ЩО Е ЗАКОН И ИМА ЛИ ТОЙ ПОЧВА У НАС?

д-р Радко ХАНДЖИЕВ
Печат

На 11 юли т.г. предстоят поредните парламентарни избори. След провала на XXXXV Народно събрание да излъчи кабинет, залогът за бъдещето на нацията и възраждането на държавността все по-тревожно поставя алармиращи въпроси, един от които е: Колко от кандидатиралите се притежават нужната правна грамотност, за да могат, в случай, че бъдат избрани за народни представители, да изринат натрупалият се в „Авгиевите обори“ на законодателството, огромен законодателен боклук?

Защото при сегашният въпиющ упадък на националното ни правосъзнание, положението в законотворчеството е достигнало непознат в историята ни срив? За трите десетилетия „преход“ се нароиха подобия на закони, чиято единствена цел е да създават утежнения, да нанасят вреда на законните интереси на гражданите и бизнеса; “закони”, които целят разрушаване на демократичната, правовата и социалната държава; “закони”, които не съдържат обективното право. “Закони”, за приемането на които „депутацията“ не е имала легитимен мандат!

Основателно възниква и въпросът дали днешните кандидати за народни представители разбират точно какво им предстои да извършат? Наясно ли са със смисъла на понятието “закон”? Направили ли са си труда да престъпят прага на която и да е библиотека, за да обогатят правните си знания и култура? Да попрегледат учебника по конституционно право? За да установят, че не всичко което сме наследили през трите десетилетия на „законотворчество“, може да бъде наречено “закон”, според смисъла и съдържанието на това понятие. Упражнение, което за някои може да се окаже с повишена трудност, но е задължително за всеки, който милее за бъдещето на Отечеството, независимо дали ще бъде избран или не.

Още Аристотел, в 3 век пр. Христа, дефинира закона като “грижливо установяване на общите правила”, като “разумност без страст”. През епохата на Просвещението, схващането за закон е, “когато целият народ взема решения по отношение на целия народ”. Това разбиране на Жан-Жак Русо е залегнало в чл. 6 на Декларацията за правата на човека и гражданина, съставляваща увода към първата френска и въобще първата писана конституция, от 1791 г.: “Законът е израз на общата воля! Всички граждани имат право да съдействат за неговото създаване – лично или чрез техни представители. Той трябва да бъде еднакъв за всички, било когато покровителства, било когато наказва.”

За Леон Дюги, френски конституционалист от началото на 20 век, законът е акт, чрез който държавата изразява правила на обективното право или създава правила, организира институции, предназначени да осигурят поставянето в действие на правила на обективното право. Иначе казано, правилата формулирани от държавата, било за да констатира обективното право, било за да го постави в действие, сами са правила на обективното право.

Големият наш конституционалист проф. Стефан Баламезов дефинира като най-важни характеристики на закона определеността, точността, общият интерес. Според него, само по такъв начин писаният закон представлява “най-действеното средство за опазване на индивида от произвола на държавата”. Леон Дюги е още по-категоричен: “Всеки, който отрича този характер на закона, няма друга цел освен съзнателно или несъзнателно да приписва на произвола някакъв правен изглед”.

Това разбиране за закона е залегнало и в Конституцията на Република България от 1991 г. Още в преамбюла се прогласява решимостта за създаване на демократична, правова и социална държава; обявява се вярност към общочовешките ценности свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост; издигат се във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Преамбюлът на Конституцията, следователно, дефинира рамките, в които трябва да се коват законите. И за да няма никакво съмнение, че Конституцията е призвана да опази индивида от произвола на държавата, неотменимият чл. 57 (2) повелява: “Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права и законни интереси на други”.

През годините на т.нар. „преход”, в края на всеки парламент, председателят му рапортува колко законодателни актове са били приети и каква „огромна работа“ е била извършена. Само дето не казва колко от актовете всъщност са изменение и допълнение – често, на приети от същия парламент „закони“. Поставям кавички, защото не може да се нарече „закон“, който поначало е бил негоден, та е трябвало веднага да бъде ремонтиран чрез поправки, изменения, допълнения и т.н. За да отговаря на смисъла на понятието, освен указаното от Аристотел до наши дни, законът трябва:

* да обхваща изцяло материята, за която се отнася;

* да бъде траен във времето, т.е., да не се налага да бъде изменян;

* да бъде формулиран изчерпателно, кратко, точно и ясно, на общоупотребимия литературен български език;

* да не препраща отделни свои разпоредби за допълване от изпълнителната и/или други власти, защото компетентността на законодателя не може да се прехвърля; и т.н., и т.н.

Безкрайно много е натрупалия се законодателен брак през годините на т.нар. „преход”. Към 01 юни 2021 г.  (виж таблицата).

