие; тя разнообразява жанровата си система, променя тематиката и проблематиката си, въвежда нов тип персонаж, когато описва и изразява, включва се в обществения живот и заема главното място в него.

Литературата се превръща във водач на народа в борбите му за национално освобождение и възстановяване на независимата и свободна българска държава. През този век тя ражда велики писатели от ранга на св. Софроний Врачански, архм. Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, чрез които превръща новобългарския език в могъщ литературен език, способен да бъде носител на Истината.

Тогава чак се появява Иван Вазов! Появява се, за да стане вечният български писател на всички поколения и епохи, и техен най-могъщ и верен изразител. Без Иван Вазов българската нация вече не е в състояние да съществува. Без него тя ще рухне и ще загине.

Иван Вазов има самосъзнанието, че е национален писател и това именно определя и житейското и политическото му поведение. Във времето, когато живее и твори, литературата трудно се отделя от живота и писателят няма как да се ограничи в творческата си дейност, без да участва малко или много активно в обществено-политическия живот. По време на революционните борби той е революционер; после е политик и държавник. Двете негови ипостаси, които принадлежат на една и съща природа, го характеризират еднакво точно и изразително, защото сам той не може да се раздели и изтъкне едното си лице за сметка на другото. Макар че Вазов не е революционер като Любен Каравелов или Христо Ботев. Дори не и като Петко Р. Славейков. Той принадлежи на революцията единствено чрез словото си, което свидетелства за нея и я изразява пълно и вярно. Такъв е духът на времето, в което приключва формирането на нацията и се учредява и устройва държавата. Едни и същи хора започват и довършват обществените дела, на които са се посветили изцяло и без остатък.

Писателят обаче е обществено значима личност, ползваща се в огромно уважение и доверие, благодарение на словото си, но и на усилията си практически да прилага това, за което пише в творбите си. Когато писателят е от ранга на Иван Вазов, неговата политическа дейност придобива нови измерения и значимост. Той внася нужното благородство и морал в политиката и придава на държавата друг облик, превръща я в държава на народа, а не на една или друга класа.

Иван Вазов обаче не е обикновен писател и творческата му енергия се въплъщава не само в писането на литературни творби, а и в практически дела, в това число и в управлението на страната и обществото.

В идеалното си съчетание това се проявява, когато литературата заема високо място в обществената йерархия, на нея й вярват, защото знаят, че тя не е измислица, а пресъздаване на реалността. Но такова място в подобна йерархия литературата придобива единствено в колективистичния тип общество. Това е обществото, чийто изобразител, свидетел и изразител е Иван Вазов.

Още в първите си две книги „Пряпорец и гусла“ (1876) и „Тъгите на България“ (1877) Вазов поставя темите и сюжетите, които по-късно ще развива, обогатява и ще намери зрели решения. Главният акцент в тях, а и в цялото му творчество, е тезата, че всичко българско и родно е хубаво, добро, красиво, нравствено, величаво, осенено от Божията благодат. Дори и природа! А може би най-вече природата. Нейната прелест е вдъхновяваща, защото е българска природа. Въздухът е свеж, цветята са ароматни, момичета са прекрасни, просто защото принадлежат на България. Романтичният идеал на Вазов е с подчертан националистичен характер.

Заедно с лирико-романтичните теми и сюжети Иван Вазов пресъздава драматичния и сложен обществен български живот. Народът е впримчен в робство, страда и се изпълва с гняв и непримиримост, за да отхвърли тиранията и извоюва своето преобразено отечество. Поетът възхвалява народния подвиг, откроява героизма и себеотрицанието на българите, с които те са заслужили свободата си, дошла с любовта и саможертвата на руските войници.

Политическата свобода има своите измерения и нравствени основи. В борбата за нейното извоюване личността проявява най-добрите си качества, които са присъщи и на целия народ. Те са изконно български. Най-важното от тях е героизмът. Българският героизъм е пословичен. И като такъв той е вече и обществено-естетически проблем, преобразен исторически, получаващ ново звучене и смисъл в буржоазната епоха. И е от изключително значение в поезията, прозата и драматургията на Иван Вазов.

