ОБРАЗЪТ НА ГРАДА В РАННАТА ПОЕЗИЯ НА БОГОМИЛ РАЙНОВ

Член кор. Иван ГРАНИТСКИ
Печат

Българската поезия от 40-те години на XX век е важно и знаково явление в нашата литература. Но и твърде сложно заради спецификата на индивидуалния творчески натюрел на поетите, както и заради различния техен поглед и прочит на драматичните социално-политически процеси и преображения през това десетилетие.

Европа, а и светът, са разтърсени от грандиозни промени и най-вече от тревожното очакване на задаващата се нова голяма световна война, когато съдбата на цялото човечество отново ще бъде поставена на карта. Назряващите катастрофични събития и процеси, свързани със съдбата на България, се усещат много остро и болезнено от поетите, дебютирали през 40-те години на XX век. И критиката неслучайно обединява в своите анализи сътвореното от Александър Вутимски и Богомил Райнов, Валери Петров и Иван Пейчев, Александър Геров и Веселин Ханчев. Разбира се, тук трябва да добавим и Божидар Божилов, и може би и Радой Ралин. Те най-точно, тънко и болезнено свидетелстват за това драматично време.

Особено място в тази група поети заема Богомил Райнов със своята лирична поема „Любовен календар“ (1942). Александър Вутимски и Александър Геров също са магнетично привлечени от образа на големия град, но в „Любовен календар“ Богомил Райнов ни дава друг поглед към чудовищния силует на мегаполиса. От една страна той ни показва града с неговите безлични и еднообразни пейзажи, лирическият му герой се възприема като пленник на скучната сивота, на сградите с олющени калкани, мрачните и неуютни улици, потънали в мъгла и меланхолични изпарения, пушеци и натрапчив мирис на сажди. Поетът натоварва образа на града с чисто човешки черти, макар те да са плашещо отрицателни. Градът заживява свой собствен живот, развива се по своя логика, която често пъти е отричаща човешката логика и води не само до отчуждение, но и до вледеняващ страх, до натрапчивото усещане за несигурност, за предстоящи апокалиптични сътресения…

От друга страна драмата на лирическия герой на Богомил Райнов е драмата на човека от тълпата, унизения, отхвърления, оскърбения, клетника, босяка, просяка. Този град е не само съсредоточие на социалните разслоения и неравенства, където индивидът е изолиран от природата, лишен от нейното многоцветие, богатство, обаяние, пасторална извисеност и невинност, но той е и енергийна турбина на грубото индивидуалистично общество, в което резигнацията, самозатварянето, отчаянието, безразделно властват.

В поезията на Богомил Райнов, както и на Александър Вутимски, Александър Геров и Валери Петров, все по-силно зазвучават нотките на социалната тревога. Подобно на Никола Вапцаров и те усещат, че главната причина за нещастията на отделния човек е несправедливата обществена уредба и в поезията им започва да зрее бунт срещу социално-политическата система, която превръща личността в послушно колелце и винтче от един огромен бездушен механизъм. При Вапцаров социалната тревога се емблематизира от бездушието и жестокостта на епохата и нарастващото класово разделение на обществото, въплътени в сравнението на живота с озъбено свирепо куче. Александър Вутимски ражда зловещата метафора за Черния човек, който навсякъде дебне беззащитните души. Александър Геров пък създава апокалиптичния образ на абсолютното Нищо, от което дори смъртта е по-привлекателна и не толкова стряскаща. А в отношението на Богомил Райнов към реалностите има нещо симпатично хашлашко. Героят му не се плаши от хидрата на отчуждението и самотата и на всяко покушение на бруталната действителност отвръща с нескрита насмешка, ирония и сарказъм.

Би могло да се каже, че в поемата на Богомил Райнов лирическият герой пътешества през епохите, самонаблюдава се във вечния кръговрат на историята и природата. Той се усеща толкова сам и самотен сред многолюдието на големия град, че от гърдите му се изтръгва трагичния възклик:


Самотата ми е

тъй бездънна,

и така задушен съм

с мълчание,

като че съм

първият човек.


За цялата поема са много характерни полюсните състояния на чувствата. Героят е ту обезверен, отчаян, самосъжаляващ се, тъжен, подтиснат, смазан от безизходица и пр., ту се хвърля във възторга на любовните мечтания.

Резките контрасти в настроението на лирическия герой отразяват не само обществената драма на самозатворилото се и изплашено от настъпващата война градско общество,  но и драмата на отделния човек, захвърлен от злата съдба в убийствено-баналната действителност.


