МАРИН ДРИНОВ И НОВА БЪЛГАРИЯ

Боян АНГЕЛОВ
Печат

Личността на Марин Дринов е предпазена от крайни противопоставяния и отрицания, но не са много и безпристрастните оценки за делото му. И това е, защото Марин Дринов онаследява най-чистите и безкористни черти на първите наши възрожденци. Той им издига неразрушим пиедестал, поставя ги в началото на възраждащата се българска слава, превръща ги в зарева и пътеводители през вековечните робски тъмноти.

Роден на 20 октомври 1838 г. в обвеяното със слава Панагюрище, Марин Дринов учи при възрожденците Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненов. Още е ученик, когато става спомоществовател на съставения от панагюреца Велко Королеев „Месецослов или календар вечний“, в който е записано, че датата 11 май трябва да се чества като особен празник, защото тогава са родени едноутробните братя Кирил и Методий, родом българи и създатели на българската азбука. Заедно с приятеля и съученика си Нешо Бончев стават подидаскали, а малко по-късно са избрани за главни учители на Панагюрското мъжко училище. Те обучават на българопис и любородие малките панагюрчета, станали по-късно безстрашни въстаници и опълченци от охраната на Самарското знаме.

На 1 септември 1858 г. Дринов заминава като стипендиант от родния си град в Киевската духовна семинария, станала начало на дългогодишното му систематично обучение в Русия. Узнал в детайли тайнствата на православието, четири години по-късно младият панагюрец вече е редовен студент в Историко-филологическия факултет на Московския императорски университет.

Първият учебен ден за Дринов като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет е 1 септември 1863 г. Особено въздействие му оказват лекциите по древноруска словесност на проф. Фьодор Буслаев, който е филолог с неоспорим авторитет и усилията му са насочени в сферата на лингвистичната компартивистика, изследваща родствата между езиците чрез проследяване на произтичащите от екзистенцията на общия праезик историко-генетически фактори. Важно значение за изграждането на бъдещия български-учен историк имат и лекциите на проф. Степан Ешевски, проф. Сергей Соловьов и проф. Николай Тихонравов, автор на двутомника „Паметници на отречената руска литература“, изобилстваща с текстове, представляващи неотменима част от апокрифната старобългарска книжнина.

След защита на кандидатската си дисертация заминава като възпитател в семейството на княз Голицин за Швейцария, Франция, Италия, Германия, Австро-Унгария… Пет години продължава това знаменателно запознанство с историята и настоящето на изисканата Западна Европа. В Женева, Париж, Неапол, Рим, Прага и Виена през първата половина от деня преподава на княжеските деца, а след това потъва в тайнствата на европейските библиотеки, търсейки свидетелства за достолепието на Българските царства.

Запознал се в достатъчна степен с интелектуалното развитие на Русия, Швейцария и Австро-Унгария, българският учен използва познанията си по история, богословие, сравнително езикознание и обществознание, за да направи важната равносметка за задачите, които стоят пред родната ни интелигенция. И през декември 1868 г. публикува в излизащия в Букурещ вестник „Народност“ своето знаменито „Писмо до българската интелигенция“. Обръщението към сънародниците ни Марин Дринов обмисля продължително, защото знае, че всяка негова дума ще бъде атакувана от зложелатели, а онези, които му вярват, ще приемат неговите послания като сакрална истина.

Българският учен предупреждава съотечествениците си да не вярват на всичко в пътеписите, сътворени от чужденци. Не трябва да се вярва на голи предсказания и на безпочвени пророчества за някакво безметежно бъдеще. Подобен оптимизъм би донесъл на народа ни повече вреди и злочестини, отколкото ползи. Ето защо Дринов призовава умствено извисените българи да насочат всичките си усилия за постигане на най-важните национални нравствени интереси, заключени в няколко конкретни понятия: езикът, вярата, народното образование, литературата и общественото мнение.

За семантика и лингвиста Марин Дринов

езикът е първата и най-значима нравствена сила,

която превръща милиони индивидуални човешки същества в народност. Книжовният ни език притежава божествена сила и непомръкваща слава, но българите не го усъвършенстват и обогатяват, нито правят усилия да го изучат. Не съществуват дори речници и обстоятелствена граматика. В това необозримо интелектуално поле трябва да се насочат усилията на българската интелигенция. Тя трябва да се погрижи и за диалектното богатство на езика ни, закодирал филологически и генеалогични закономерности при обособяването на българския етнос като народност и нация.

Друг важен стимул за духовния живот на една нация е олицетворен в религията. Публицистът Марин Дринов окачествява варварското невежество на фанариотите като най-страшна преграда за възвисението на българската църква, която се готви да отбележи своята хилядагодишнина без официалното признание от страна на османската власт. Той смята, че народът ни все още не е създал своите истински духовни предводители, които да възкресят божествената мисия на Българската патриаршия.

Като трета по ред предпоставка, не по-маловажна от езика и религията, панагюрският учен посочва

образованието.

Констатира с горест онова, което българите са постигнали за умственото развитие на децата, ала то е дело на предишните поколения родолюбиви и безкористни педагози. Той призовава днешната интелигенция да продължи делото на своите бащи и деди, защото родните ни училища обучават децата едва ли не само да четат и да пишат, а пътят към високите европейски науки стои затворен.