Българската литература не само достоверно свидетелства за процесите в обществото, но и активно участва в усилията му да се самосъхрани и консолидира. Тя изразява и обратните настроения, като показва вътрешните му противоречия, унинието и обезверяването на хората. Така тя реално служи на нацията, а не на определени класи и съсловия.

У нея няма партийно-политически пристрастия, въпреки че писателите не са безразлични към политическите борби. Литературата, чрез своите високи образци, обективно отразява и изразява онова, което протича в обществото; тя е свидетелството за неговото здраве или боледуване. Това много ясно се вижда от творчеството на Иван Вазов.

Ние с право наричаме Вазов „нашето всичко”, както руският критик и писател Аполон Григориев е определил значението на А. С. Пушкин, защото е олицетворението на българската нация и чрез цялото си творчество е изразил нейния дух, същност и начин на мислене. Но именно защото е „нашето всичко”, т.е. национален писател, а не писател на определена тема или на един отрязък от времето, а още по-малко на някоя отделна класа или социална група, Иван Вазов е типичен носител и изразител на буржоазно съзнание. Той завършва процеса на секуларизация, започнат от Възраждането, и утвърждава окончателно системата от буржоазни нравствени ценности. Вазов е напълно „модерен човек”, т.е. светска личност, реалист и буржоа, за когото човекът е господар на себе си и творец на съдбата си. У него няма нищо средновековно и дори патриархално, макар все още в литературознанието да битува тезата, че показвал предимно патриархалния, т.е. средновековния, не-буржоазния бит на българите, че самият той бил патриархално устроен човек. Може би е по-точно да кажем, че с Иван Вазов завършва първият етап от развитието на буржоазното общество и, че той е първият наш типичен „бюргер”. У него съжителстват едновременно болката за ставащото и съпротивата срещу започналия упадък. Той все още е „универсален човек”, човек на трудно удържаната пълнота и хармония на битието, което вече е наранено и пропукано.

У Иван Вазов всичко е неотделимо едно от друго. Не може да се каже, че той е само поет или само разказвач, или драматург, или публицист, или романист, или литературен критик. Защото е всичко това заедно, събрано в една личност и в едно слово. И във всеки един жанр той е безспорен майстор, класик от най-висок ранг. Появата на гений като Вазов е знак, че обществената енергия се е насочила към качествено преобразуване на обществото в осъзнаващ се творец на историята. Такива автори се появяват в края на Възраждането, за да го изчерпят и, за да поставят литературата и изкуството върху нови естетически принципи.

В прозата се открояват по-отчетливо и особеностите на Вазовия свят. Прозата дава възможност да се изваят характери, да се проследява движението на идеите и да се развиват сюжетите, в които се проявяват героите на новото време.

Като изключим „Под игото“ и историческите повести и романи, в почти всички прозаични творби се оглежда и изобразява повече светът на след-Вазовата епоха – става дума за сюжетите, не за подхода и оценката на времето. Вазов премина към белетристика след поезията, когато в българското общество настъпват сериозни промени, когато духът на Възраждането се изражда в досаден спомен. Гледната точка на Иван Вазов е важна и особено показателна за развоя на обществените настроения и за дълбоките социални изменения. Сблъсъкът между „старите“ и „новите“ българи е битов конфликт с подчертано нравствен смисъл. Някогашното чуждопоклонство и чуждоподражателство, жаждата да богатство, страхът и подлостта, двуличието, се оказват добродетели за освободилия се от турското робство народ. Изчезнал е героизмът от ежедневния живот. Изведнъж сякаш хората са останали без обединяваща идея; те се виждат отделени един от другиго и се питат „защо?“. И задачата на прозаика Вазов е да отговори на този все по-драматично задаван въпрос.

