СПОМЕНИ ЗА БЪДЕЩЕТО

Георги ВАЦОВ
Печат

Моето поколение, отраснало  и  навлизало  в живота  след края на Втората световна война, представлява онези граждани на Република България, които живяхме в мир и участвахме  в изгрева и залеза на две исторически епохи – социализма, в който човек за човека бе брат и приятел и, неолибералния капитализъм,  където бандитите са "братя", а всички останали са взаимно изяждащи се конкуренти. Въпреки че всеки от нас има изначално и декларирано право на личен избор, няма българин, който да може да каже, че съзнателно и самостоятелно е избирал обществено-икономическата формация, в която би искал да изживее отпуснатите му земни години! Средата, в която  човек се ражда, безусловно, формира неговото  мислене и критериите му за оценка на материалния свят! Волята, която е изградил у себе си е факторът, определящ възможностите за реализация на жизнените му планове! Успешни или неуспешни, но във всички случаи, те  дават  резултат само след осъзнат  избор и по силата на проявена воля! И понеже ние, които по-голямата част от живота си прекарахме в спокойния, идейния, човеколюбивия и добре отнасящия се към мнозинството граждани  обществен строй, днес, оказали се в безкрайната и безумна надпревара на себеподобните си за власт, пари и удоволствия, натрапчиво усещаме, че изпаднахме от "новия" обществен  ред. Затова  и  в тишината на безсънните си нощи  упорито сравняваме епохите  и търсим вината за  случилото се в родителите ни, в учителите и началниците, във външните недоброжелатели, дори и във вътрешните интриганти. И  много рядко, в  самите себе си! Защото не сме получили правото да имаме право на изначален, определящ жизнения път на човека избор, не сме имали възможността да узнаем цялата истина, подвластни сме били на лъжата, с която са ни промивали мозъците с измислени доктрини,  които винаги са облагодетелствали малка група самоизбрали се да бъдат властители на човечеството!

В един такъв сложен свят, лимитиращ човешкото битие или само с "неограничена" свобода, или само с показна справедливост, превръщането на човешкия организъм и природа в търсеща и съзидателна личност, става единствено възможно, чрез съчетаването на интуицията, късмета да се родиш и израстваш в честна и благородна среда и, да имаш щастието "случайно" да срещаш в живота си хора, които да жалонират твоя изследователски  път в търсене на Божията промисъл!

Такива хора за мен  бяха  Иван и Евелина Зарубини. Иван Иванович бе двадесет години по-голям от мен и заемаше висш пост в държавната администрация на СССР. По време на дълговременната ни служебна командировка в гр. Москва, в един много тежък за моето семейство момент, тези руски хора проявиха изключителна съпричастност в спасяването живота на моята едва 18-месечна дъщеря, ангажирайки най-добрия военен хирург на СССР, с най-добрата техника и възможно най-добрите медикаменти. Такива моменти, когато  личното преживяване става знаково събитие, не се забравят и се помнят цял живот! От най-ранна възраст аз съм възпитаван в уважение и признателност към всичко, което се раждаше и осъществяваше в моята родина с безвъзмездното братско участие на Съветския съюз и неговите хора. Това не бяха само приказки, телевизионни репортажи и радиопредавания – това беше животворна, реална материална помощ към една бедна на природни ресурси и икономическа мощ страна, в която хората живееха добре и постигаха изключително международно признание, благодарение на безрезервното и всеобхватно духовно  взаимно проникване между народите на двете страни, между техните икономики, култура, наука и техника, най-силно изразено във  военнополитическата област. И тези отношения не бяха конюнктурни и натрапени – те бяха плод на изключителна духовна близост, произтичаща от общата ни  родова памет и верността ни към традициите, които за нас и народите на бившия Съветски съюз,  са от векове и за векове!

