ПРИЯТЕЛИ, ДА ВЯРВАМЕ В РУСИЯ! ДА ВЯРВАМЕ В РУСИЯ, ВРАГОВЕ!

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Този стих, който употребих за заглавие, е от поета Матей Шопкин. Позволих си тази волност не само защото днес е 9 май, Великият Ден на Победата! И не само защото светът е настръхнал отново. И отново „небето, заредено с взрив/ ще падне с трясък на площада“. А това означава, че някой трябва да бъде отговорен за мира. Историята ни учи, че Русия не започва войни. Че тя само ги завършва! И че, когато лъжата за нея вече е обиколила земното кълбо, тя тръгва с истината, която пази в сърцето си, да я догонва. Велико е нейното търпение! Важното е обаче, че Русия винаги застига лъжата. Може би и именно заради това, поетът призовава и приятелите, и враговете да вярват в Русия.

Иначе ми предстои да разкажа за едно културно събитие.

На 7 май в Руския културно-информационен център, в София, бе представена поетичната антология „Шрапнели и рози“. Книгата излезе в навечерието на Деня на Победата - 9 май, и е щастлив резултат от плодотворното сътрудничество между Съюза на българските писатели и Фондация Устойчиво развитие за България. Талантливо намереното заглавие отговаря напълно на замисъла на съставителите: сърдечен поклон и преклонение на поетите на България пред великия подвиг на народите на Русия, по времето, когато тя се наричаше Съюз на съветските социалистически републики и водеше своята поредна Отечествена война, която историята на тази изстрадала и богохранима земя, справедливо определи като Велика. И днес, в паметта на кръвта на всеки руски човек, този ден е непоклатимият знак на признателността, на дълга, на честта и гордостта пред пролятата кръв на предците, пред саможертвата им в името на живота и бъдещето на Родината.

В своята многовековна история Русия е водила много и различни войни. И те са били страшни и кървави: срещу набезите на „мечоносците“ от Ливонския и Тевтонския ордени; срещу попълзновенията на шведи и поляци; срещу „Мамая хан и Бонапарта“, ако си спомним възторжения стих на народния поет Иван Вазов. Но макар и невъобразимо изпитание за руската държавност и свобода, никоя от тези войни не е имала безпределно човеконенавистническата идея да унищожи цял един народ, да съкруши неговия дух и да изличи достиженията на неповторимата му славянска култура и менталност. Това обаче бе основната задача на втория, след Наполеон, поход на „Обединена Европа“ за завладяването на Русия, обявено от Адолф Хитлер като „осигуряване на жизнено пространство за германската нация“. Хитлер обаче изглежда не е познавал творчеството на своя наистина велик сънародник – австрийският поет Райнхард Мария Рилке.

Диктаторите, дори когато са фюрери, са твърде небрежни и надменни към откровенията на поетите. Рилке бе написал, че „Всички страни граничат с държави, само Русия граничи с Бога!“. Днес, макар и с късна дата, можем да кажем, че Рилке е бил възхитително честен в своето прозрение. Защото Бог не изостави богохранимия руски народ и съхрани неговата земя. Вдъхна му вяра и сила към неговите водачи, генерали и офицери. Вдъхна му сили и преданост към паметта на предците, паднали за Отечеството. И небесата сякаш се разтвориха, когато призивно гръмна оркестърът на Александров. И се възправи на смъртен бой земята огромна. И закипя като черноморска вълна благородната ярост в укрепените от Бога руски сърца. И стана така, че след Париж, руснаците за трети път влязоха в Берлин!...

Странна е магията на поетичното слово и необясними са трансмисиите, които пренасят поетичните прозрения. Рано отишлият си, непрежалим от мен поет Андрей Германов, който също има стихотворение в антологията „Шрапнели и рози“, навремето писа многозначително: „Някой диктува!“ Мисля си, че нито съставителите: Атанас Звездинов, Боян Ангелов, Станка Вангелова и, уви, покойният вече Лъчезар Еленков, нито някой друг, би се заел да разшифрова пътищата, по които са пътували посланията на сърцата на поетите, възпели „слънцето на извоюваното право на живот“.

