ТИТАН НА ВЪЗРОЖДЕНСКИЯ ДУХ

Панко АНЧЕВ 2021 - Брой 13 (30 март 2021)
Печат

Г. С. Раковски в българските дела и европейската  политика


Появата на Георги С. Раковски в българския обществено-политически и литературен живот е най-точният знак, че нашето Възраждане е достигнало до онази степен на своята зрялост, когато започва да изпитва, по думите на Енгелс, потребност от титани на духа и да ги създава. Раковски е първият българин с толкова висок и универсален ум, способен да обхване сложността на света, за да започне да го изучава и осмисля по нов начин. Той, заявявам това без никакво колебание, е гениален човек, първият толкова непостижим връх на българската мисъл и литература, на науката и знанието. Но и на национално-освободителната революция.

Иван Вазов определи Раковски като „мечтател безумен, образ невъзможен“. Той по друг начин, характерен за тогавашното време и тогавашната публика, всъщност го нарече универсален ум и гений. Тогава все още не бе възможно да се прочете цялото творчество на Раковски, за да бъде осмислено и оценено. И поради това неговото значение бе стеснено до заслугите му за националната революция. А Раковски е водач на цялата българска духовна революция, на революцията в литературата, науката, историята, хуманитаристиката. Тези няколко революции всъщност укрепиха и насочиха българският свят да осъзнае какво означава за него свободата и с какви средства трябва да я постигне и задържи – не само в политическото си устройство, но и в душата и ума си.

Ето защо ние днес, когато честваме 200 години от неговото рождение, сме длъжни  не просто да го славим с най-силните и красиви свои думи, но преди всичко да го прочетем, изучим, анализираме и тълкуваме, за да навлезем в дълбините на неговия ум и да осъзнаем какво е направил този велик човек – един от най-светлите умове в цяла Европа.

Велик българин!

Г. С. Раковски е първият, който осъзнава и разглежда българските дела в тяхната цялост и многообразие като съставна част на европейската политика. Българите живеят в Европа. „Те не живеят в Африка, нито в Америка, но всред Европа” и съдбата им, особено тяхната свобода, зависи от протичането на европейската политика, от интересите на великите сили и от степента на тяхната мотивираност да се намесят в работите на Отоманската империя.

ХIХ век разпали у българите интереса към политиката и особено към международната. Ставащото по света е любима тема за разговори. Анализите на тази политика на битово равнище, в кафенето или кръчмата изпълват все повече тяхното ежедневие. Това е доказателство за ново обществено съзнание, за нов мащаб на обществено-политическо мислене, който е необходим в новия етап на национално-освободителната и буржоазно-демократичната революция. Буржоазният човек се осъзнава като част от света и живее с мисълта, че или светът не може без него, или че той не е в състояние да се справи с живота без света.

Възраждането дава на българите друг поглед върху живота. То прави човека част от света, но не по вяра и религия, а по интереси и права, по общи стремежи и пътища за развитие.

Създава се нова общност между хората. Тя е основана върху еднаква съдба. Светът е голям, но хората в него живеят почти по един и същ начин и се свързват помежду си чрез политиката. За буржоазния човек политиката е повече от религия; дори религията е политика и се използва за постигане на политически цели. Той самият има право и достъп до властта, а това означава и до политиката. От неговата воля зависи много. Властта не е нещо далечно и непостижимо, възложено от Бога послушание, а ежедневие, в което сякаш всеки е допуснат да влезе. Не е задължителен опитът, който тя изисква, за да бъде упражнявана успешно, да се придобива лично; чуждият опит просто трябва да се изучава, за да се избягват грешките и по-бързо да се внедряват сполучливите практики. Затова и интересът към света не е обикновено любопитство и жажда за знания, а търсене на аналогии, които да показват правилни решения.

Събитията на международната политика ускоряват обуржоазяването на българите, подреждат техния обществен бит, стимулират или забавят разрешаването на проблемите, които историята им поставя в тяхното развитие.

Българските дела са все повече и все по-сложни

и на българите не им е лесно да ги оправят сами. Едно от тези епохални дела за тях е борбата за църковна независимост.

За Г. С. Раковски политическото и църковното освобождение на българите е не само във възстановяването на самостоятелната Българска православна църква и на българската национална държава, но преди всичко е придобиване на ново национално съзнание, което да цени свободата и правата на човека, да уважава традициите на българското, да познава света и се чувства част от него. Националната държава може да се заслужи не само с въоръжена борба, не само с физически жертви и саможертви, а с постигането на такава култура и образованост, каквато имат „напредналите” народи. Но не като се прехласваме по техните постижения, а като се отнасяме критично към тях и като знаем, че Европа е егоистка и преследва единствено своите си користолюбиви цели. Затова е нужно да излезем от унизителното си състояние и да придобием самочувствие, за да не очакваме милостиня, а да воюваме за правата и свободите си. Илюзиите не помагат, а само отежняват и без това тежкото положение на народа, тласкат го в погрешна посока и могат да го докарат до гибел.

