И ВИДЯХ ЖЪТВАТА НА СМЪРТТА!

Иван ВЪЛОВ
Печат

Дневникът на руския военен свещеник Вакх Гуриев разкрива потресаващата картина на последното сражение за Плевен, след което пет хиляди трупа остават да лежат по полето като снопи в ожъната нива.


„Какво преживяхме, приятелю мой! Утеши, когото можеш. Успокой, когото познаваш.“


Като специални кореспонденти на телеграфни агенции, вестници и списания от цял свят, в Руско-турската война участват повече от 100 журналисти, писатели, художници, фотографи. Всяко изброяване на имената им носи риска за пропуск, особено когато се отнася до Плевен. Защото няма журналист, който да не е отразил драматичните събития, свързани с трите несполучливи руски атаки за превземането на града, както и с величавата победа на 10 декември 1877 г.

Освен официалните документи за десетата поредна война между Русия и Турция, получавани по линия на командването и на военните кореспонденти, съществуват и други документи. Това са писма, дневници, рисунки, фотографии и художествено-документални творби. Някои от тях са публикувани по време на военните действия, други -  години по-късно. И едните, и другите имат своето значение за пълната историография, за оценката и осмислянето на войната. Онова, което поради цензурата и военната тайна не се съдържа в официалните сведения, може да бъде открито в личните свидетелства на участници във войната.

Това са уникални документи! Те разкриват войната такава, каквато е била.

Лично за мен, който познавам освен написаното за войната в Русия и България, и спомените на много от военните кореспонденти от Англия, Франция и Германия, истинско потресение предизвикаха писмата на руския свещеник Вакх Гуриев. Прочетох ги в списание „Русский вестник”, издавано от М. Катков, в броевете от февруари до декември 1889 г. Зачислен към дивизионния лазарет на Трета гренадирска дивизия, тази, която поема върху себе си атаката на Осман паша и го пленява при опита му да разкъса блокадата около Плевен, отец Вакх Гуриев изминава целия боен път до сключването на мирния договор в Сан Стефано.

Подвижният дивизионен лазарет е настанен в с. Тръстеник, само на няколко километра от мястото на сраженията. Трета гренадирска дивизия е заменила командваните от генерал Гурко войски, които след победата при Горни Дъбник и Телиш тръгват към София. Първото си писмо руският свещеник изпраща от Тръстеник на 26 октомври 1877 г. В него той изказва впечатления от срещата с лицето на войната, от българското население. Илюзията, че победата над Осман паша ще се осъществи едва ли не за седмица-две, рухва бързо у гренадирите. Настъпването на дъждовното и студено време изправя руската армия пред изключителни изпитания; липсват хранителни припаси, войниците са оголели и обосели. Пламва дизентерия и скоро се превръща в мор за стотици войници. „Вчера – пише отец Гуриев – при залез слънце погребах вече първата жертва на дизентерията, редника от Малоруския полк Макар Ситниченко. Поставихме нещастния труп в гроба направо, без ковчег, в мръсно бельо, в изпокъсани дрехи, без с нещо да бъде покрит… О, колко тъжно беше да хвърлим първата лопата  пръст върху все още пресния човешки труп и право върху откритото лице…”

Следващото писмо е с дата 29 октомври и в него вече се описва животът на българите, дават се повече сведения и за работата на лазарета. По повод на голямата руска победа – превземането на крепостта Карс на Кавказкия фронт в Руско-турската война, Вакх Гуриев пише: „Тук всички са убедени, че центърът на тежестта в настоящата война не е там, не е на Кавказ, а тук, при нас, отсам Дунава, при Плевен…

Ето защо, ако ние успеем с хитрост да завземем Плевен, при това заедно с Гаази Осман, това събитие би било решаващо, събитието, което изведнъж би определило по-нататъшния и несъмнено блестящ изход от цялата война.”

По-нататък четем, че вече има специална заповед мъртъвците да се погребват не само без ковчези, но и без униформи, само по бельо. „Впрочем не бързайте да осъждате това на вид нехуманно разпореждане: то е направено по крайна необходимост и истинска човеколюбива цел – започнахме да разсъбличаме мъртвите, за да спасим живите…”

Няколко от писмата с дати от 30 ноември, 2, 4 и 7 декември (по стар стил, или от 12, 15, 17, 20 декември 1877 г.) разказват за битката, когато Осман паша се опитва да разкъса блокадата за пленяването му, за ужасната картина на убитите и ранените.

Ето редове от тези писма:

30 ноември. „Какво преживяхме!... Плевен падна! Сибирците и малорусите изнесоха на своите плещи тежестта на жестоката битка. Сега не мога да пиша: отивам да погребвам нашите убити, колко са, не зная, но полето на пет версти е пълно с трупове… Какво видях! Какво видях! Вече трети ден, а не мога без ужас да си спомня това, което видях!...

