ИЗБРАНИ СТРАДАНИЯ

Атанас ЛАЗОВСКИ 2021 - Брой 26 (6 юли 2021)
Печат

Най-тежкият кръст

„Ние носим най-тежкия кръст. Потърсени и избрани сме от Бога да работим за приемане и утвърждаване Царството Божие на земята…” – Такива внушения се предават на всяко ново поколение най-будни българи. Но не са ли те признак за наследявана и неизлечима вманиаченост? Какви реални исторически дела доказват подобна изключителна роля в световния живот?

Колкото по-същностно, по-новаторско и велико е едно дело, толкова велико би трябвало да бъде и личностното съзнание, за да оцени по достойнство оставените уникални следи.

Напоследък науката прави изненадващи разкрития за произхода на прабългарите, за тяхната култура, за мястото им в основни процеси на общочовешкия живот. И добиваме все по-конкретна представа за една могъща двигателна сила, която съзидателно присъства и се разгръща в различни времена на различни места – от Египет до Сибир, от границите на Китай до Великобритания. Не, българите не са роднини на тюрките. Много по-древни са техните корени.

И траките имали съзнание на хора със специално предназначение. Елините, като наблюдавали начина им на живот, на мислене, на взаимоотношения; разбиранията им за смъртта, за безсмъртието и усета им за целостта на битието, гледали на съседите си като на хора от друга раса.

И не случайно в Родопите, именно сред траките, се въплъти божествената същност на Орфей. Той беше предходник на Исус Христос в проповядването на Любовта – основният принцип на вселенското битие.

Крайно време е да проучим по-масово тези неща. Иначе не бихме могли да изпълним докрай предназначението си с необходимото достойнство. А Духът, който ни предвожда – чрез Свети Иван Рилски, чрез съвършените сред богомилите, особено чрез Петър Дънов през ХХ век – настоятелно предупреждава: ако не вършим работата си като разпространители и приложители на Божественото учение за Любовта, последствията ще бъдат страшни за нас.

Избрани сме били в незапомнени времена съзнателно и драговолно да поемаме и изтърпяваме неизбежната мъка при проправяне на Големия друм на човечеството нагоре – към Небето. Петър Дънов в беседа на 20 май 1923 г., с характерния за него стил (съобразяван винаги с възможностите на конкретните слушатели), представя нещата така: „Когато Христос дойде за пръв път в света, между евреите, Той ги попита: Можете ли да работите за мен, за Царството Божие? Евреите казаха: Я го разпнете този самозванец! Дойде Христос в Римското царство… Можете ли да работите за мен? Там пък създадоха инквизицията за Него. Най-после Той дойде при англосаксонците. – Можете ли да работите заради мен? Те казаха: Ние не сме като евреите и римляните. Ще работим, но пари искаме. – Нали искате, ще ви платя. И днес те затова работят. Сега Христос иде при славяните. Те стоят с лопатите в ръце, последният час е пред тях. – Искате ли да работите заради мен? – Готови сме да работим за Теб! – Идете да работите, да видите какво ви се пада. И сега славяните казват: Ние сме родени за страдания. – Но след като минете страданията, тогава ще дойде вашата заплата. – Не се знае какво ще ни даде Господ. Той ще ни даде нещо ново, но трябва да се мине през великото страдание…”

Ванга каза преди да замине от този към горния свят: „България ке я биде!” Вероятно на нея й е било казано, че небесният кантар вече е отчел в края на ХХ век, че стореното е достатъчно, за да не пропаднем… При гостуването си в България няколко години преди това тибетският духовен водач предрече, че на българите им предстои небивало благоденствие. Проблемът им в бъдеще ще бъде дали ще устоят на изобилието…

Но за кои българи става дума?

Едните съзидават, страдат, остават чисти и непреклонни и при най-ужасни изпитания, докато други стихийно или организирано рушат, сквернят, вършат предателства, злепоставят българщината вредом по света…

Предводителят повтаря, че той казва истините не изцяло, а наполовина. Останалото трябва със свои сили да постигнем… Останалото – то е конкретизирането, умението ни да използваме Светлината, да прилагаме истините при решаване на всекидневните проблеми…

Вече десетки години правя опити да доближавам логиката на Силата, която чертае съдбата и пътя на човечеството. И макар да е немощна моята логика на обикновен човек, все пак нещо поразбрах със собствени сили – нещо за българите, за неповторимото в тяхната съдба.

Прочетох нещата, които съм писал в предишни години по темата ИЗБРАН НАРОД. Няма какво да съкращавам, да променям. Минал е някакъв „изпитателен срок”. Позициите и разбиранията ми остават същите.


Българите – духовни кредитори на човечеството

Още при самото си зараждане духовната ни култура се е самоангажирала завинаги да утвърждава идеите за отвореност и синтез в човешкото битие на всичките му равнища. И гордостите, и загубите ни в досегашния наш път, са пряко свързани с волята да се борим за отхвърляне на всевластния и сега в цял свят РАЗДЕЛИТЕЛНО-ПРОТИВОПОСТАВЕН ПРИНЦИП. Този принцип беше и е угоден на съседни и на по-далечни народи. Те безпроблемно си служат с кривините му и печелят лесни победи, извличат облаги.