В моя бащин дом, в гр. Плевен, руският император Александър Втори-Освободител, през ноември 1877 г., връща сабята на турския военноначалник Осман паша, евреин по националност,  с думите:  "В знак на дълбоко уважение към Вашата доблестна храброст, макар и насочена против Моята армия...  Аз Ви връщам сабята, която Вие може да носите у нас, в Русия, където, както се надявам, няма да имате причини за каквото и да било недоволство!" Това са думи, казани след петмесечна обсада, следена със затаен дъх от целия свят и донесла свободата на изстрадалия български народ. В тези думи е и решителността за постигане на победата и благородството на руския човек, и висшата оценка за силата на духа, макар и проявена от противник. Това широко и раздаващо се великодушие, е характерно не само за руските царе, императори и руската интелигенция, но и за огромното мнозинство от населението на великата страна и не само към славяните и православните, а въобще към всички добри и морални хора по света.

През дългите зимни  вечери, прекарани в правителствената  "дача" на Иван Зарубин в с. Архангелское под Москва,  ние дълго разговаряхме за това, че социализмът като модел за справедливо  общество, даващ равни възможности на всички да развиват своите  духовни и умствени способности, е най-перспективната обществена система, родена от човешкия гений. В същото време,  реализацията - в Съветския съюз и в страните от социалистически лагер, попадна в ръцете на хора, които приватизираха и приспособиха големите идеи, прикривайки с тях собствения си егоистичен стремеж към власт, богатство и удоволствия. От разказите на Иван Иванович  в  паметта ми е останала една потресаваща история, която и до днес е пример за честност, смелост и воля за отстояване на великата кауза да служиш единствено на собствения си народ.

В началото на 60-те години на миналия век, Иван Зарубин е командирован от  Москва в  Караганда, Казахска ССР, за участие в строителството на гигантския Карагандински металургичен комбинат. В този период той поема персонално шефство над младия работник в доменната пещ на комбината и комсомолски активист Нурсултан Назарбаев. Въпреки разликата във възрастта, между коренния сибирняк и момчето от Алма-Атинската провинция, се установяват искрени и другарски отношения. В периода на перестройката в СССР,  Назарбаев достига поста председател на Министерския съвет на Казахската ССР, а Зарубин - главен секретар на Министерския съвет на РСФСР.  В този период много хора и в България, и в Руската федерация, и в Казахстан, с ентусиазъм и надежда възприемаха курса на Горбачов за гласност и преустройство. Застойните времена в социалистическите страни бяха създали самозабравили се управленски кланове, които с феодалните си похвати напълно ерозираха нравствените устои на обществото и водеха своите държави към неминуем крах. В тези времена младите хора особено болезнено възприемаха случващото се и търсеха възможност открито да се присъединят към курса на Горбачов за постигане на победа над оялата се  партийна номенклатура в битката за социализъм с човешко лице.

В първите дни на февруари 1986 г., 46-годишният председател на МС на Казахската ССР, се появява в държавната дача на Иван Зарубин в  Архангелское и цяла нощ те обмислят изказването на  Назарбаев пред 16-я конгрес на Компартията на Казахстан. През първия ден на конгреса, председателят на МС чете официалния отчет на правителството и там няма критика, но на втория ден се случва невероятното – вторият човек в републиката, от трибуната на конгреса,  рязко критикува феодалния стил на ръководство на Динмухамед Кунаев, като персоналната критика е насочена към неговия брат Аскар Кунаев – председател на Академията на науките на Казахстан: "Днес, на конгреса, трябва да кажем без заобикалки, че Академията на науките на републиката се оказа некритикуема организация. Там господства обстановка на угодничество и подмазвачество. Може би поради тази причина президентът на Академията не само не се появява на заседанията на Министерския съвет, но и на балансовата комисия. По този начин той се е самоотстранил от изпълнението на всичките си задължения. И според мен, Димаш Ахмедович, той трябва да бъде заставен да отговаря!"

