ДЕМОКРАЦИЯ И ИЗБОРИ

Проф. д-р Стоян ТАНЕВ
Печат

Продължение от брой 13

 

Създаването на една обединена и мирна Европа, реално въплъщение на която е Европейският съюз, е полезна, но само като „Европа на отечествата”, според рационалното определение на бившия френски президент Шарл дьо Гол. Членството в Европейския съюз не би следвало да означава принудително заключване на европейските народи, включително и на българския народ, в общ европейски дом и лишаването им от национална и държавна самостоятелност. Тезата за необходимостта от сливането на националните общности в една окрупнена европейска наднационална общност като основа за създаването и утвърждаването на общоевропейска неолиберална демокрация с приоритет на западните евроатлантически ценности, упорито се натрапва от идеологическия антураж на брюкселската бюрокрация. Все повече обаче български университетски и академични учени и множеството обикновени български граждани виждат, че България, в рамките на Европейския съюз, се превръща в негов донор поради заминаването на над два милиона българи, предимно в западноевропейските държави с развиваща се икономика и се лишава от своя собствен социален и човешки капитал. В началото на 21 век преобладаващата част от българския народ и неговата интелигенция вече излизат от състоянието на „демократично опиянение“, ставайки жертва на тъмните и разрушителни прояви в ирационалната динамика на демократичния процес в нашето общество. Тъкмо затова мнозинството от народа и интелигенцията  в Република България във все  по-голяма степен осъзнава необходимостта в тяхната Родина да се установи и прилага

суверенната демокрация.

Последователен, искрен и далновиден радетел на концепцията за суверенна демокрация, която е жизнено необходима за запазването и бъдещото развитие на българската нация през 21 век, е професор Иво Христов. С безпощаден реализъм той казва истината за нестаналото „демократично” българско общество, застанало, по неговите думи, пред своето пепелище след тридесетгодишен „преход” към псевдодемокрация. Основателно е категоричното му убеждение, че сегашният модел на евроинтеграция е дълбоко порочен за Република България, която става периферия на периферията със затихващи функции. Публичното кредо на проф. Иво Христов е: „Ние не сме в Европа, за да обслужим Европа, а за да обслужим България и българския национален интерес”. А българският национален интерес и автентичните ни национални ценности могат да бъдат защитени само при наличието на суверенна демокрация в нашата държава.

Друг български интелектуалец, който също пледира за суверенна демокрация е проф. Цветан Тодоров, един от най-влиятелните хуманисти в света през втората половина на 20 и в началото на 21 век. Със своето проникновено аналитично и прогностично мислене като философ, теоретик и писател, живял десетилетия в демократична Франция, той има доблестта да признае, че ултралиберализма, заедно с популизма, са основните „интимни неприятели на демокрацията”. През 2008 г. Тодоров признава още една истина: въпреки наличието на партиен плурализъм и свободата на печата все пак е възможно да убедиш населението в една страна с либерална демокрация, че истината е лъжа, а лъжата е истина. Според него чрез глобализма и олигархиите властта в държавата се изплъзва от политически контрол. И още една изказана от него истина: ”Отстъплението пред властта на парите е истинско престъпление срещу демократичния дух”.

Като наблюдава и не приема демократичния дефицит в Европейския съюз, Цветан Тодоров все повече се убеждава, че народите не искат да бъдат свидетели на това как Европейският съюз създава един нов „европейски човек”. Отстоявайки принципната си позиция за суверенна демокрация и ползата от нея за съвременното българско общество, българският интелектуалец в Париж Цветан Тодоров заявява: „Искам да подчертая, че да се чувства човек европеец не означава, че трябва да се изличи националната му самоличност. Аз съм убеден, че за българите най-добрият начин да бъдат европейци е да си останат българи.”

Огромно предизвикателство пред съвременното човечество е да не допусне превръщането на демокрацията в декорация, т.е. в декоративна стена, зад която световният политически и държавен елит осъществява антидемократична политика с постоянни манипулации и силови действия във вреда на милиарди хора от различни национални държавнотворни и етнически общности, лишавайки ги от нормално развитие не само в тяхното настояще, но и от бъдещо съществуване. Затова в някои държави вече е сложено начало на законови експерименти с цел да се гарантират по-добри възможности за нормален живот на гражданите от бъдещето.  Във Финландия, например, има Парламентарен комитет за бъдещето. В него се разглеждат закони за тяхното евентуално въздействие върху следващите поколения. В началото на 21 век, през 2001-2006 г., в Израел е избран омбудсман за бъдещите поколения. В Уелс, съставна част на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, известна като Земята на песента с над 600 замъци, вече има длъжност „комисар за бъдещите поколения”, заемана от госпожа Софи Хоу. Нейната обществена функция е да наблюдава дали се спазва Закона за благосъстоянието на бъдещите поколения  от 2015 г., какво е състоянието на околната среда и на системите  за трудова заетост при условие, че политическите и държавните решения се вземат с не по-малко от 30-годишна перспектива. Подобни обществени и граждански институции развиват дейност с грижа за бъдещите поколения в Япония и САЩ.