Утеши когото можеш, успокой, когото познаваш; започвам скръбния списък: да се молим за убитите, горещо да се молим за тези страдалци”…

2 декември. „Благославям лекарите; ранените при нас са 700 и нито една милосърдна сестра!... Ужасно ми е тежко: ден и нощ съм в лазарета, не мога да се откъсна… Изморявам се, изнемогвам, а работата няма край”…

4 декември. „Нашите лекари са приятели на човечността. Работят от сутрин до три часа след полунощ…

А колко много погребах! Боже, колко е тъжно!...

Тръстеник, 7 декември. Вярваш ли, приятелю мой, до сълзи ми е мъчно че нямах ни най-малката възможност да ти напиша няколко изречения в това горещо време, което преживяхме след битката при Плевен. Тези изречения биха дишали с истинско човешко чувство, осветени биха били с чисти сълзи… Повтарям, сега не е същото… Все пак ще се опитам да възстановя в паметта си всичко, което мога да си спомня и повече или по-малко живо да възстановя.

Понеделник, 28 ноември. Рано сутринта, на разсъмване, при нас, в Тръстеник, достигна силна артилерийска канонада и скоро след това учестена пушечна стрелба, и то от тази страна, където лагерува нашата дивизия. Пристигналият дневален ни доложи предположението си, че е дошъл ред и на нашата дивизия.

Нямаше съмнение, че нашите бяха започнали сражение… Точно в 12 часа пристигна пешком куриер – казак. „Турците, каза той, рано сутринта внезапно се нахвърлиха срещу Сибирския полк и го разбиха, нанесоха поражение и на друг, със сини ленти на фуражките”.

Турците превзеха втората батарея, отблъснаха Шпицбарт от пета рота и се отправиха към Копаната могила (централната наша позиция), но срещу тях застанаха малорусийците

и се завърза ужасен бой!

В това време всички бяхме ранени и какво стана по-нататък, не знаем. Но когато ни превързваха в Митрополия, там вече говореха, че нашата бригада е обградила във фланг турците…

Препуснах към Митрополия.

Докато бях в лазарета, наредих на Елисей да подготви и постави в чантата ми хляб на парчета, сирене, две бутилки коняк, толкова с водка, няколко манерки с вода, да увие в хартия късове месо, приготвено от нас за обяд, кутия с хайвер… Колко необходимо се оказа всичко това! В превързочния пункт край Митрополия имаше много ранени. Доктор Косински ми извика: „Отче, вземете със себе си ранения офицер!” Оглеждам се, към каруцата се приближава, залитайки, Катин (Бог да го прости!), целият облян в кръв, не можех да го позная.

Къде сте ранен? – питам го.

В лицето – едва-едва проговори той, търкулвайки се в каруцата. – Осман и цялата негова армия се предадоха…

Може да си представите моята радост, моя възторг! Тази радостна вест ми потвърди и старшият полкови лекар С., който работеше на превързочния пункт в Митрополия, край църквата.

От Митрополия досами Копаната могила почти на всяка крачка се беше проточила цяла верига леко ранени, които можеха да вървят без чужда помощ, водеха други под ръка, носеха ги на носилки – и навсякъде кръв и кръв… На Копаната могила заварих нашите линейки, вече напълнени с ранени, но лекарите ми казаха, че още много не са прибрани, особено ранените турци. Изкачвайки се на върха на Копаната могила, видях около себе си страшна картина от бойното поле и

няколко минути бях вцепенен от ужас

Какво видях, какво видях, приятелю мой! Това не можеше да се опише, не се поддаваше на човешко описание. Също като ожъната нива, покрита с гъсто разхвърляни снопи… Косачите и жътварите не бяха успели да ги съберат и да ги складат на копни, а само на няколко места ги бяха събрали на купчини. Такава купчина от трупове, нагътани един во друг, един върху друг, в ужасно положение, и то на това място, където бяха артилерийските землянки… там на 8 ноември празнувахме весело и шумно на батальонния празник… Друга, още по-голяма купчина лежеше около 2-ра батарея, където се е водил ужасен ръкопашен бой…

Поразен, смазан, слязох от Копаната могила долу. Какво се е вършело наоколо – не ми е възможно да разкажа, да преценя: лекари, санитари, офицери, прости войници, българи водят, носят, влачат – наоколо стонове, вопли, някакъв такъв раздиращ душата шум от много гласове, сред които като отделни акорди от някаква адска музика се носят ту силни вопли, ту скърцане със зъби, ту предсмъртно хриптене… Ужас!... Неизобразима картина! Какво да правя?