С попътен вятър

нижеха се дните,

летяха дати,

тежки новини,

избухваха и

стихваха събития,

светът вървеше

с крачки на войник.


Душата ми

от бленове оголил,

тревожен бе

денят тревожно-нов;

сред гарванския крясък

на неволите

заглъхваше копнежът

по любов.


Поетите от 40-те години натоварват любовното чувство със значително повече нюанси и оттенъци, отколкото техните предходници символистите. Любовта е приземена от надоблачните висини на абстракцията долу върху „в кърви обляния земен шар“ (ако си спомним израза на Гео Милев).


Затова безнадеждността на любовното чувство и невъзможността то да се осъществи е зависима не толкова от индивидуалния човешки фактор, колкото от бруталната действителност, потъпкваща елементарните човешки страсти, увлечения и платонични въжделения. Любовният календар на чувствата на Богомилрайновата лирическа личност все повече започва да зависи от световните политически вихри и щурмове, от взривно нарастващото социално напрежение на все по-разделеното българско общество.

Може би главното противоречие, което разкъсва душата на лирическия герой, е все по-натрапчивото усещане, че в смутното военно време любовта изглежда ненужна, ненавременна, безсмислена. В стихотворението „Попътен вятър“ героят горестно отронва:

 

раздялата

разтърсва ме безумно,

и болен

върху одъра лежа

на делника

сред болницата шумна.


Ранната поезия на Богомил Райнов не е достатъчно изследвана, както и мястото на лиричната поема „Любовен календар“ не е анализирано истински задълбочено спрямо творчеството на другите поети от 40-те години. Важно е да се проследи взаимното влияние и преплитане на мотиви и символи, образи и идеи, конструкция на поетическата фраза и разгръщане на лирическото повествование паралелно при Александър Вутимски и Александър Геров, Богомил Райнов и Валери Петров, Иван Пейчев и Божидар Божилов.

Все пак в последно време литературният критик Панко Анчев поднесе няколко проникновени свои изследвания, в които се връща и към времето на 40-те години на миналия век и проследява особеностите на литературния процес. Струва ни се продуктивно наблюдението на критика, че „отношението на Богомил Райнов, а и на цялата литература от 40-те години към града не е романтичното декадентско отрицание на всичко, което не е естествено и, което откъсва човека от природата. Новият човек не иска да избяга от него, а да го очисти от пушека и мръсотиите; той знае техния произход и причините, които са ги причинили. Затова и те са много повече обществена реалност, отколкото метафори на безнадеждния живот и отчуждения човек. Градът потиска, но не предизвиква резигнации, не отчайва и не прогонва обитателите си, а сам организира съпротива срещу себе си и проявява осъзнато желание за промяна. Именно желанието за промяна е новата същностна характеристика на човека в поезията на Богомил Райнов.“

Ако подходът на Валери Петров в ранната му поезия (например в „Палечко“) е предимно романтичен, възторжено-сантиментален, ако внушенията на Александър Вутимски са меланхолични, пресъздаващи образа на града, донякъде нереален и фантастично разфокусиран, то Богомил Райнов приземява любовните трепети и блянове в гротеската на жестоката социална действителност и във водовъртежа на политическите страсти. Авторът съзнателно нажежава публицистичния патос на поетическите си образи. Той директно заявява: „Към изток се върти компасът днеска./ На любовта е духната свещта.“, т.е. няма време за любовни страсти, за милувки и целувки сладки, когато се решава съдбата не само на Отечеството, но и на целия свят. И когато всеки мислещ човек е длъжен да избере на коя позиция ще застане – на страната на злото, на безчовечността и разрушението, или на страната на хуманизма, светлината, прогреса и съзиданието.

Разбира се, „Любовен календар“ е книга с много по-богати послания и внушения, отколкото гротеската, шаржа, сардоничното-ироничното. Стана дума вече, че  поетите от 40-те години още в ранните си творби се стремят да изчистят лирическия си рисунък от абстрактната визия, от увлеченията на символистите и стремежа им да избягат от подробностите на осквернителната според тях, реална действителност. Ето защо само за няколко години – от края на 30-те до началото на 40-те години на XX век, в поезията на Александър Геров и Богомил Райнов, Александър Вутимски и Валери Петров, Веселин Ханчев и Иван Пейчев, зазвучават все по-отчетливи и категорични социални послания, нараства градусът на социалната ангажираност. В лириката им се появяват призивни интонации.