Вкусът на демокрацията

става горчив, когато се отрича, ограничава или отнема нейната пълнота, особено по време на изборите. Избори се провеждат във всички съвременни демократични държави, но не всички избори са демократични. Десните и левите режими, както и еднопартийните правителства често произвеждат избори, единствено, за да придадат на властта си привидна легитимност. В такива избори може да се гласува само за един кандидат или за листа, която не включва алтернативни кандидатури. Възможно е за един и същи пост да бъдат предложени няколко кандидати, но чрез заплахи или фалшификации винаги се избира кандидатът, одобрен от властта. В други случаи избирателят има право да избира, но само между кандидатите на управляващата партия.

При демократичните политически системи не всякога изборите минават перфектно. В сравнителен план ако властимащите и отговорните субективни фактори при диктатурата са коравосърдечни, при демокрацията някои от тях са доброжелателно многообещаващи, но впоследствие лошо чуващи, други стават глухи, а трети трудно достъпни. Според австрийския писател Роберт Музил самоизмама и заблуждение е да се мисли и очаква, че посредством изборната демокрация може да бъде установена напълно волята на народа. Тя обаче е процедура за предпочитане, защото чрез гласуване, а не с ножове и пистолети, се решават въпросите, засягащи разслоените интереси на противостоящите социални категории и партийнополитически субекти.

Демократическите избори са съревнователни с равнопоставени политически партньори-опоненти. Опозиционните партии и кандидати трябва да имат свобода на словото, събранията и придвижването, за да могат открито да критикуват правителството с обективни факти и аргументи и да предлагат на гласоподавателите алтернативни политически програми, решения и кандидати. Не е достатъчно само да се разреши на опозицията да участва в изборите. Избори, преди които опозицията не е имала достъп до ефира, митингите й са били разгонвани или смущавани, а вестниците цензурирани, не могат да бъдат демократични. Управляващата партия или коалиция може да има предимства, произтичащи от нейното положение във властта, но изборните правила и начините на тяхното прилагане трябва да бъдат честни. В изборите е недопустимо насилието, което е равносилно на несправедливост и недемократичност.

При изборите би следвало да се спазват

правилата на играта,

които социалните  общности чрез политическите партии да спазват помежду си. Без тях е невъзможно да се регулират и контролират непрестанно възникващите противоречия и конфликти между хората, групите, партиите, социалните общности. Правилата на играта трябва да са определени или приети от тези, които ще ги спазват, защото като свободни, целенасочени и преценяващи субекти те са в състояние да извършат избор, когато такъв има или е необходим. Освен това и защото, правейки този избор, запазват свободата си, използват разума си и преследват добри цели.

Демократичните избори са периодични, мандатни. През определени от Конституцията и от други законодателни актове интервали от време се препотвърждава или не доверието на избирателите към техните пълномощници във властта и управлението на държавата, или се избират нови представители на гражданите за упражняване на властта в нейните висши или местни структури.

Демократичните избори са широкообхватни. Правото на глас трябва да бъде дефинирано така, че да позволява участието на голяма част от пълнолетните граждани. Власт, избрана от малка, специално подбрана част от населението, не може да се нарече демократична, независимо колко демократично изглеждат механизмите, според които тя действа.

Демократичните избори са решаващи. Те определят на кого ще бъде предоставена властта. В съответствие със законите и Конституцията на държавата избраните от народа представители реално поемат нейното  управление.

В навечерието и по време на изборите би трябвало да има демократическа етика и лоялна опозиция. Наличието на лоялна опозиция означава, че всички участници в демократическия процес споделят неговите основни ценности. Не е необходимо, а и не е възможно, политическите противници обезателно да се харесват и прегръщат.  Те трябва обаче  да могат и са длъжни да се понасят и признават, че всеки от тях има своята легитимна и важна роля, да се придържат към търпимостта и културата в публичните дискусии.

След изборите загубилите приемат присъдата на негово Величество избирателя. Ако те са били на власт, предават я мирно и цивилизовано на спечелилия. Независимо кой печели и кой губи, и двете страни трябва да си сътрудничат за решаване на общите проблеми на обществото, с мисъл и действие за дълбоката легитимност на държавата и на демократическия процес. Същността на демократичните избори не е политическата битка за партийно, групово лобистко или индивидуално оцеляване или пък налагане, а полезни дела за обществото, държавата и нацията.

Сама по себе си демокрацията като понятие не осигурява нищо. Като реална икономическа и политическа система, тя дава възможност за успех или провал. В шумния и многогласен хор на демокрацията участват със свой глас и правителството, и неговите поддръжници, и опозицията. Макар и смущаван от политическия пазар на партии и групи, към тях се присъединяват гласовете на синдикатите, на други обществени организации и движения, на средствата за масово осведомяване, на учени, писатели и религиозни дейци, църкви, училища, институти и университети. Всички те участват в демократичния политически процес на местно, регионално и национално ниво. По този начин демократичният политически живот играе ролята на филтър, чрез който исканията на различните слоеве от населението се превръщат в официална политика.

Демокрацията е едновременно шанс и предизвикателство. Шанс, защото дава възможност на свободните хора чрез общи усилия сами да се управляват по начин, който им осигурява свобода, благоприятни икономически условия и социална справедливост. Разбира се, по думите на ирландския писател, драматург и критик Бърнард Шоу, „Демокрацията не може да се издигне над нивото на този човешки материал, от който са направени избирателите”. Предизвикателство, защото отговорността за нейния успех се поема от гражданите. Членовете на всяка социална общност и всяко поколение трябва да извървят своя собствен път към демокрацията, като приемат наследените от миналото непреходните идеали и принципи и ги приложат в условията на новото време и променящото се общество.