ГОДИШНИНА, КОЯТО МОЖЕМ И ДА НЕ ЧЕСТВАМЕ, НО НЕ БИВА ДА ЗАБРАВЯМЕ

Христо ТЕПАВИЧАРОВ
Печат

На 31 май (17 май стар стил) 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканска война след капитулацията на Турция в резултат на превземането на Одринската крепост от Българската армия на 26 март 1913 г.

Тракия, която по силата на решенията на Берлинския конгрес през 1878 г., остава в границите на Османската империя, заемаща  земите на запад от линията Енос на Егейско море и Мидия на Черно море, именувани и до днес Източна Тракия, Западна Тракия, Одринска Тракия, е освободена в резултат на Балканската война ведно с цяла Македония, без Албания. Цяла Тракия и част от Егейска Македония с Кавала, общините Гевгелийска, Струмишкаи Гумендже, се оказват в българската окупационна зона. За съжаление за кратко.

Предлагаме на читателите на в. „Нова зора“ малко по-различен прочит, от утвърдилите се мнения, за събитията на Балканите от началото на ХХ век, с поглед ориентиран към хоризонта, който обединена Европа предлага при търсенето на възможности за уважение и зачитане на правата на личността и достойнството на тракийските българи, в условията на национално многообразие. Вярваме, че ще има и други мнения.


Зора


Още незасъхнало мастилото върху подписания Лондонски мирен договор през юни 1913 г., българските войски се опитаха да защитят и отстоят завоюваното на терен, като изтласкат сръбските и гръцки войски от оспорвани територии в Македония. Това се оказва достатъчно, за началото на

нова война,

която остана в историята с името Междусъюзническа или Втората Балканска война. Младотурското правителство не закъсня да се възползва от обстановката, наруши установената с мирния договор гранична линия Мидия-Енос и окупира Люлебургас, Лозенград и Одрин. Така България, няколко месеца след освобождението й, губи Източна Тракия като задържа Западна Тракия и излаза на Егейско море между Марица и Места. През юли 1913 г., управляващият България в качеството на цар – Фердинанд, моли Великите сили за помощ за възстановяване на статуквото, според Лондонския мирен договор, което той самият наруши. Русия заплашва да изпрати войски в Армения, все още в границите на Османската империя, ако не прекрати агресията срещу България. Конфликтът на западния фронт в Македония приключва с подписването на Букурещкия договор на 28 юли (10 август по нов стил) 1913 г., без участието на Османската империя. България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голяма част от Македония, а на Румъния – Южна Добруджа. Сърбия и Гърция запазват придобивките си от Балканската война и почти удвояват територията си.

През август 1913 г., по покана на османското правителство, в Цариград се провеждат преговори с представители на България, които приключват на 16 септември 1913 г. с подписването на Цариградския договор. България губи по-голяма част от Източна Тракия, като задържа Свиленград, Малко Търново и Царево. Заема отново Западна Тракия и градовете Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач, като се оттегля и отстъпва на Османската империя Одрин, Лозенград, Бунархисар и Люлебургас. България задържа Пиринска Македония.

Съгласно разпоредбата на член 11 на Цариградския мирен договор, териториите, останали в Турция, собственост на подложените и станали жертва на геноцид българи, са конфискувани и стават собственост на турската държава още през 1913 г.

По време на Междусъюзническата война от 1913 г. Източна Тракия е обезбългарена почти изцяло. При подписването на Цариградския мирен договор на 16 септември 1913 г., над 300 000 от коренните тракийски българи, са били вече насилствено прогонени от родните им къщи, като 20% от тях са избити. По сведения на църковни служители, дипломати, чужди и български наблюдатели и летописци, голяма част от българското християнско население, живеещо компактно в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малко търновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Диливрийско, е избито. Свидетели и изследователи на събитията и последиците от Балканските войни, между които Карнегиевата комисия, Любомир Милетич, Папани Козарева, Сп. Трифонов, Любчо Шопов, Любен Петров, Красимира Узунова, Георги Митринов и много други съобщават, че българите, останали под турско робство в Тракия и Македония след Освобождението и конституирането на трибутарното* Княжество България и васалната Източна Румелия, възлизали на стотици хиляди (християни и мюсюлмани). През 1912-1913 г. от Източна Тракия бягат и намират убежище в България 55 780 български домакинства с 252 370 души. Според Карнегиевата комисия, която провежда анкета по Балканските войни през 1913 г., турската армия е унищожила или прогонила от домовете им над 15 960 души само в две кази - Малгарска и Айроболска. Край с. Булгаркьой са събрани и избити повече от 300 мъже от местното население. През 1913 г, в селото са избити или безследно изчезнали повече от 1100 жители. Обобщени данни за жертвите на геноцида български тракийци в цяла Тракия, за съжаление липсват, тъй като основната грижа на турската армия, на башибозука, на представителите на централните и местни власти, е била да обезбългари Тракия като избие до крак и прогони българските тракийци, а не да ги брои и обгрижва. Изкушаваме се да припомним

