ГЕНИЯТ, КОЙТО ГОВОРЕШЕ КАТО ОМАГЬОСАН

Румен ВОДЕНИЧАРОВ 2021 - Брой 26 (6 юли 2021)
Печат

През 80-те години на 20 век в СССР течеше „перестройка“ и на авансцената излизаха нови кумири, неизвестни или „засекретени“ до този момент. „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин отдавна се превеждаше в Париж, а академиците Сахаров и Амосов използваха свободата на словото за невероятни интервюта и публикации („Размисли за прогреса, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода“ А. С.). Първият беше привърженик на идеята за конвергенция на капитализма и социализма, а вторият – на смъртното наказание. През 1980 г., заради публичен протест  срещу нахлуването в Афганистан,  нобеловият лауреат за мир Андрей Сахаров  беше интерниран в Горки (Нижни Новгород) за цели 6 години. Брежнев подписа Указ за лишаването му  от всички държавни награди (Сахаров е 3 пъти Герой на социалистическия труд).

Най-големи надежди съветската интелигенция е възлагала на атомния физик и дисидент Андрей Сахаров. На 32 години той става академик за изобретяване на „идеологията” на водородната бомба РДС-6С, където С означава „слойка“ т.е. „баница“. Той предвижда, че редуване на пластове от най-леките елементи Н2 (деутерий) и Н3 (тритий) с най-тежкия U238 (уран-238), ,ще води до увеличено съдържание на тритий и оттам към интензивна термоядрена реакция. Разбира се Сахаров е само един гений от група изключителни руски физици: Я. Френкел, М. Келдиш, Л. Ландау, Е. Лифшиц, Г. Флеров, И. Тамм. Сглобката на заряда за първия взрив на 12 август 1953 г., е направена под ръководството на Юли Харитон в присъствието на Игор Курчатов. Руската Н-бомба тежи само 7 тона и може да се превози със съществуващите бомбардировачи Ту-16. САЩ нямат такава „лека“ бомба. Идеята им за ядрена война срещу СССР пропада. Третата  световна война става невъзможна. Започва лунната надпревара на САЩ и СССР.

Следват други гениални идеи на Сахаров: за Цар-торпедо и Т-15 за „спяща“ подводница-дрон, която да се взриви с ядрена бомба при конфликт край бреговете на САЩ и огромно цунами да  залее цялото източно крайбрежие на Атлантическия океан. Адмирал Фомин, отговорен за морските ядрени опити, е категорично против: „Проектът е людоедски. Ние, военните моряци, се борим с въоръжен противник в открит бой!“ Но подводниците станаха невидими, дистанционно управляеми и казват, че този проект под названието „Посейдон“ и днес продължава да е част от стратегията на РФ.

След ВСВ събитията в света и постиженията на техниката станаха толкова динамични, че възникнаха нови професии като политолози и геополитици, чиито анализи, предназначени за масовата публика, се оказват доста конюнктурни т.е. обслужващи „дълбоката държава“ на еднополюсния свят. Физикът Ландау  казва: „Науките биват естествени, неестествени и противоестествени. Политологията и либерализмът спадат към последните“.

Пред очите ни историята на ВСВ безцеремонно се пренаписва. Преди няколко дни, на 22 юни, канцлерът г-жа А. Меркел,  намери сили да позвъни на украинския президент Зеленски, но съвсем съзнателно не направи същото за президента Ал. Лукашенко, на Беларус – републиката, в която всеки трети гражданин е станал жертва на хитлеристите.

Минаха много години, много тайни станаха явни, постепенно  ореолът на пророците-дисиденти започна да избледнява. Първо Александър Солженицин  от икона на свободомислието се оказа лъжец (на цял порядък) и фалшификатор на историята на Съветския съюз. „Когато се завърна на бял кон, (безмилостен към него е Сергей Хелемендик),  той слезе на брега (във Владивосток, б.а.) като Наполеон и тръгна от изток на запад с тайната надежда, че руските хора ще поискат да го изберат за нов цар. Оказа се, че в американската гора, от грохота на „червените колела“, съвсем е изкукал.“

Това пролича в обявената за „година на Солженицин“ 2018 г., когато повечето руски интелектуалци го нарекоха „литературен власовец“, а Михаил Делягин даже написа в книгата си: „Ние трябва да опознаем предателите, за да устояваме на изкушението да станем като тях.“

Признавам, че след като прочетох „Архипелаг ГУЛАГ“, за повече от десетилетие Солженицин стана и мой идол, какъвто се оказа че е бил и за по-умни хора като Анатоли Васерман (сега независим кандидат за Думата) и дисидента-философ Александър Зиновиев, комуто принадлежи фразата „Целехме се в комунизма, а улучихме Русия“.

Най-впечатляващо проследява жизнения път на Солженицин писателят Александър Островски в книгата си „Прощание с мифом“.

За съжаление нещо подобно става и с мита за другата икона -гениалния физик Андрей Сахаров.