Това изказване има силата на взривила се бомба, но аплодисментите са вяли и малко. Назарбаев изпада в немилост, но народът жадува за промени, иска смяна на провалилите се ръководители и много от гражданите на Казахстан свързват своите надежди с Нурсултан Назарбаев. И за разлика от многоговорещия Горбачов, обикновеното момче от провинцията, работникът от Карагандинския комбинат, реализирал сам себе си в живота, с по-нататъшната си дейност като ръководител на републиката категорично оправдава надеждите на своите сънародници.  Въпреки нарочната поканата от Борис Елцин, той не участва в заговора в Беловежката гора за разрушаването на Съветския съюз. Назарбаев е инициатор за свикването на Срещата на ръководителите на бившите съветски републики в Алма-Ата за създаването на ОНД. Той е в основата на решението на Казахстан за отказ от ядрения му статут и оръжие, инициира създаването на Евроазиатския икономически съюз, полага основите на  многовекторна външна политика и установяването на  изключително близки отношения с КНР, изиграва решителна роля в разрешаването на конфликта между Русия и Турция през 2016 г., след свалянето на руския изтребител, както и при победата на Ердоган над превратаджиите през същата година. Назърбаев временно отстранява дъщеря си Дарига от високите държавни постове, поради загуба на доверие. И така, последователно и решително, 29 години той успешно ръководи своята страна, в името и за благото на казахския народ.

В последните десетилетия, когато господстващите идеологии, т.е. фразеологията и празнословието загубиха силата си и пазарните принципи наложиха оценките да се базират на постигнати конкретни резултати в дейността на всеки, ролята и мястото на мислещите и "здраво стъпили на земята" личности, които носят отговорност за постъпките си, придобиха изключително значение за просперитета и развитието на човечеството. В същото време, великите сили като стари колониални империи, традиционно имат развита система за оказване на натиск и влияние върху по-слабите средни и малки държави, използвайки за тази цел местни компрадори и агенти за влияние. Те от своя страна формират общественото мнение така, че бъдещето на страните винаги да се свързва с "добрите" отношения и  "благодеянията" на хегемона към своите васали. И така, с годините, в условията на глобализация и неолиберален капитализъм  конформизмът стана основна "идеология"  и механизъм за оцеляване на развиващите се страни. Обективният и логичен въпрос е: дали това е полезно  и  правилно за тези страни?

Не е ли по-добре малките и средни държави самостоятелно да намират и градят мостове помежду си чрез взаимноизгодно, пълномащабно и добронамерено сътрудничество, за да успеят в създаването на по-добри условия на живот за своето население? Това в най-висока степен се отнася за отношенията на  България с Казахстан. Общите ни географско-исторически корени, взаимното проникване и симпатия между двата народа в години на народната демокрация, отсъствието на проблеми и нерешени въпроси между страните, взаимно допълващите се икономики и родство с великата руска култура – всичко това са реални, сериозни фактори за динамизиране на всестранното сътрудничество. Руската Федерация и Съединените щати са велики държави, носещи отговорност за съдбините на цялото  човечество и  едва ли им остава време, ресурси, а вече и желания, да инвестират извън страните си, когато собствените им народи изпитват трудности и лишения. Подаръци в замяна на какво? На  клетви за вярност и уверения, че няма да подкрепят  врага?! Но за тази "услуга" се плащаше тогава, когато светът бе идеологически разполовен и  пролетарският интернационализъм бе основополагаща държавна политика на СССР!

