2 ЮНИ - 145 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ХРИСТО БОТЕВ

Христо БОТЕВ
Печат

Народът не може да търпи това унижение


Нашият беззащитен и полуубиен народ, на плещите на когото тежи сичкият товар на робството и който по своето природно, човеческо и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония, не може да търпи това унижение, което са търпели само гладиаторите в Рим и евреите във времето на Тита и Навуходоносора, и с пълна вече вяра в своите мишници чака удобна минута и своят Спартак, за да преобърне Стара планина на вулкан и да покаже, че той не вярва вече на никакви и ничии обещания.


В. „Знаме“, бр. 9,

16 февруари 1875 г.


Да се съберат разпръснатите и разединени сили на народа


Народът е готов да захвърли своето робско рало и да се залови за решението на своята крайно несносна съдба; но нему, както и на секи един народ, който се би намирал в подобно положение, не достига оная солидарност между неговите части, която е необходима, за да събере силите му в едно цяло и да произведе желаното действие.

И наистина, в продължението на последните няколко години ние видяхме, че както народът, така и неговата емиграция не можаха да направят нищо отделно. На емиграцията не достигаше помощта на народа, а на народът не достигаше помощта на емиграцията. И така от сичкото това се ражда вопрос, който ние няма как да сбъркаме, ако го наречеме вопрос за нашето бъдеще и вопрос за нашето съществование по лицето на земята. (...)



В. „Знаме“, бр. 5,

12 януари 1875 г.



Екзархията трябва да прибере разпръснатите части на народа


Екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които не са още смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гръцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само за това, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло. (...)


В. „Знаме“, бр. 16,

17 май 1875 г.

Защитник на своя народ


Вие ни навождате факти, в които обвинявате българите и тяхната екзархия в това, че употреблявали шпионства и инквизиции, за да побългаряват нещастните сърби в Турция, и казвате, че ние ви не отговаряме на фактите, а ви псуваме. Добре, как искате вие да отговаряме на подобни факти, които вие сами основавате на филологическото безумие на Милоша Милоевича: че на Балканският полуостров от памтивека още са живеели сърби, а само 200 хиляди българо-татари дошли, и в късо едно време побългарили тие сърби? (...) Ние не псувахме (както правите вие) нито сръбския народ, нито сръбската интелигенция, нито свестните сръбски патриоти, а нападнахме само на оная патриотическа сволоч, „на която в кратуните се ритат конете на Душана“ и, на която целта е да разиграе тие коне насякъде, дето само се чуе сръбското (Драгашевичевото) „помози бог“. Ние не сме криви, че в тая патриотическа сволоч влазяте и вие, и вашето правителство, и една доста голяма част от вашите „изображени мужеве“. А това ние направихме затова, за да ви покажеме, че нашата емиграция знае какви причини са ви накарали да повдигнете такъв шум против екзархията и такива клевети против народът. Вам беше твърде приятно да ни пеете от една страна медоточивата песен на братството и на съединението и да ни лъжете с добрите намерения на „южнославянският Пиемонт“, а от друга страна да сеете прозелитизъм (бел. ред. - стремеж да се наложи собствената вяра) в западните краища на нашето отечество и да плетете своята етнографическа и политическа кошница. Но екзархията, която вие още от началото гледахте накриво, ви препречи път, емиграцията, която вие експлоатирахте още от 1862 г. и досега, чрез дълъг и горчив опит ви позна кои сте и какви сте; а българският народ, когото вие сте лъгали още от началото на своето освобождение, отвърна от вас очите си, както отвърна и своите надежди. (...)

Защото по нашите географически и етнографически понятия, ние виждаме, че фактите, които ни навождате, говорят повечето за наша полза, т.е., че не екзархията насилва сърбите да приемат българизмът, а вие и вашето правителство правите това с българският елемент в Македония. (...) Следователно,  не вие трябва да се оплаквате, че владиката Дамаскин е затворил училището ви, а ние – че вашата пропаганда си е тикнала носът не в своя чорап. (...)


Из статията „До редакцията на в. „Изток“,

в. „Знаме“, бр. 20,

29 юни 1875 г.