В ОЧАКВАНЕ НА…

Виолета СТАНИСЛАВОВА
Печат

Стоя на брега на моята жива река –

ходилата ми са потънали

във прозрачната ѝ прохлада.

Лодчица натоварена с детството ми

размахва за поздрав весла –

бърза – минава и… отминава.

 

Стоя потопена до колене на брега –

чакам буйната, непокорна вода да премине.

Корабче пълно с юношеството ми идва към мен –

аз му махам с ръка,

ала то се оттегля и… отминава.

 

Стоя на брега потопена до кръста

в искрящата, златна вода.

Златен кораб, препълнен със зрелостта ми,

златни платна царствено разлюлява.

Мисля си, че завинаги ще остана на него така.

Но и той, но и той отминава!…

 

Дочаках да дойде и старостта -

мътната, тъмна вода

до раменете ми стигна,

до шията, до устата!…

Нямам лодчица, нямам кораб със златни платна,

само отломки около мен се въртят

и ме нараняват.

 

Накрая приижда забравата

със ледена, дълбока вода.

Поглъща ме в бездната си.

Безсмислено е да се съпротивлявам.

Ще ме превърне в отпечатък,

във пясък, в прах или в кал…

За да започна отново живота си.

Макар че отдавна ме няма…