Днес не е така! Днес народите трябва да се обединяват на основата на духовното им братство като жители на една обща планета,  на общия им стремеж за по-добър живот на обикновените хора, на зачитане правата на малките и големи народи, и етнически групи, за  подкрепа на всеки, който търси съвършенство и хармония. Така както моят приятел и наставник сибиряка Иван Зарубин, ме направи приятел за цял живот на народа на Казахстан; така както Н.Пр. посланик Темиртай Избастин ежедневно, с работата си, издига авторитета на днешен Казахстан в България;

Така както великият  Фьодор Достоевски, воювал със слово за свободата на България и със същата отзивчивост е подкрепял таланта на големия казахски учен-изследовател Чокан Алиханов; така както отново всеотдайният и благороден руснак Иван Зарубин, напуснал този свят на 26 август 2020 г., е повярвал и подкрепил младия Нурсултан в неговата битка за справедливост и вярна служба на Отечеството. Всички тези примери говорят за едно – няма малки и големи, има хора с горещи сърца и трезв ум, които с талант и воля търсят и намират най-краткия път за постигане на  благоденствие и добруване за обикновените  хората.

Има още един потресаващ факт от живота и дейността на първия президент на Република Казахстан Нурсултан Абишевич Назарбаев. По собствена инициатива, верен на изключителната си политическа интуиция и с мисъл за гарантиране безоблачното бъдеще на Родината, през  април 2019 г. той  доброволно се отказа от най-висшия пост в държавата и препоръча на своето място да бъде избран  председателят на Сената Касим-Джомарт Токаев. За изминалите две години новият ръководител на страната  направи така, че Казахстан вече заема 37-о място в световния глобален рейтинг по конкурентноспособност на института IMD в Лозана, Швейцария. След него е Испания - 39, Индия - 43, Русия - 45, Турция - 51. България въобще не е включена в класацията от 64 страни, поради непокриване на критериите. В раздела "Ефективност на правителството" РК е на 21 място, в раздела "Иконмическа активност" - 45 място, в раздела "Ефективност на бизнеса" - 28 място, в раздела "Ифраструктура" -  47 място. Според проведената анкета сред инвеститорите в страната петте най-привлекателни фактори за икономиката на РК са: "благоприятна бизнес-среда" - 60% от анкетираните; "динамичност на икономиката" - 46,4%;  "достъп до финансови ресурси" - 45,5%; "стабилност и предсказуемост на политиката" - 42,7%  и "конкурентна данъчна система" - 40,9%. В началото на май т.г., авторитетното американско списание "Foreign policy" /foreignpolicy.com/  публикува статия със заглавие: "Азиатската Женева" успешно балансира между Русия, Китай и Запада", в която се казва:

"Президентът Токаев, който е бивш високопоставен дипломат от кариерата обяви, че Казахстан навлиза в нов етап в своите политически и социално-икономически трансформации. Амбициозната програма на неговото правителство за модернизация изисква "конструктивно преосмисляне" на вътрешната и външна политика на страната, която е съсредоточена върху концепцията на Токаев за Казахстан като  "чуваща страна". И още от статията: "Пътят на Казахстан не може да бъде възпроизведен от други страни. Огромният географски размер, ресурси и историческото съветско наследство, направиха Казахстан уникален. Въпреки  това, надграждайки своите успехи и съществуващи ограничения, Казахстан показа, че стратегическата гъвкавост и прагматичното търпение са ключови фактори  за успех, независимо от района".