свидетелствата на проф. Любомир Милетич,

публикувани в забележителния му труд „Геноцид на българите в Източна Тракия през 1913 година“, стр. 327: „През декември 1913 г. в Одринска епархия са останали 3071 българи, в 512 къщи само в два града: Одрин и Лозенград, което в някои случаи е по-малко от жителите на едно село преди разорението на Източна Тракия от турците. Числеността на българите преди началото на геноцида в шестте санджака (окръга) само на Одрински вилает, възлизал на 298 727 българи, от които 176 445 екзархисти, 24 970 – патриархисти, 1700 униати и 95 502 помаци. Към тях трябва да се прибавят и десетина хиляди българи от Чорленско и Цариград“. Според Милетич, съдействал на работата на Карнегиевата анкетна комисия, само през 1913 г. в Източна Тракия  жертва на геноцида са станали над 349 621 български тракийци. В изследването си той идентифицира над 50 селища в Източна Тракия като информира за точния брой на избитите и прогонени български тракийци, унищожените къщи, разграбените имоти и имущество.

По свидетелства на други летописци в периода 1912-1925 г. са убити и прогонени от Тракия около половин милион български тракийци.

Пораженията, нанесени на тракийските българи в резултат на двете Балкански войни, са толкова опустошителни, че пътят към възстановяване на нормалност и справедливост в отношенията на балканските държави, в резултат на подписаните мирни договори, се оказа павиран с две световни войни, избухнали в период по-малък от четвърт век; десетки локални конфликти и очакващи своите решения обединителни процеси на разделени национални общности, разкъсани семейни връзки и заграбени земи.

Първата световна война започва през 1914 и продължава до 1918 година между две коалиции – Антантата (Франция, Руската империя, Великобритания, Сърбия и на по-късен етап - САЩ и други държави) и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България). България се включва във войната като обявява война на Кралство Сърбия, на 14 октомври 1915 г. Избира страната на Централните сили, които обещават връщане на Вардарска Македония, окупирана от Сърбия през 1912 г. по време на Балканската война. В края на войната, вместо освободена Македония, България получава Ньойския договор като част от Версайската система, наложена от силните на деня.

Според архивите и статистиката на балканските държави,

Македония от Ньой, е населена от българи, турци, гърци, албанци, арумъни, цигани, евреи и други малобройни групи. Единствено сръбски и по-късно югославски изследователи правят „епохално откритие”, като съобщават за над 350 000 „македонци“, населявали Егейска Македония. Така започват родилните мъки на съвременна Северна Македония и на северомакедонския етнос, които продължават и до днес!

България капитулира и подписва Солунското примирие с Антантата на 29 септември 1918 г. Първата световна война приключва на 11 ноември 1918 г. с капитулацията на Германия и с подписването на примирие между Германия и Антантата. Ликвидирането на последиците от войната продължава следващите две десетилетия до началото на Втората световна война на 1 септември 1939 г., в която се изправят една срещу друга отново две съпернически коалиции от познати „Велики сили“: Съюзниците (Антихитлеристка или Антифашистка коалиция, чието начало е положено от Великобритания, Франция и Полша) срещу Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония, към които се присъединяват Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия).

С края на Първата световна война се поставя началото на преговорите по установяването на Версайската система от пет договора за мир договорени на Парижката мирна конференция през 1919-1920 г., първият от които е Версайският договор с Германия подписан на 28 юни 1919 г., а касаещият България е Ньойският.