В началото на това мило тържество с топли думи към поетите, участници в антологията и към присъстващите в залата, се обърна Нейно Превъзходителство Елеонора Митрофанова, посланик на Русия в България. Тя говори за мястото на Деня на Победата в живота на всеки руски човек; за падналите, които приближаваха тази победа както и с каквото успяваха; за 9 май – като ключов кръстопът на света в историята на много народи и държави в Европа; за подвига и паметта; за героизма и себеотрицанието; за опасностите и мъжеството да заемеш страна в битката между доброто и злото; за антифашизмът като отрицание на мракобесието; за люшкащата се обективност на историята, кояго умишлено понякога отминава непрежалимата болка или уязвява гордостта на всеки народ, понесъл жертви и страдания във войната с безчовечния хитлеро-фашизъм. Поради това, всяко слово, което увековечава подвига може да бъде родено само от човечността, съвестта и правдата. Те са, които  диктуват откровенията на поетите. Други софльори няма.

И наистина, разгърне ли човек „Шрапнели и рози“, тръгва с вълнуващото „Заклинание на Земята“ от Теодор Траянов, в което поетът призовава: „Стори да погинат злини и нещастия,/ изтривай следите на гибел и срам,/ разкрий чудесата на свойто причастие,/ кръщавай сърцата в чистителен плам!“ И преминава нататък, през „Руска песен“ на Дора Габе; през покъртителното: „О, Бог да ви закриля, храбреци!/ във похода към правда и възход!“ от Елисавета Багряна; продължава през  „Затревените могили“ и „Прииждаата Драва“ на Ламар, през стиховете на Людмил Стоянов, Крум Пенев, Димитър Панталеев, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски; поетите-антифашисти  Никола Вапцаров, Христо Кърпачев, Никола Козлев, Кирил Маджаров и Антон Попов.

Многоцветен и жив е поетичният славослов в тази книга на следвоенното поколение поети: Младен Исаев, Валери Петров, Александър Геров, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Павел Матев, Георги Джагаров; след тях следва поетичната кохорта от времето на онази съзидателна България, в която подвигът на руския човек и Денят на Победата – 9 май, стояха на най-високия и справедлив пиедестал, сътворен от слово и признателност. И читателят стига до поетите от времето, в което сякаш се случи немислимото: Русия и България се раздалечаваха като ледени късове в морето на  една отблъскваща и омагьосваща съблазън. И безпаметност.

Особено достойнство на антологията и по-точно на поетите, помнещи „преди“ и „след“, е че не заглъхва в сърцата им великия зов на надеждата. И че те като преден отряд на нацията и справедливостта, осъзнават дълбоката свързаност на двата кирилски народа и работят за тяхното братство. Неслучайно Надя Попова призовава: „Погледнете моята ръка и ще видите Москва-река“; Елка Няголова пише за онази песен, в която се сливат „живот и смърт в душата разпята на Русия“; Боян Ангелов се прекланя пред героя, който се връща от фронта „без крак, без ръка, без око“; Петко Каневски се обръща към Русия, която „пази вярата си православна и по толстоевски е мост към доброто“; Иван Есенски слага своя поетичен акцент върху страшната окървавена думичка „мамо“; Тенко Тенев вижда по горещите пътеки на дълга „Ветерани, ветерани, ветерани!/ Оредели орлови ята!“; Георги Драмбозов се обръща към Европа да не забравя, че днешният й ден носи име на руски войник; а Матей Шопкин намира може би най-обобщаващата поетична формула: „Приятели, да вярваме в Русия,/ да вярваме в Русия,  врагове!“

Такъв е българският поетичен славослов на Деня на Победата – 9 май. Може би защото, както написа големият приятел на руската култура и литература Любомир Левчев  „Всеки има своя хълм свещен,/ който трябва да бъде докрай защитен!/ ...Талантът, това е Мамаев Курган,/ останалото е фашизъм!“

В последвалото литературно четене, ръководено с вдъхновение и такт от председателя на СБП Боян Ангелов, взеха участие: Георги Драмбозов, Нико Стоянов, Надя Попова, Иван Есенски, Петър Анастасов, Трендафил Василев, Станка Вангелова, Боян Бойчев. Боян Ангелов прочете свое и на Атанас Звездинов стихотворение. Участие в това вълнуващо събитие взе и пишещият тези редове Минчо Минчев.

Накрая Станка Шопова, председател на Фондация Устойчиво развитие за България,  ргумент и основание, не само за антологията като литературен факт, а за всяка проява на българо-руското приятелство, се обърна към поетите, участници в антологията и в литературното четене. Тя благодари за човешката им и поетическа позиция; за преклонението им пред подвига и Денят на Победата – 9 май.

Истината е непобедима и правдата тържествува винаги, когато словото е честно.