Марин Дринов определя

литературата

като морална сила, възвисяваща човешката личност, придавайки й  благороден и сияен образ. Художественото мислене, обогатено със силата на въображението и фантазията, разкрива слабостите на отделната личност и на цялото общество, ето защо излъчваните от истинските литературни творби нравствени послания са най-кратък и лесен път за постигане на възвишени помисли и дела. „А ние още си нямаме литература“ (13; 15), с огорчение отбелязва българският учен, макар тази строга оценка да не отговаря напълно на историческата истина, защото, въпреки вековете чуждоземно иго, творбите на Черноризец Храбър, Климент Охридски, Йоан Екзарх, Евтимий Търновски, Григорий Цамблак и много още средновековни писатели са остават неподражаеми литературни шедьоври. Ала миналото си остава в миналото, а за настоящето трябва жертвоготовно да се даряват средства и интелектуални усилия.

Общественото мнение

представлява петата нравствена сила, призвана да пробужда националното самочувствие на народа ни. Това непобедимо духовно оръжие също подхранва корените на запустението и българският учен призовава към необратимо настъпление в името на народностното благоденствие. Той знае, че дори най-възвишените слова не биха донесли жадуваната обществена полза. Необходим е пример, затова търси и намира конкретните измерения на възрожденския идеал.

На 23 март 1869 г. българският историк прави корекциите на последните страници от историческото си изследване „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история“. В него Дринов си поставя сложната задача да докаже със силата на научните аргументи отечественото минало и съдбата на племената и народите, населяващи през древността Балканския полуостров.  Дринов приема за свой дълг да разкрие забуленото в тайнственост и заблуди минало на България, за да се почувстват нейните чеда като наследници на безстрашни царе, премъдри патриарси и безценна книжовност. Верен на вродената си скромност и почтеност, той моли читателите да бъдат снизходителни към написаното от него, защото е само „поглед“ към сложната и разностранна историческа проблематика. Уверява ги, че се е постарал да избегне всяко своеволно мъдруване, че се е придържал към свидетелствата на отминалото време и към тълкуванията на уважавани от него професори. И се надява тези негови надежди да оправдаят очакванията на добронравния читател.

Посветено на българската древност е и друго теоретично изследване на Марин Дринов, онасловено „Исторически преглед на Българската църква от самото и начало до днес“ и отпечатано също през 1869 г. Младият български учен установява с неприкрит гняв колко тенденциозно и провокативно гръцкото духовенство изкривява православната ни история и как пренебрежително се отнася към българската църква. Приема за свой дълг да проследи точно и обосновано посредством исторически свидетелства славното хилядолетие на родното православие, започнало своя път в далечната 870 година. Авторът определя писаното до тогава за нейната история в много случаи като повърхностно и тенденциозно. Той не скрива и усилията на редица автори да скриват неопровержими факти, за да се омаловажи приносът на българските църковни дейци в цялостното народностно развитие. Детайлно запознат с процесите, които влияят върху възникването и разпространението на християнската религия, Дринов също приема извоюването на църковна независимост като значителна крачка към пълното освобождение на Отечеството. Той приветства борбите на цариградските българи срещу гръцката експанзия и критикува съотечествениците си, които не използват в достатъчна степен най-силния аргумент – историческите факти. Това е причината да се заеме със силата на неопровержими свидетелства да опише зараждането на християнството в пределите на Балканския полуостров. Паралелното съпоставяне на тези два теоретични труда създава впечатление за необозрима панорама от събития и предопределености, чрез която читателят се възприема едновременно за свидетел и демиург на общественото битие.

Историографските сведения, необходими за реставрационните процеси в битието на българската църковна история и извеждането й до най-значим духовен предводител в постъпателното движение към национален просперитет Марин Дринов използва като мощно интелектуално оръжие. Няма никакво съмнение, че теоретичните съчинения на панагюрския учен притежават мощен публицистичен заряд. Авторът им знае, че хиляда годишнината от създаването на Българската патриаршия е нужно да се използва за постигането на важни духовни цели. И те наистина са постигнати. На 28 февруари 1870 г. султан Абдул Азис издава специален ферман, който разрешава възстановяването на Българската православна църква. Тя е с ранг на Екзархия, а в устава й са посочени две основополагащи начала: съборност и изборност. По такъв начин продължилата близо четири десетилетия борба на народа ни за църковна независимост се увенчава с победа.

Девет дни преди издаването на султанския ферман за самостоятелна Екзархия, във в-к „Македония“ Марин Дринов публикува кратка публицистична статия със заглавие „Тъйсечелетието на народната Българска черква“. Тя напомня на всички българи за извършения от княз Борис духовен подвиг – превръщането на християнството в официална държавна религия. Авторът припомня случилото се на Църковния събор в Цариград от 3 март 870 г., когато българският посланик Петър поставя решително въпроса за създаване на самостоятелна църковна институция. „ОТ З МАРТА НА 870 ГОДИНА – пише възторжено Дринов – ИМА НАЧАЛОТО СИ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ЧЕРКВА. От този ден и Източната Христова Черква си присвои и въплоти идеята за народни черкви, която идея е най-хубавото украшение и най-красивата опора на православието и на която, рано или късно, предстои да излекува най-главния недъг на Римския католицизъм.“

Марин Дринов е въхновителят и пръв председател на основаното в Браила през 1869 година Българското книжовно дружество, което става обществено обединение за нравственото и умствено издигане на българската народност през последните години от робството, а след Освобождението и до днес – най-авторитетната обществено-научна институция (Българската академия на науките).


Следва