Раздел 3 на Ньойския договор, подписан в Ньой сюр Сен, Франция, на 27 ноември 1919 г., е озаглавен „Тракия“, а встъпителното изречение на чл. 48, ал. 1 гласи: „България се отказва в полза на Основните Съюзнически и Асоциирани Сили от всички права върху териториите в Тракия, които са принадлежали на българската монархия…“ Така формулирана разпоредбата е политически подвеждаща, тъй като България не е питана, за да е била в състояние да изрази своето мнение и никога не се е отказвала от Тракия. Формулировката е и правно несъстоятелна, тъй като отказ от територия е възможен в полза на държава, която има територия, а не в полза на съюз зовящ се „Основни Съюзнически и Асоциирани сили“ без обща територия и ясен международно признат правен статут. На фона на последвалите събития разпоредбата се оказва и неизпълнима, тъй като Съединените Щати, като една от Основните сили на конференцията (останалите са Британската империя, Франция, Италия и Япония) подписва, но не ратифицира Ньойския договор, напуска конференцията в Сан Ремо през 1920 г. и не участва в решенията по отнемане на Тракия от България и завземането й от Гърция.

След приключване на военните действия

през Първата световна война, българска Беломорска Тракия е окупирана от френски войски и остава под мандат на Антантата (1919-1920). В т.нар. „Междусъюзническа Тракия“ се установява автономен режим под ръководството на френския генерал Шарпи. На 2 юни 1920 г. Шарпи, без решение на Антантата, напуска областта, а Гърция незабавно я окупира! На проведена конференция на 22 април 1920 г. в Сан Ремо, Главните съюзни сили от Антантата, без САЩ, решават „Междусъюзническа Тракия“ да се предостави под управление на Гърция при редица условия, включително и осигуряване на излаз на България на Бяло море. Опитите за предоставяне на излаз на България на Бяло море са неуспешни и Гърция де факто окупира и завзема Западна/Беломорска Тракия, през 1922 г.

Що се отнася до Одринска Тракия, на среща в Париж на 23 септември 1922 г., лорд Кързън и граф Сфорца-Поанкаре решават да я харижат на Турция, след победата й във войната с Гърция 1920-1922 г. През 1923 г. с Лозанския договор се легитимира това решение. Така, за период от десет години – 1912-1922 г., Турция и Гърция си поделят Тракия и замразяват сбогуването с Османската империя, за дълго време!

Връщаме се към въпроса за Тракия над век след освобождението й от петвековно османско робство, за броени дни от българската войска и повторното й заграбване от Гърция и Турция, след извършен геноцид над българските тракийци, геноцид, който по правилата на международното право, е признат за престъпление срещу човечеството, тъй като извършителите на това престъпление, за което не тече давност, до ден днешен остават ненаказани, а жертвите на геноцида и техните наследници – не възмездени. Периодично в българските средства за масова информация се появяват писания припомнящи събитията в Тракия от 1913 г. и апели за обезщетение на наследниците на избитите и прогонени от Източна и Западна Тракия собственици на областта – българските тракийци.

През 2012 г. българският делегат в Европарламента, Евгени Кирилов, при обсъждане доклада за напредъка на Турция, внесе поправка, която бе приета, към допълнителния протокол на Ангорския договор между България и Турция от 1925 г. Турция бе задължена да изплати компенсации на българските бежанци от Източна Тракия, без да се определя естеството на компенсациите, както и без да се регламентира процедурата, която да се следва при изпълнение на приетото решение. Неуспехът бе заложен в самата формулировка – компенсации, а не възстановяване на собствеността на тракийските българи, поради което инициативата остана в протоколите като поредния неуспешен опит за търсене на справедливост. Положително е, че въпросът за тракийските българи попада в дневния ред на Европарламента. За съжаление не получи развитие, нито вниманието, което заслужава.