Идете по-нататък – ми каза един лекар – може някому да помогнете…

Тези думи като че ли ме разбудиха, доведоха ме в съзнание: взех от каруцата чантата си с провизиите, някой се зае да я носи. Тръгваме направо към артилерийските землянки: точно на пътя ни лежат няколко трупа, покрити само с офицерска шинела, повдигам я и замръзнах на място от видяното:

страшно обезобразен и ограбен до голо

нашият величествен красавец Манасейн, до него Кутузов, Тимашов, Горимов – убитите офицери бяха сложени в отделна купчина… Продължавам по-нататък: турчин с откъснат крак протяга към мен ръце и черен като въглен, страшен арабин, целият окървавен, но още жив, движейки главата си, моли за нещо – давам и на единия, и на другия по глътка коняк.

Млад войник, облян в кръв, като ме вижда, изхлипва: „Отче, бащице, вземете ме, трети път санитарите ме отминаха; тежко ми е, миличък…” От всички страни вопли, стонове, молби:

Завийте ме, премръзнах…

Повече не мога да търпя, краката ми…

Горещо ми е, задушавам се, разпашете ме… - стене в предсмъртна агония войник, притискайки ръце към простреляните си гърди…

Дайте ми поне залък хляб, втори ден не съм ял… - моли един.

Водчица за мен или поне водичка, стомахът ми гори, вътрешностите ми изгарят – с пресекнал глас приплаква друг.

Един в предсмъртни мъки произнася някакви неразбираеми думи, полуимена, а някакъв сибирец, познавайки ме, моли със  сълзи: „Отче, напиши в Курска губерния на моята Аринушка как изглеждам” – и показва със здравата ръка другата си, по-точно половината от

другата си ръка, откъсната от граната

Не искаш ли причастие? – питам го аз.

Ох, отче, нима може тук?

Може – казвам аз и коленичейки, разпасвам колана, откопчавам коженото си палто, а отдолу под него имам къс епитрахил и потир за причастие. – Повтаряй след мен: Вярвам, Господи! – Той повтори и аз го причестих…

Къде да чета молитва сега? Господ ни слуша, Господ  ни вижда!

Пристигнаха санитари, започнаха да прибират тежко ранените. Вече съвсем притъмнява, а ние не сме минали и стотна част от фаталното поле, в окопите около 2-ра батарея има още маса убити и тежко ранени. В началото са ги събирали и пренасяли от най-отдалечения край на бойното поле, почти досами реката, а привечер започнаха да прибират и от близките места. Вървя по-нататък, постоянно прекрачвам през трупове, краката ми затъват в кървавата кал, гледам, турчин ми маха с ръка; навеждам се, бледно, красиво лице с малки, заострени руси мустачки. Тихо, пресипнало, на чист руски език той ми казва: „Каквото и да се случи, предайте във Варшава на Пржевалски – тук той млъкна за минута, после събирайки сили, добави: че Владислав е загинал…

гърдите ми са пронизани… Замръзвам…”

Той затвори очи, от тях закапаха сълзи… Предложих му глътка коняк и го уверих, че непременно ще изпълня неговата предсмъртна молба, и незабавно си записах с молив фамилията…

Когато се върнах при Копаната могила, нашите линейки бяха заминали. Вече беше настъпила пълна тъмница, присядайки в подножието на могилата, драскайки клечка кибрит, погледнах часовника си – беше шест и половина. Бях се изморил много, душата ми беше неизразимо измъчена… Внезапно ме обхванаха горчиви, тежки чувства, не издържах и се разридах… Но какво можех да направя? С какво можех да облекча горчивата участ на страдалците? С това, че ще сваля шинела от убития и ще завия вдървените крака на ранения, че ще дам глътка вино или парче хляб, нима това е помощ? Нима това бе необходимо да се направи за тях? И ни най-малка друга възможност, ни най-малка.

Да се види всичко това, което аз видях, и да нямаш сили, нито средства да облекчиш трагичното положение на нещастните страдалци… Картината от бойното поле е толкова силна и ясна в паметта ми с нейния ужас, но е неизобразима!...

* * *

Денят е 28 ноември (10 декември 1877 г.). След кървава петчасова битка на живот и смърт Осман паша се предава. Убити и ранени са повече от пет хиляди руски и турски офицери и войници!

Нито един журналист, нито който и да е от военните кореспонденти не са описали така тази драматична битка, открила пътя на руската армия към Сан Стефано! Направил го е в своите „Писма на свещеника от похода 1877-1878 г.” Вакх Гуриев.


Превод на писмата:

Иван Вълов