БЕБРОВСКИТЕ ТЪРГОВЦИ

Захарий СТОЯНОВ
Печат

На Бача Кира Петрович разказвали отпосле някои си всемирни пътешественици бебровци, които замръкнали нея нощ в Павликенето, че агите и техните горделиви ханъмки не затворили очи. Всичките здрави мъже се натъкнали с желязо, обикаляли цялата нощ покрай селото, а белобрадите мюсюлмани заседавали в помещението на джамията. Кадъните и дечурлигата се събрали в няколко къщи и не млъкнали, дордето се пукне зората. Нашите бебровчани осъмнали така също благополучно, без да се побутне един косъм от главите им. На всеки час стражата дохождала, та ги заобикаляла, повечето от друга точка зрение, и след като ги насърчавала с по едно „не бойте се, чорбаджилар”, заминувала си. Та и другояче не би било възможно. С бебровчани не бива шега! Който не е ходил в Беброво, славния тоя център на знаменития Тузлук, който не се е срещал поне в странство с многоглаголившите тия мъже, той не е в състояние да си състави никакво понятие за тях. Като е думата за бебровчани, то нека ми бъде позволено на две минути да изкажа няколко благи думи за тяхна милост, които са играли твърде важна рол и в нашето възраждание, защото както от Елена, така и от Беброво са излезли най-много учители.

Повечето бебровчани са лешпер хора и кърджии (които ходят повън). Ако катърите на станимакалийските лангери пият вода в разстояние на един месец и от Дунава, и от Янтра, Осъма, Росица, Черния Лом, Луда Камчия и пр., и пр., то и нашите бебровчани не остават по-долу. Добруджа, Делиорман, Тузлукът, Герлово, Карнобатско поле, Дервиш Иван-Балканъ, Хакисилъкът и пр., са част от тяхната епархия. Ако станимакалиите пътуват само по българските села, по големите пътища, дето има беклеми (варди), ханища и други удобства за съобщения и безопансот, то бебровчани в тоя случай стоят по-горе, на тях принадлежи палмата на първенството в отношение на рискуванието. Мястото, наречено Балканската яка, гдето тече Лудата Камчия, към Чалъкавак боаза, Карнобатска кааза, е населено с такива свирепи амуджи (така се наричат тамошните турци; някои ги казват още слепите), които не са преклонили глава ни пред едновремешните войводи-спахии, ни пред всесилните местни султани (върбишки, сигменски, куркадженски, пъндъклийски и пр.), ни пред стамболския низам, ни пък пред румелийското правителство. В техните горски колиби не само че не е стъпял кракът на някой пътешественик с диплома, но едва ли е можал да ги нагази и конашкото заптие от страх да не би да стане жертва на техните дебели шишенета.

Но за бебровските алъш-вериши сухият тоя океан е бил до колене. Не само че те са можели да продават безпрепятствено по тия места своята суха пастърмица, сапунеца и оцета, но са били и приемани даже с известно гостолюбие. Щом практичният бебровчанин се подаде в селото, ето че децата се събрали около му да го дърпат за потурите, а той плува изпомежду им. Невлязъл още в селото, и вика колкото му е силата: „Хъ оцет, хъ! Хубав и кескин: котките кихат, отгдето премина!” – и пр. А пък рибицата, която той купил на оряховския пазар и която заприличала на замръзнали трески, никак не му пречи да се провикне, че „жива, мърдала из чувалите му”.

Всички тия смешни окачествувания привличат по плетищата и забулените кадъни, които започват да се разговарят с нашия бебровчанин, който е за тях единственото странно лице, дошло по-издалеч. С един кон стокица, която изцяло чини не повече от стотина-двеста гроша, практическият човек обикаля цяла Източна България и четири месеца не може да свърши изпродаванието й. Вещи хора разказват, че буренцата с оцета били разпределени навътре като машина. По няколко чепа има на едно буренце, от които текат различни сортове от оцета, т.е. един същински, други по-долен, а трети само червена вода. Според лицето и стоката се продава. Ако купувачът е някой зъбест ага, то разбира се, че първият чеп ще да се пусне, защото в противен случай ще играе свети Никола; а ако е някоя стара баба или ковачът циганин, то от другите сортове. Така също се продава и другата стока. На коя виси кожен тъгарчук, в който се намират няколко малки кантарчета, топузчетата на които едва ли достигат величината на една обикновена ябълка. Значението на тия кантарчета е такова, щото те могат да направят половин ока сапун – три четвърти драма и т.н.

Когато бебровският търговец, както ги наричат обикновено турците, кондиса на общата одая, стовари своите бурета и чувалчета и си върже коня, то селските аги, на които той знае имената, не закъсняват да дойдат при него, първо – да можат да си пазарят нещо по-евтино; второ – да го подразнят с неговото християнство, а особено, че младите булки ходели да си откупуват греховете при поповете (изповеданието), да го поразпитат нещо за хода на общата политика и пр. На всички тия въпроси те ще  намерят удовлетворителен отговор, много по-прям, отколкото политическия отдел на кой и да е вестник.