Посочените примери вероятно отразяват една стотна от реално съществуващата вакханалия в законотворчеството. Всяко поредно допълнение и изменение в Закона за енергетиката, например, престъпва основни човешки права, води до по-нататъшно заробване на потребителите, поражда смъртност, със сигурност по-висока от т.нар. коронавирус! Защото повечето от разпоредбите на този „закон“ са във фрапиращо противоречие с разписаните в чл. 19 на Конституцията гаранции за защита на потребителите срещу злоупотребата с монополизма!

А Законът за частните съдебни изпълнители (ДВ, бр.43/2005 г.)? Върховният законодател – Седмото ВНС, императивно е разписал в чл. 8 на КРБ, че държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. Съдебно-изпълнителна служба е част от структурата на съдебната власт. Съдебните изпълнители се назначават от министъра на правосъдието след провеждане на конкурс по чл. 265 от ЗСВ. Нека повторим, Конституцията е върховен закон, разпоредбите й имат непосредствено действия и другите закони не могат да й противоречат. Така е в правовите държави. Частна съдебна власт няма! У нас обаче, във фрапиращо престъпване върховенството на Конституцията и вероятно срещу милионни рушвети, определена „депутация“ е приела противоправен, облагодетелстващ мутрите закон. Разбира се, Законът за ЧСИ е недействителен и нищожен, но 16-та година бухалките му продължават „да респектират“ нацията, понеже облагодетелства властта на мутрите, която доскоро бе реалната власт в държавата.

Странно е обаче защо тогава уважаемият до неотдавна Омбудсман Мая Манолова, чиято основна задача е да защитава гражданите срещу нарушаване на основните им права и свободи, общува с мутрите от т.нар. ”Камара на ЧСИ”, и дори ги кани на срещи в сградата на Омбудсмана?

А какво да кажем за заклинанието, наречено Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен (ДВ, бр.37/2000 г.)? Устройствен, процесуален, материален ли е този „закон“? Какви общи правила грижливо установява? Израз на общата воля ли е? Това никой от самообявилите се за юристи не може да каже. България вероятно е единствената страна в света, която е обявила за „закон“ един „слоган“, както се изразява неолибералният елит, едно заклинание на което съзнателно е приписан правен изглед! При това, слоганът-заклинание представлява лъжа, нагла лъжа, защото по времето именно на този „режим“ България постигна върхови постижения в индустрията, високите технологии, селското стопанство, с безплатно образование, здравеопазване и социални дейности, озовавайки се сред 30-те най-развити държави в света. „Четирите десетилетия от края на 40-те години на ХХ век са най-успешният период в новата история на България.“  Не го казва пишещият тези редове, а професорът по балканска икономическа история в Мерилендския университет Джон Лемпи в монографията си „Българската икономика през ХХ век“ (The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, John R. Lampe, New York: St. Martin's Press, 1986. Pp. 245).

А по броя на „престъпни” прояви и нарушаване на законността, „комунистическият режим“ нареди страната ни на едно от последните места в света; за разлика от днешното мутрократично властване, което ни върна на едно първите места, само че по мащаби на организираната престъпност. Именно днешният режим, а не „комунистическият“, отпрати два милиона български граждани в отвъдното и още над два милиона – да търсят насъщния в „тая пуста чужбина...“

Накрая, но не последно място, кандидатите за народни представители добре е да знаят, че закони не се пишат, както твърди един от най-вокалните политици на „прехода“, а се извеждат от обективната действителност и трябва да отразяват обективното право. Но за това са нужни безукорна нравственост и изключителен професионализъм!

И ако все пак някои успеят да прокарат актове, противни на интересите и волята на народа – на Носителя на държавната власт, в престъпване на Конституцията и обективното право, нека знаят, че такива актове не могат да пораждат правно действие. Те са нищожни по дефиниция, представляват едно правно нищо и Президентът има право да не ги допуска. Длъжен е да ги връща за повторно обсъждане. И ако отново „депутацията“ се опита да ги промуши и формално да ги обяви за “закони”, както повечето от актовете на предходните парламенти, президентът следва да приложи нормата на чл. 150, ал.1, да сезира Конституционния съд за тяхната отмяна; а спрямо народните представители, гласували тези противоправни актове, да се открие процедурата по чл. 72, ал.1, т.3, във вр. с чл. 72, ал.2 на КРБ, предвиждаща предсрочно прекратяване на пълномощията им след установяване на депутатската им несъвместимост.

Това е пътят, който днешните кандидати за народни представители следва да изминат, за да осмислят що е това закон и има ли той почва у нас. Само така България ще може успешно да постави ново начало, за да се придвижи към гражданско общество и да заеме своето достойно място в обединена Европа!