КАК СКОПИЕ КРАДЕ БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ

Борис ДАНКОВ
Печат

Литературният код на македонизма


Технологията се свежда до безогледно "присвояване" на автори чрез фалшификация на факти и събития, манипулиране на тяхното творчество и тенденциозно "съчиняване" на псевдолитературна история


Вече десетилетия наред в съседна Македония цели екипи от добре платени литератори и филолози, лингвисти и културолози, антрополози и какви ли не още спецове и специалисти по политически мениджмънт, са работили и  работят  върху "афирмацията"  на т.нар. "нова македонска книжевност". Първоначално - в рамките на коминтерновската република, днес - в условията на мегаломанската държава, в която надъхани "македонисти" и "естети" продължават да прибавят нови и нови имена към „съкровищницата” на "македонската книжевност", откраднати (в буквалния и преносния смисъл на думата) от българската литература.

Методиката на този пладнешки обир се свежда до безогледно "присвояване" на автори чрез фалшификация на факти и събития от техните биографии, манипулиране на творчеството им и тенденциозно "съчиняване" на псевдолитературна история. В конкретния случай е без значение времето и мястото за "прицела" на това присвояване. Достатъчно е даден автор да отговаря на "географския принцип" - т.е. да е роден в някое от селищата на "Велика Македония". Останалото е въпрос на "техника" и манипулация.

Поради липса на реално литературно наследство и "континуитет" (приемственост), скопските македонисти  го "създават". Например, един от "модерните" напоследък теоретици на "македонското книжовно-историческо развитие" Илия Велев  смята, че основите на днешната македонска литература се "коренят в…  древно-македонската цивилизация" (!) (2006). Ил. Велев измества началото на македонското "книжовно-историческо развитие" още преди появата на Светите братя Кирил и Методий и Климент Охридски. Макар и да признава, че за македонска "книжевност" може да се говори едва след 1945 г., подобно на всички скопски литературни историци той самонадеяно обявява, че "на македонски язик се пишувало" още по време на Възраждането. "Македонски белези" лесно се "припознавали" в творчеството на Братя Миладинови, Григор Пърличев и Кузман Шапкарев, както и на други писатели и поети от българското Възраждане.

Достатъчно е човек да отгърне  "Македонска енциклопедия" (2009), за да узнае как македонистите от Скопие са "подредили" като "македонци до мозъка на костите" архибългарски поети и писатели, публицисти от епохата на Възраждането, че и по-късно, до наши дни.

Йоаким Кърчовски (1750-1820), например, когото проф. Боян Пенев поставя сред "първите представители на новата българска литература", в енциклопедията е показан като "първият автор на новата македонска книжевност" (с. 769). Според съставителите на енциклопедията той пишел на "народен македонски език". За да бъде доказан "македонизмът" на Й. Кърчовски, в библиографията заглавията на неговите съчинения са съкратени, като е премахнато тяхното българско съдържание. Макар самият Кърчовски нееднократно да твърди, че пише "на простейший язик болгарский".

Не е пощаден и друг голям автор на българското Възраждане - Кирил Пейчинович (1771-1848). Според авторите на македонската енциклопедия "неговият автограф поставя началото на новата македонска поезия" (с. 1127). С една дума - македонец над македонците. Но и тук заглавията от библиографията на Пейчинович са "орязани". Съкратена е частта от заглавието на книгата му "Огледало", където се допълва, че тя е написана "ради потреби и ползвание простейшим и некнижнейшим язиком болгарским".

Колкото до братя Миладинови, едва ли някой би се изненадал от нещо, след като знаем пословичните спекулации спрямо тяхната национална принадлежност и творчество, тиражирани години наред от скопската пропаганда. Те също са "македонци", които от време на време се "соработват" со "бугарите" (с. 949). Колкото до заглавието на техния сборник "Български народни песни" за него е обяснено, че от тях "само една седмина са бугарски" (пак там). От скопската Уикипедия пък може да се узнае, че според "дописка" на Константин Миладинов от Москва (не е ясно кога и къде е публикувана тя?), в първоначалната си редакция сборникът бил озаглавен... "Македонски народни песни".