След смъртта на първата си жена той попада под силното влияние на Елена Бонер. Нееднозначна личност – тя като магьосница съумява да го промени до неузнаваемост. След завръщането си в Москва през 1986 г. той остава дисидент, но напълно е загубил обаянието и моралния си облик.

Под влиянието на Елена Бонер  е обзет от СССР-фобия. Престава да се вижда и с трите си деца. Бившите му колеги Харитон и Зелдович – двама физици с не по-малки заслуги за съветската ядрена програма, се дистанцират от него. През 1989 г. става лидер на демократичната опозиция във Върховния съвет, но умира  на 14 декември същата година от инфаркт на 68 години.

Предлагаме на читателите на „Нова зора“ откъси от статията на писателя Игор Бойков, по повод 100-годишнината от рождението на Андрей Сахаров.

 

„Юбилей, който е срамно да бъде празнуван“.

Без съмнение покойният академик Андрей Сахаров  е един от най-значителните деятели на своето време. В началото той е дал значителен принос за укрепване на военната и политическа мощ на Съветския съюз, а впоследствие, не по-малък по мащаб принос, за неговото разлагане и разрушаване. Днес, късният Сахаров, се откроява като отблъскващ и едновременно зловещ предвестник на катастрофата.

Типичните за хората, в навечерието на разпадането на СССР, черти като ужасяваща наивност, в съчетание с ужасяваща безотговорност,  се бяха обединили  в Сахаров, както в никой друг.

Човекът, способен да предвижда последствията от най-сложни верижни реакции, се оказа неспособен да предвиди очевидните последици от ликвидирането на СССР. Неговата мечта, социалистическата империя да се разпадне на десетки по-малки държави, стана реалност няколко години след смъртта му. На практика обособилите се петнадесет републики бяха достатъчно доказателство, че политическата дезинтеграция не води нито до повече демократични свободи, нито до икономическо процъфтяване, нито до мир.

Историята, сякаш подигравайки се със Сахаров, в същото време преподаде най-жесток урок и на всички тези, които през 80-те години го възприемаха като пророк на бъдещото царство на вселенския разум. По националните покрайнини на бившата съветска страна, през цяло десетилетие припламваха кръвопролитни войни, съпровождани с етническо прочистване, геноциди, масово изтребване на хора. Смъртоносната вражда между народите не е изчезнала и досега. Нещо повече. В държавната конструкция на новите постсъветски републики, са заложени мините на неизбежни междунационални противоречия. Тези мини, както показа случаят с Украйна (и Нагорни Карабах, б.а.), могат да избухнат и след много години.

Сахаров твърдеше, че Западът има моралното право да установи протекторат над останалото Човечество (вкл. и над декомунизирана Русия), а тези държави, които се  противят,  да наказва, включително и с употреба на ядрено оръжие. Еднополярният свят е факт и за неподчинение на американската хегемония действително следваха наказание. Нашата страна заплати чудовищна цена за доброволното си отстраняване от световната арена като велика сила: загубени територии, разрушена икономика и милиони съсипани човешки съдби.

Русия, повярвала на хора като Сахаров, отслабна критично и достигна през 90-те години историческото дъно на една крачка от окончателна дезинтеграция и разпад. И днес РФ мъчително търси изход от задънената улица, в която тя попадна, благодарение и на патетичните речи на безумния старец.

Сахаров тръбеше, че демократичното устройство  представлява венец на социалната еволюция и алтернатива на него не съществува. Но и Сахаров, и Фукуяма, бяха опровергани. Животът убедително показва, че историята няма край, а по всичко изглежда, че идва краят на демокрациите, за които се бореха дисидентите-либерали.

Готова ли е съвременна Русия да признае, че историческият избор, който тя направи в края на 80-те години на 20 век, под влияние на авторитети като Андрей Сахаров и близки по дух на него, се нуждае от основно преразглеждане? Еднозначен отговор на този съдбоносен въпрос досега не е получен.

По всичко личи, обаче, че руското общество е изстинало спрямо фигурата на академик Сахаров. На гражданите до гуша им дойде от антикомунизъм.

Младото поколение като цяло е индиферентно към идеите на Сахаров. В нашето деградирало в интелектуално отношение общество, академичните звания и степени изобщо не придават на човек тежестта, която те придаваха в Съветския съюз. Разрушаването на устоите на социализма в началото на 90-те, беше съпроводено и с упадък на обществения морал. Съвест и хуманизъм не спадат към добродетелите на нашето време.

Що се касае до старото поколение, като изключим тесен кръг ветерани на дисидентското движение, то едва ли на някой от него, ще му се иска да си спомня за Сахаров. Единственото, което  остава на бившите дисиденти,  е виновно да мълчат, ако за публично покаяние не намират сили.

А многократното разширяване на санкциите от страна на Съединените щати и страните от ЕС, пред които навремето Сахаров призоваваше за  незабавна капитулация и разоръжаване, заедно с принудително предприетия курс от Кремъл срещу либералната опозиция, направиха честването на 100-годишния юбилей на Сахаров, на държавно ниво  в Русия, неуместен.