В тази стихосбирка на Богомил Райнов ще открием, макар и единични творби, които пресъздават прелестни лирични настроения, непомрачено от отчуждението светло и нежно любовно чувство, но индивидуалният любовен порив винаги остава в сянката на надвисващите катастрофични световни събития. И дори невинният трепет на чувствителното сърце на героя е подвластен на суровия календар на бушуващото военно време, както е в стихотворението „Любовта ми“:

 

Любовта ми премина

календарния кръг

на сезоните

и накрая замръзна

- къс тъга –

във сърцето, през зимата.


„Любовен календар“ ни показва две паралелно съществуващи реалности, в които лирическият герой живее, размишлява, учи и мечтае. Едната реалност е сивият, опушен, задимен град на отчуждението и греха, на лъстивите изкушения и безсрамния разгул на една нищожно малка, но разюздана в жестокосърдечието и бездушието си управляваща прослойка, на страха от бушуващата световна война, която уж е далече от нас, но чуваме тътена й. Това е градът на отрудените и измъчени хора, това е мрачната действителност на несправедливостта, социалното неравенство и класовите антагонизми. С една дума – светът на подземието.

А втората реалност е в мечтите, въображението и полета на фантазията на лирическия герой, който във времето на всеобща скръб и униние не може да съзерцава своята възлюбена, когато непрекъснато чува „на вятъра дивашкия концерт“. Той се мята в леглото си, което е като гроб неприветно, в гърдите му болката вече се превръща в навик и „събития с челичени копита“ дълбаят мозъка му ден след ден. Той вижда себе си и своите връстници, подвластни на жестоката логика на десетилетието, потопено в неописуеми страдания на милиони невинни хора, реки от кръв и колосални разрушения.

Най-силен потрес изпитва лирическия герой от чудовищния факт, че човешкият живот губи до такава степен своята стойност в това варварско време, че дори кръвта човешка се обезценява, че жертвите на единици, а и на цели народи, не само не тревожат силните на деня, а се приемат едва ли не като нещо от само себе си разбиращо се, банална подробност от пейзажи.

Съдбата на човека започва да прилича на съдбата на еднодневката:

 

Като улична песен,

прошумяваме бързо: -

днеска още си жив,

а утре – не си;

днеска още летиш

на дните сред бързея,

а утре кръвта

мокри твойте коси.


Все пак за разлика от лирическия герой на Александър Вутимски, който е по-плах, по-деликатен и незащитен от бруталността на градската делнична действителност, героят на Богомил Райнов е по-силна и властна натура. Той е със събудено съзнание, което категорично отхвърля примирението, и затварянето в черупката на гражданската индиферентност. Вместо апатията, меланхолията, бездействието и отчаянието, той избира борбата, съпротивата, активната позиция на мислещата и решителна личност. И преди всичко съпротивата на нравственото несъгласие.


С пестник

сърцето ще удариш,

ще повлечеш

пак жизнения плуг.

И стихове

от мъката ще правиш,

догде животът каже ти:

„До тук!“


Лиричната поема „Любовен календар“ заема особено място не само сред сътвореното от поетите на 40-те години на миналия век, но и в цялостния контекст на тогавашната българска литература. Тя отразява и регистрира важни трансформации в обществото, разсъждавайки за любовното чувство в суровия социален контекст, за разлика от символистите, които разглеждат и опоетизират любовта като надоблачно и неземно чувство. В тази книга Богомил Райнов приземява, битовизира, съзнателно огрубява, а на места и варваризира (ако използваме определението на Гео Милев) любовното чувство и неговия обект. Авторът е убеден, че в смутните и тревожни времена, които обществото преживява в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век, истинската любов е силна само когато преодолее ангелическата отстраненост и откъснатост от земния живот и постоянно събужда духовните сили на личността. В този контекст можем да разберем и обръщането на Богомил Райнов, а и на останалите поети от 40-те години, към засилената употреба на разговорния език, към насищането на лирическото изображение с атрибутите на предметността в Далчевия смисъл, към свалянето на доспехите на усложнеността и натруфеността от метафорите, образите и сравненията.

Лиричната поема на Богомил Райнов „Любовен календар“ е както знаково произведение за развитието на българската  поезия през 40-те години на миналия век, така и естетическа предпоставка за продуктивни влияния върху поетиката и стилистиката на авторите от следващите генерации.