В статията си „О няколики речи о собитии в България в лят 1853 до лят 1856”, включена в издадения в Нови сад „Предвестник Горскаго пътника”, Раковски очертава особения контекст, в който протичат процесите в българското общество. Той предупреждава да не храним кой знае какви надежди и да не очакваме благоразположението на силните на деня, защото те си имат своите егоистични интереси и амбиции. Световната политика е една грандиозна игра на зарове, която великите сили разиграват, когато трябва да определят отношението си към по-слабите и поробените. Това е казано по повод надеждите, че Европа ще се намеси решително в полза на българите в тяхната църковна борба.

В преценката на това дали Европа ни забелязва или, като ни забелязва, сме й безразлични, ще се формира и цялата българска политика през Възраждането. Тогава преобладава мнението, че който ни освободи, той ще ни пороби. Другото мнение е, че ние не можем да се освободим без чужда помощ и затова трябва да си търсим освободителя. Но за да го намерим, трябва да го заслужим. Т.е. да покажем, че сме узрели за свобода чрез практически действия. Тези две линии не се борят помежду си, но дългото търсене на верния път свидетелства за бавното съзряване на целия комплекс от идеи и действия, които една революция трябва да организира, за да бъде успешна. Раковски се мъчи да съчетае тези два подхода и да ускори създаването на българска геополитическа теория, в която да се вмести „българският въпрос” като част от Източния въпрос и да се намери неговото решение.

Политически трезв и рационален е

подходът на Раковски

към българските дела

и положението на българите в Османската империя. Той разглежда и оценява тези дела като проблеми на самата империя, но Турция за него е друга държава, с която България е в някакви отношения. Дори е чужда страна, отношенията с която трябва да се определят според отношението, което тя има към нашата. И според международните правила. Но тя е империята, част от която сме и ние; ние сме поданици на нейния султан. Българи и турци са два народа със свой собствен живот, традиции, история, с особености, които те взаимно трябва да отчитат. За Раковски обаче турците са изостанали и нямат никакво желание да влизат в крак с Европа. И затова трябва да им се налагат някои правила на общуване.

Турция е политическият контекст, в който Раковски поставя българските дела и вътре, в който търси вариантите за техните решения. В публицистиката си той настоява за мирно постигане на целите, за умела и спокойна дипломация, чрез която султанът да бъде убеден в правотата им. Това, което става в Османската империя по отношение на съставните й православни и славянски народи, е не просто несправедливо, поради което и Г. С. Раковски с всички средства работи за премахването на тази несправедливост, но то в самата Европа няма аналог. И той прави сравнение с положението на славяните в Австро-Унгарската империя. Тя също е многонационална държава, но в нея са намерени правилните взаимоотношения и е осигурена свободата на малките народи. Паралелите на Раковски между Османската и Австрийската империя са важно доказателство за правотата на българите в тяхната борба за решаване на т. нар. „български въпрос”.

Според Раковски все пак най-важното „международно положение” на България е мястото й в Османската империя. България дава и получава от Турция; тя е по същество „отделна държава”, а не просто провинция, територия с различно название. Разбира се, България не е „отделна държава”, но Раковски я представя почти винаги като обособена политическа общност с различно население, със свое самоуправление, което тя настоява да бъде разширено и допълнено. България „изнася” в Турция своите производства и макар тези производства да не преминават „държавна” граница и митница, излизат от нея и влизат в „другата” държава.

България трябва да заеме своето истинско място в Европа чрез това, което може да прави и прави, чрез това което произвежда и развива, а не като копира сляпо и купува от другите непотребни неща. Но ги харесва, защото са модни. Ние, смята Раковски, трябва да се разпростираме според възможностите си, да не разпиляваме богатствата си. Създаването на едно търговско дружество, което да подпомага българското производство и търговията на български стоки в Турция и Европа и да защитава българите от конкуренцията на европейския пазар, ще предпази народа от вноса на некачествени и скъпи стоки, но също така ще помага да бъдат изнасяни български производства на добра цена. Ние нямаме собствена държава и липсата на политически субект за защита на родното и Раковски я заменя с търговско дружество! - което да функционира като истинско министерство на търговията. То, според него, ще представлява България, а не само българските търговци.

Изборът е на

Великите сили

Г. С. Раковски анализира положението в Османската империя като резултат от взаимодействията на населяващите я народи със султанската власт. Той вижда, че в империята се съсредоточават различни интереси и че великите сили не са единни в намеренията си спрямо разпадащата се държава. Всяка една от тях разчита на някой от народите, за да се ускори този разпад и тя да вземе полагащия й се дял от нея. Това обяснява защо Европа се намесва активно в едни случаи, а в други, дори когато е въпиюща несправедливостта на властта, си затваря очите и остава безразлична към страданията на измъчения народ. Той вижда също, че Европа залага на силните и образованите нации, на тези, които показват, че са способни сами да решават своята съдба, които не са безразлични и безпомощни, а демонстрират сила и енергия. Нацията трябва да е с високоразвито национално съзнание, за да бъде забелязана и точно идентифицирана.