- Да не би да носиш в буретата си ракия или да си ял свиня? – питат най-напред агите и се заканват на госта си. – Кожата ти одираме в такъв случай – прибавят те.

- Да ме простите, алар; макар и да нося калпак на главата си, но почитам мюсюлманството не по-малко от вас – отговаря той, а после се захваща вече разискванието на политиката.

- Скоро трябва да се стягаме за мухарабе – казва той важно и изпуща една въздишка, за да привлече по-голямо внимание от страна на простодушните турци, които го зяпат в устата.

- Дай боже! С кого ще имаме бой бе, Иване? – питат любопитните.

Слушайте сега берберовска дипломация.

- Известно ви е, алар, че на нашия падишах-баща, който е единственият в света с титла падишах, а другите са само кральове, за да засвидетелствува своето могъщество, наредил е, щото всяка година поменатите седем кральове да му изпращат за харема по едно момиче освен другите подарки – говори Иван, като че чете по книга. – Не щете ли, че тая година един от тия крале, а именно ингилишкият, отказал тая година да прати свое момиче.

- Бре! Че как е посмял пезевенгинът? – извикват в един глас всичките присъствующи с национална гордост.

- Ето в що се състои работата – подкача Иван. – Наместо друго какво и да е момиче падишахът ни баща е поискал самата ингилишка царица за харема си, а тя се противи. „Или кралицата, или петнадесет гемии с чисто злато” – казал падишахът и обърнал топовете.

Иван пусне мухата, па замълчи вече и оставя време да разсъждават агите за могуществото на султана на тоя или оня свят.

- Има и друга новина – подкача той. – Слушали сте вие за големия топ, който се намира в Чанаккале и който е останал х-е-е, от джин евис (т.е. от времето на генуезците). Една заран в петък караулът съгледал, че поменатият топ плаче бангър-бангър, като дете. Известил той за това страшно чудо на коласъ, а тоя последният го изгонил, че говорел уж глупости. Отива при ходжата, и той направя същото, а топът плаче ли плаче. Най-после работата станала явна – потреперала от страх цялата казарма. Три деня и три нощи правили молба и ходжата не преставал да вика на джамията, а сълзите на топа не арнисват. Изпратили хабер до в Стамбол и по други места, събрали се множество улими, паши и дервиши, а топът следва да пролива сълзи. Започнали да го питат що му е зорът. „Да не се е разсърдил аллахът и неговият пророк, загдето мюсюлманите започнаха да пият ракия и да не държат рамазана?” – питали едни. „Да не сме прегрешили, загдето облякохме панталони и дадохме на сърбите калетата?” – питат втори, а сълзите стават още по-изобилни, никакъв отговор няма. Най-после пристигнала една жена вдовица, родом из Измир, която била ходила девет пъти на хаджилък и която била праведна мюсюлманка. „Да не искаш да правиш бой с московците?” – попитала тая праведна жена. От един път сълзите на топа секнали и той сам потръгнал към северна страна, т.е. накъдето живей московецът. И така, вие виждате, че с двама кральове има да се бие султанът – потвърдява от себе си умният бебровчанин; а агите гледат в лицето му ако не свой приятел нацяло, то един добър гяурджик, когото са длъжни да защищават.

Ето защо нарядко има гроб от бебровчанин 1, ето защо те са пътували безопасно и в най-кьоравите места на Турската империя. Най-опасни конкуренти на бебровчани са били върбишките терзии и джумалийските базиргени, които така също са всемирни по турския свят, а освен това знаят и по-добре турския език, па в лъжите не падат по-долу!

Бебровчани са се месили още и в по-големи работи, които по своето естество нищо общо нямаха с техните оцетени бурета. Така например съдбите на еленския мюдюрин и на търновския кадия много пъти са се решавали под върбите, що са на края на славното някога Беброво. Когато дохождал нов кадия, то бебровчани горели от любопитство да се научат като колко пари струва неговата бяла чалма. Казах, морето за тия хора е до коляно. Изпращат двама души свои съотечественици, които се явяват пред новия кадия, уж че имат някоя давия помежду си, а всъщност само да им се представи възможност да оценят чалмата му. Кадията, който ни най-малко подозрява в що се състои работата, започва да излага своето учение, а двамата депутати гълтат ли гълтат всяка негова дума.

После два деня вече в цяло Беброво знаят с какъв човек ще да имат работа. По тоя начин е можало да проживей Беброво в турско време, заобиколено отвсякъде с турски села. Който иска да изучи турците добре, то нека вземе пред себе си някой бебровчанин, па да слуша само. Трябва да ви кажа и това, че бебровчани не са лишени от славни мъже, от своя селска гордост (те никой път не казват на Беброво село, а градец, напук на еленските ефендета). Тая тяхна гордост са Молловците, които са една от най-големите и прочутите фамилии в селото им и според тях най-учените. Никой бебровчанин няма да ви заговори така просто, дордето не смеси в разговора си различни пословици, поговорки, нещо от св. писание и пр.


Източник: Захари Стоянов, Съчинения. Том първи. „Биографии. Четите в България”. София, Изд. „Български писател”, 1983 г., второ издание