Пледирайки за справедливост

ние вярваме, че тя би изиграла ролята на възмездие за извършените престъпления и стимул за преодоляване на последиците. Разбираме че restitution ad integra (statuesque ante) при извършено престъпление срещу човечеството и избиването на стотици хиляди български тракийци, е невъзможно. Никакво разкаяние или осъждане на палачите не е в състояние да възкреси избитите тракийци или да реабилитира престъпниците. Но това, което можем и трябва да сторим, и няколко поколения българи го дължат на жертвите на геноцида, е да настояваме ясно и недвусмислено да се признае от международната общност извършения от Турция геноцид, да се идентифицират и осъдят извършителите на това престъпление срещу човечеството, а на наследниците на избитите и прогонени български тракийци, да се разреши да се завърнат в родните къщи и земи на своите родители, като им се възстанови собствеността върху имотите и бъдат възмездени за преживените морални и физически страдания и за нанесените материални и морални вреди. Престъплението срещу човечеството, на което станаха жертва българските тракийци, бе извършено от Османските власти пред безучастните погледи на „Великите сили на деня“, които с бездействието си насърчаваха престъпниците, споделиха част от вината за извършените злодеяния и дължат разкаяние и изкупление.

Тъй като фокусът на настоящето изследване е Източна Тракия, която и понастоящем остава в границите на Турция, бихме искали да я идентифицираме като земя, разположена между Черно, Бяло и Мраморно море, граничеща с река Марица и Странджа планина - имена отдавна познати. Площта на тази територия е около 20 500 кв. км., а заедно с прилежащите Галиполски и Цариградски полуострови – 23 000 кв.

След 200 години византийско владичество, 500 години Османско „присъствие“ и над век турско робство, е уместно също да си припомним времето на Хан Крум и цар Симеон, управлявали областта през  9 и 10 век като част от българското землище, с преобладаващо българско население. Тракийската земя и днес принадлежи на собствениците на земята и техните наследници, обитавали я в различни исторически периоди; до обезбългаряването на местността и извършения от Турция геноцид срещу мнозинството от коренното население, както отбелязахме, тя е  била българска. И днес тези имоти, по право принадлежат на собствениците и техните наследници, а не на заграбилите ги чрез престъпления узурпатори.

Според Договора за приятелство с Турция

от 18 октомври 1925 г. (Ангорски договор), на всички  българи напуснали Източна Тракия в периода от 5/18 октомври 1912 г. до деня на подписване на договора, 15.X.1925 г., т.е. периода на Балканските и Първата световна войни, когато българите и арменците са подложени на геноцид, на физическо унищожение и прогонване от Източна Тракия, недвижимите имоти са заграбени от властите и стават собственост на турската държава.

Според доц. Георги Митринов, през 1903 г., по време на Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринско, са опожарени 205 български села, а броят на загиналите е над 5000 души. Над 30 000 са намерилите убежище в България. През 1913 г. по голяма част от тракийските българи са избити, 161 български села с близо 16 000 къщи са опожарени, над 200 000 души са прогонени и намират убежище в България. По изчисления на изследователи, заграбените земи възлизат на 3 248 281 декара земя и 42 802 броя сгради.

Ст. Трифонов, в своя труд „Тракия“ съобщава, че по сведения, предоставени на генералния консул Т. Недков от Одринската българска митрополия, общият брой само на българските села в Източна Тракия, жителите на които са били принудени от турските власти да ги напуснат, възлизал на 108 с 10 934 къщи и население от 51 427 души.

По признания на турски официални представители направени на 19 октомври 1913 г., към тази дата в селата в Турция не е останал нито един българин. Единствено в градовете са останали отделни търговци и занаятчии. През декември 1913 г., в Одринска епархия, в градовете Одрин и Лозенград, българите са 3071, в 512 къщи, брой по-малък от жителите на едно село преди разорението на Източна Тракия. Турция забранила връщането на прогонените българи. Едва ли са необходими допълнителни признания и доказателства за отговорността на турските власти за извършения над тракийските българи геноцид?

На фона на

съхранените факти и събития

Ако се връщаме почти век назад в историята на Балканите от онази епоха, то е за да напомним за отговорността на т.нар. „велики сили на деня“, които и днес са същите, които допуснаха това да се случи срещу два от най-цивилизованите народи в европейския район, и които не потърсиха отговорност и до днес от престъпниците-извършители и не направиха и опит за възстановяване на справедливостта и възмездяване на жертвите на геноцида!


Следва