Не може да не се съгласим с обективната и точна характеристика за развитието на РК на съвременния етап. Но този процес  изисква и  изключителни качества у човека, на който са възложени най-високи отговорности по генерирането на идеи и организиране ефективността в работата на хиляди отговорни сътрудници в държавната администрация. В това отношение изборът на първия перзидент Назарбаев е безспорна победа на здравомислието , обективната оценка и мотивирано доверие и убеждение , че именно този казахстанец ще е в състояние да продължи прогресивното развитие на независим Казахстан. Показателни в това отношение са думите на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров за бившия негов колега и съвипусник от  Московския институт за международни отношения  Касим-Джомарт Токаев: “ Ние тясно си сътрудничихме , когато Касим-Джомарт Кемелевич оглави през 2010 години Отделението на ООН в Женева и  едновремнно беше  представител на Генералния секретар на ООН на Конференцията по разоръжаването. Там той се ползваше с огромен авторитет и уважение.....Това е голям и отговорен пост  и, изпълнявайки задълженията си  той постави рекорд, защото по време на неговото генерално директорстване в Женева бяха проведени рекордно количество мероприятия (около десет хиляди), сравнени с аналогичните периоди на неговите предшественици. ..... Аз високо ценя неговата преданост към изпълняване на дълга си пред народа и Родината. Това не са високопарни думи. Това са неща , които ние констатираме. Всички, които добре познават К.-Ж.К.Токаев от първите минути на познаството си с него отбелязват именно тези негови  качества. Второ – високата му ерудиция, прекрасното владеене на чужди езици, на международната проблематика.И най-важното – прекрасното познаване на своята страна , на задачите, които са поставени от първия Президент на Казахстан Н.А.Назарбаев и сега се формулират под ръководстото на К.-Ж.К.Токаев. Когато си наясно с нуждите, с мечтите на своя народ, със задачите за  развитието на страната, то формулирането на външнополитическите приоритети придобива конкретен характер, ясен смисъл и насоченост”.

Да, безспорно, такъв ръководител  вижда проблемите и конкретните задачи  в развитие, в тяхната перспектива и своевременно приема необходимите решения. С подобен стил, но с много по-голям опит, възможности и познания е и Президента на РФ В.В.Путин. За съжаление, същото не може да се каже за българските им колеги. Един от тях, кадър на НПО “Глобална България”,  си позволи по време на своето президентстване   пренебрежително да заяви ,че “българите нямат намерение да живеят в казахстанските степи”.  За сведение на бившия президент, българите в Казахстан имат своя общност, представени са в държавния орган “Асамблея на народите в РК”,  оглавявана от президента на страната и зам.председател на която е бил етническия българин Олег Димов (1946-2016). През 2007 година в с. Актогай в Павлодарска област на Казахстан  е издигнат паметник, посветен на 100-годишнината от заселването на българската диаспора на казахстанска земя.

Светът върви с гигантски крачки към промяна, към многополюсен свят със зачитане индивидуалните особености и традиции на всички народи. В това ново време малките и средни държави трябва по новому да погледнат на възможностите , които предлага и генерира  този Нов световен ред. Общуването между хората, независимо от тяхна вяра, етническа и расова принадлежност открива колосални възможности пред малките и средни народи, в т.ч. и пред народите на Казахстан и България.

Нужна ни е воля, решителност и политическа отговорност пред идващите след нас  поколения  за да превърнем потенциалните възможности в красиво настояще и обнадеждаващо бъдеще!


Иван Зарубин:

„Многото години през които работих в Черенхово, в Казахстан и в ЦК на Комсомола (ВЛКМС), се превърнаха за мен в най-здравия фундамент на живота ми. Да си потопен в гигантските начинания на това време и в тяхното практическо осъществяване в най-богатата на природни ресурси република на СССР, е неоценим дар на съдбата. В усвояването на целините и гигантските строежи, в развитието на овцевъдството и особено в студентските строителни бригади, възмажаваха и получаваха здравата закалка на живота хиляди младежи.

Големите дела винаги са раждали и големи хора. Аз се гордея, че един от всички тези големи хора, с които работех в комсомолката организация в Караганда, стана първият президент на Казахстан.

С Нурсултан Абишевич от дълги години ни свързват приятелски и делови контакти. Но това, на което искам да обърна влинамие, е духовната щедрост на казахския народ. Мисля че тъкмо тя е факторът, който позволи в годините на Великата отечествена война да бъдат приютени стотици хиляди евакуирани и всички те да бъдат посрещнати по човешки  и нахранени. Въпреки многоликите национални разновидности в Казахстан, никога не са възниквали междунационални конфликти. Това е особено достойнство на казахския народ, както и дружбата, родена по великите строежи, при усвояването на целините и навсякъде, където тя се раждаше и укрепваше на благодарната казахска земя – дружба, винаги топла, винаги честна и искрена.“