Героят на Вазов в прозата е простодушен човек, без задни мисли, естествен и чувствителен към несправедливостите. Той бързо и доверчиво разкрива себе си, макар че се свени да се показва и да става център на внимание. Неговата предвидимост и простодушие не са липса на душевен живот – напротив, душевният му живот е дълбок и смислен, подчинен на висока нравственост. Такива хора не умеят и не обичат да живеят изолирано, затворени в себе си, отдаващи се на самонаблюдения и самоанализи. Героят на Вазов е колективистичен човек, способен да съществува единствено заедно с другите. Затова и ще го видим толкова често в кафенето, в кръчмата, по празненства. Това са местата за общуване между членовете на обществото. Те се стремят към това общуване, приемат го като благо. Подобен тип нагласа ще открием по-късно и у Йовков, и у Димитър Талев. Животът не е на нивата, в работилницата, а на местата, където има много хора, дошли специално, за да бъдат заедно. Може би поради тази склонност и нагласа, домовете в света на Вазов са многолюдни, шумни, организирани като хармонични общности.

Но обществото има определен обем, за да функционира нормално и безболезнено. То е широко отворено, но до някакви граници и най-често за съзидателни дейности. Влизащите в това общество трябва да са нравствени хора, да не са рушители. Защото то има съпротивителни сили, но е прекалено доверчиво, за да бъде постоянно подозрително и постоянно да се съпротивлява срещу враговете си. А светът на Вазов е неподвижен, неприспособяващ се. Той не забелязва или късно забелязва собствените си вътрешни изменения и дълго ги гледа с изненада и неверие. Пример за това са разказите „Кардашев на лов“, „Дядо Нистор“, романът „Нова земя“ и др. Писателят вижда, че вече няма нито ентусиазъм, нито човещина, нито благородство и енергия за съзидателност. Вместо тях - егоизъм, алчност, подозрителност, интригантство. Не че и преди са липсвали, но голямата цел е потискала порочните страсти и е давала простор на светлите пориви.

Романът „Под игото“ е онази точка, която всяка литература избира, за да съсредоточи в нея смисъла на своите естетически търсения и идейни тежнения. Освен чрез един свой представител, литературата определя и едно произведение, за да вложи всичките си прозрения и да обобщи целите, към които се е стремяла. „Под игото“ е не само първият български роман, но и краят на една литературна епоха, последният модел на социален сюжет, върховният израз на един начин на обществен живот. Различни определения са давани на този роман, но като че ли най-разпространеното и единодушно възприеманото и многократно повтаряно е „епопея на народния живот“. Да, „Под игото“ наистина е епопея на народния живот, но той до голяма степен е свод на обществения живот, книга за идеите в този живот, за характера на обществените отношения. Тук е показан един тип общество. Това общество се утвърждава в последните години преди Освобождението и доминира напълно до края на ХIХ век.

Една идея владее хората в „Под игото“ – въстанието и освобождението на България. Народът в Бяла черква се дели на патриоти и турски шпиони. Едни „за“, другите „против“. Но първите са мнозинството! Когато едно общество се формира върху идеята за националноосвободителното движение, а не върху борбите за власт, то не е разслоено. Неговата сила е в способността и готовността му да заличи различията. Споровете и дискусиите се водят градивно, с желание истината да бъде категорична и неоспорима. Затова и споровете пламват, но колкото и бурно да протичат, завършват мирно. Вътрешното неразбирателство се подклажда от естествените различия, но се отстранява от съзнанието за общата опасност, идваща от поробителя. Висока е целта, която стои над всички, за да се вдават в разпри и междуособици. Онези, които не споделят общите идеи, са шпиони и предатели и не принадлежат органически на обществения организъм.

Иван Вазов завърши една дълга епоха в развитието на българското художествено съзнание и на българската литература. След него и обществото, и изкуството, са вече други. Техните изразители ще бъдат писатели от друг тип, с друга представа за устройството на света, с друг поглед за живота. Те ще живеят в друго време и ще изразяват други идеи.

Но тогава светът на Иван Вазов ще е вече история...

А без Вазов няма история и няма България!