Райко Жинзифов (1839-1877) пък е обявен за "македонски поет от кръга на учениците на Миладинов" (с. 545), който бил пишел "на един своеобразен македонско-български език" (!). Може би, за да бъде "по-македонски" в заглавието на неговата поема "Кървава кошуля" е "орязано" част от съдържанието: „Приказка из съвременийт българский живот. Браила (1870)”, в стила на споменатата вече тенденциозна цензура.

В продължение на години такива македонски литературни "корифеи" като Димитър Митрев, Гане Тодоровски, Иван Доровски, Александър Спасов, Георги Страделов, Милан Гурчинов и др. развиваха  теорията за т.нар. "двудомни и тридомни писатели".

Вярно било, че Никола Вапцаров "пишувал главно (!) поезия на бугарски язик", но след Втората световна война легендарното му име било "приобщено" (!) в "живите развойни текови на младата македонска книжевност како двоедомен автор" (с. 238). В края на XX век в България се била надигнала "хистерична хайка" срещу неговото "македонско присвояване", докато в началото на новия век, след "урегулираните отношения" (!) на двете страни, Вапцаров бил заел отново своето "нормално място". И как го е заел: ами така, че неговата поезия е "преведена" на "родния" му... македонски език. И той вече си е "чист, чист македонец", който пише на... скопски диалект!...

Не по-малко фрапиращ е случаят с Григор Пърличев (1829-1893), който е определен като "най-голямото име на македонската литература от XIX век" (с. 1226). Следва пояснението, че "овой супериорен литерат е всущност тридомен автор", който е писал на "гръчки, бугарски и македонски". Той бил имал "постоянни контакти со бугарските културни дейци". Но навсякъде се пропуска и се премълчава фактът, че основната част от творчеството на Гр. Пърличев, включително неговата емблематична "Автобиография", са написани на български. Вече в македонската енциклопедия Уикипедия срамежливо е отбелязано, че "до края на живота си поетът ще живее со българската идея"... себе си "ке произнесува за Бугарин под влияние на бугарската пропаганда (?), но ще си остане... македонец.”

Подобна "шизофрения" е нещо обичайно за скопските теоретици на "двудомните и тридомни писатели". Тази уникална измислица не е нищо повече от друга  "техника" за кражба на български писатели и поети - все в името на "континуитета" и липсващия фундамент на македонската "книжевност".

Арогантността на скопските македонисти стига своя връх в твърдението на покойния  Гане Тодоровски, че един такъв голям български писател и фолклорист като Кузман Шапкарев бил "по свой начин замесен в ембриологията на македонизма" (с. 1645). Истинска арогантност е гаврата и с паметта на големия български поет Венко Марковски, който също е обявен за "двудомен автор" (с. 922)

В своята книга "Време минато и сегашно" (2002) Васил Тоциновски разширява кръга на "двудомните имена", като към тях причислява Арсени Йовков, Димитър Г. Молеров, Христо Стойков, Атанас Трендафилов, Ангел Каратанчев и др., живели и творили през първата половина на XX век.

Едва ли би могло да се очаква нещо повече от днешните самозвани наследници на Александър Македонски в Скопие, които с лека ръка "припознават" като своя чуждата история и културно наследство. Какво остава за  литература, писатели и поети. Това вече не е само кражба и клептоманство, а си е чиста... диагноза.

Истински образец в това отношение е издадената преди няколко години поредица от 135 тома  „Македонска книжевност” („Македонска литература”), включително на македонски, английски, френски, немски, руски, арабски и  китайски език. Амбицията на това „супер издание”, осъществено с благословията  на бившия премиер Никола Груевски, бе да легитимира пред света т.нар. македонски език и литература. Всичко това щеше да е прекрасно, ако въпросната поредица не бъкаше с имена и творби на „помакедончени”  с въпросните техники български поети и писатели. Нещо, което в Скопие  отдавна  е станало клептомански навик на местните списователи, редактори  и издатели…