Позицията на Раковски винаги е била българите да показват на Европа своята цел и увереността си, с която я преследват, а не да се отказват от своите традиции, вяра и убеждения. Приобщаването към Европа не бива да е за сметка на традиционните ценности и изконния национален характер. Това е за него основен принцип в политиката на България спрямо европейските държави.

Вестниците на

Г. С. Раковски

„Българска дневница”, „Дунавски лебед”, „Бъдащност” и „Бранител” отделят много място на статии и информация за международни събития и тенденции в европейската политика. Големият наш писател и революционер си дава сметка, че без знания за това, което става в Европа, света и около нас, не е възможно да се подготви общественото съзнание за решителни действия и да му се вдъхне кураж и увереност в правотата на избрания път. Хората трябва да са убедени, че наистина сме част от света и, че светът е загрижен за нашето настояще и бъдеще, че не сме сами и има кой да ни помогне, ако наберем необходимата смелост и решителност и тръгнем да воюваме за свободата си.

Раковски постоянно следи какво се случва върху горещите точки в Европа – особено внимателен е той към събитията в Италия по онова време.

Европа ври и кипи от събития, но тя не е единна. В пролуките, които се появяват, заради разнопосочната политика на великите сили, Раковски смята, че България трябва умело да се промушва, за да намери своето достойно място. Противоречията и конфликтите трябва да се използват умело и българският въпрос да се представя пред силните на деня като техен въпрос.

По отношението на западните държави към положението в Турция Раковски се мъчи да прецени доколко те са добре настроени към нас и са готови да поощрят претенциите ни за духовна и политическа свобода, като оттеглят подкрепата си за гърците. Като дава примери за дипломатическа или военна намеса на тези държави в общоевропейски или в конкретни национални проблеми, Г. С. Раковски иска да внуши, че те в един момент ще направят същото и спрямо нас и ще заставят Турция да изпълни задълженията си спрямо българския народ и ще удовлетвори исканията ни. Но за това е необходимо особено силна воля и настоятелност от наша страна. Ние трябва постоянно да се показваме, за да бъдем непрекъснато пред погледите на великите сили.

Сложно е отношението на Г. С. Раковски към Русия. Но

отношението към Русия

на водачите на българската национално-освободителна революция по начало е сложно, понеже винаги е политическо. Т.е. от гледната точка на положението, в което се намира България и на държавите, които имат отношение към нейното освобождение. Раковски се дразни, че Русия не се обявява открито в подкрепа на българската позиция в борбите за църковна независимост, а държи тази независимост да се извоюва непременно по каноничен път. Това го кара да смята, че тя е на страната на гърците. Или поне че не е убедена напълно в нашата правота.

В българския възрожденски печат, и особено по времето на църковните борби, малко се пише за Русия, а когато се пише, авторите се стремят да не показват своята любов към нея, за да не дават повод да ги смятат за проводници на руската политика на Балканите. Затова и през Възраждането Русия е по-скоро някаква митична обетована земя, откъдето ще дойде силата, която ще сломи неверниците и ще счупи оковите на православните българи.

Напълно погрешно е да се приписват на Георги С. Раковски русофобски настроения. В публицистиката му Русия присъства рядко, а и той слабо я познава. Анализите и оценките му са породени от конкретни събития в европейската политика, отношение към които взима и Русия по силата на своето място в Европа. Той е противник на руския царизъм и се стреми към друго обществено устройство, воден от други идеи, които в голяма степен са чужди на консерватизма, доминиращ в руското общество.

С пълно право днес можем да определим Г. С. Раковски като първият български политолог, т.е. учен, който изследва проблемите на политиката като власт и обществена организация. В много голяма степен той е успял да изведе основните правила, по които се движи османската и европейската политика, да формулира онези главни механизми, по които протичат явленията в нея и да проследи причините, които ги пораждат. Най-важният принцип е, че тази политика е егоистична и, че великите сили се водят от своите интереси и никога не правят неизгодни за тях отстъпки и не проявяват съчувствие и солидарност с нуждаещите се от помощ и подкрепа. Този принцип дава насоката в организацията на българската национално-освободителна революция и в плановете на Раковски за нейната подготовка и протичане. Раковски е трезв анализатор и никъде не се подвежда от емоции и силни желания и предупреждава, че такава трябва да бъде и българската политика. Той убеждава, че нам е необходимо да сме силни, единни и организирани, да работим за собствената си известност и да можем да покажем достойнствата си, за да спечелим някакви съдружници в святото ни дело.

Светът е джунгла, в която нашето място трябва да бъде неприкосновено. Нас не бива да ни лъжат и съблазняват. Но за да не ни лъжат и съблазняват, трябва да познаваме този свят и да се възползваме от изгодните му предложения. За съжаление, уроците на Г. С. Раковски, този титан на възрожденския дух на Отечеството, не бяха научени от неговите последователи и наследници. Те сякаш не бяха и чути. Затова трябва постоянно да ги четем и препрочитаме...