Ние отхвърлихме преди повече от хиляда години варварската, дяволската основа на живота земен. Гениалното начало беше поставено от Константин-Кирил Философ и от поп Богомил. Подир тях нашите духовни водачи винаги са проповядвали системно и целенасочено идеалите на съзиданието, братолюбието, единението, хармонията. Това са началата на очакваната утрешна същинска цивилизация на обединеното човечество.

И сега – в условията на световната озвереност, на предпотопния хаос – принципите на Божествената Любов са неизменно тачени от истинските българи като единствен за тях ориентир над всичко.

Народите на нашия полуостров най-сетне трябва да проумеят, че спасението и бъдещето им е в единението. „Велики” сили отвън дълги векове използваха некачествените, анонимните, разрушителните елементи във всяка отделна балканска страна и така създадоха (досъздават и в момента) необходимия за коварните им интереси „барутен погреб”. А имаме възможности да се сплотим и да играем роля като голяма сила в световния живот на световния кръстопът.

В съгласие с традициите на българската духовна култура нашите периодични издания би трябвало да подпомагат неотклонно градивните процеси: да подкрепят проявите на братски чувства и доброжелателства; да съдействат за взаимно отваряне и врастване на общобалканското битие, насечено сега от граници, предубеждения и омрази; да внушават идеи за сдружена самозащита от външни „супер-сили”, а не да насъскват съсед срещу съседа.

„Ненормалната” логика на духовните ни водачи наистина ни е носила изолация, огорчения, щети. Но пък сме придобивали – благодарение пак на нея - все по-голяма духовна якост и неуязвимост. Век след век е укрепвала непобедимата наша Държава на духа. Доказателство е всеизвестният факт: след петвековни опити – от две страни! – за народностно обезличаване, асимилация, физическо изтребление, съюзеният системен натиск в крайна сметка не успя…

Едва сега, в края на ХХ век, тук и там вредом из света се забелязват засилващи се склонности да бъде отречен в световния живот завинаги разделително-противоставния принцип. Разумната част от човечеството се обръща и насочва към традиционната за Българската държава на духа позиция. Вижда я като единствен реален изход за спасение в пътя към бъдещето. Старите инерции, разбира се, са катастрофално неудържими именно сега. Ожесточените до изроденост сблъсъци са много и не са само на нашия полуостров. Взаимно се съсипват етноси, нации, религии, класи, рани. Махалото обаче стигна пределната точка и ще се понесе в обратната посока. За все повече хора неразумът на егоцентризма е явен и нетърпим анахронизъм. Затова неминуемо ще отмре. Човеконенавистничеството и дивашката агресивност изпадат в крайна несъстоятелност. Злото е останало без никакви задръжки, разголена е докрай отвратителната му воняща и кървава същност. Мнозина от нормалните хора се стъписват, отчайват се. Струва им се непобедима сатанинската мощ. Не е така!

Закономерно бързо расте сега цената на българските и на всички досегашни славянски страдания при отстояване на по-висши нагласи, тенденции, позиции, стил на отнасяне. Скъпо платеният от предците ни опит е жизнено, спасително необходим – особено на добронамерените, миролюбивите балканци. Но и цялото човечество трябва да научи, че съществува реално такъв опит.

Ще се намерят ли днес в България достатъчно духом зрели творчески личности, годни да продължат самоотвержените многовековни битки на духовните ни водачи срещу Каиновата световна империя с нейните ръждясали вече механизми на разделяне и противопоставяне? Наш наследствен дълг е да обединяваме градивните сили навсякъде по света.

През последните няколко години вестници и списания в България стигнаха върхове на просташко взаимно отричане. Българи срещу българи се отнасят едни към други като побеснели врагове. Но това е пяната. Това е полуинтелигенцията, юрнала се да политиканства. Тъмните и фарисейските души, както навсякъде другаде, не са малко и у нас. Чужди са за тях високите достойнства. Разделянето, противопоставянето, насъскването човек срещу човека по външни белези за тях е нещо естествено. И им е жизнено необходимо, за да се „реализират”.

Българската държава на духа е за съзнанието им (или най-малкото за интересите им) нещо нереално. Сплотено се стремят да наложат навсякъде своя „реализъм” (или по-точно папагалския „европеизъм”, или открито продажническия си американизъм) и така фактически всекидневно воюват със заветите на безсмъртните в нашата хилядолетна история.

Древни народи като българския, ангажирани неотстъпно със съзидателните процеси в общочовешкото битие, живеят на две нива. В този свят (т.нар. „единствена реалност”) те може да са и на последно място. В горния свят обаче тяхната сила, влияние, значимост непрекъснато растат (колкото и невероятно да звучи това за материалистичното съзнание, добиращо се до високи академични степени). Зная че за мнозинството от българите, пък за „учените”, е  неразбираема безсмислица следното твърдение на Предводителя: „Сега България е в своя златен век. Тя кредитира народите.” Да, казано е най-кратко, просто. И съвсем точно. Който разбира, не търси допълнителни обяснения.

Под „златен век”, а и зад това „сега” разбирам не само двадесетото столетие, а цялото време след Константин-Кирил Философ и поп Богомил. Духовният кредит – това са именно осъзнатите и упорито отстоявани от духовния ни авангард позиции на Божествената Любов – законът над законите във Вселената.


3 юли 1993 г.