ЛИБИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ПОЛКОВНИК КАДАФИ

Николай ХАЙТОВ
Печат

Продължение от брой 38


Какво има на фреските? Голямо стадо жирафи, камилски птици, изрисувани като живи, още и антилопи, и пак камилски птици (техните изображения са най-много). Следват носорози, биволи, крави и т. н. Някои от рисунките са повредени - идвали са въоръжени хора и са открили по тях стрелба с картечници - виждат се дупките от куршумите. Има още рисунки на слонове и козирог, зебри, магарета и освен това - два дявола с рогове и опашки, човешка ръка, изправен лалугер, крокодил и рогач - един върху друг, в полово общуване.

Фреските са отпреди 10 хиляди години, когато тук е било райско, наистина, време. Интересно че няма камили. Загадка са и дяволите с опашки и копита, както ги рисуват библейските художници и досега. Всичко това е насеяно по скалите на голяма височина, да се чудиш как са били издълбани в камъка и защо. Навярно е свързано с религията. Някои казват, че имало сред тях и фалшификати, но мене не ми се вярва мързеливият пустинен жител да тури душа на мъка, да се покатери по тия скали и с риск на живота си да губи време - да имитира рисунки, освен ако го тласка някаква търговска цел. Друг е въпросът ако някоя мафия е решила да подготви рисунки, имитиращи старите, за да ги продава - и това е напълно възможно.

Докато драпахме по нажежените скали да гледаме „рисунките”, ето ти един доста шкембелия жив зелен гущер, просъска и се изгуби в близката скална цепнатина.

„Мюдюр” на либийски значи началник. „Кибир мюдюр” - голям началник. Мечтата на всеки либиец е да стане кибир мюдюр. Тогава падат големи рушвети, като например от продажбата на скалните рисунки, може да се направи сарай, да се вземат три-четири жени и да им се накупят златни гердани и пръстени. Може да се наеме слугиня, някоя медицинска сестрица или дори лекарка, и да си я има кибир мюдюра вместо жена за нищо пари. Ударили сме го на проституция. Какво ли не прави сиромашията и липсата на гордост…

Следващото незабравимо посещение начело с Георгиев бе в оазиса Мандара, разположен около едно още непресъхнало езерце засипано вече с пясъци. Ако се падне на Георгиев да прочете тук написаното, нека да ми се обади - ще отида да го видя, където е, и ще му сваля шапка. Тръгнахме за този оазис заранта рано, защото в пясъка, докато не е сгорещен, гумите на джипа не потъват. Няма, разбира се, път - всичко е безбрежен пясък през бивша планина, засипана с гравирани от вятъра силициеви прашинки. Как се оправи с посоката този юнак Георгиев, не мога да кажа, но той е идвал няколко пъти да вози тук жените на българските кибир мюдюри. Най-голямото преживяване бе, когато трябваше да пресечем с джипа едно доста високо и остро пясъчно било. Той подгони джипа, засили го и почти се изправи на задните гуми. Точно когато си мислех ужасен, че в следващия миг „ландроверът” ще се обърне възнак заедно с нас, предните му гуми преминаха билото и се намерихме на една височина, оттам надолу като погледнах, свят ми се зави, но докато съобразя какво ще стане по-нататък, джипът се плъзна право надолу, почти отвесно и, слава богу, излезе на по-равно. Така на два-три пъти правихме това ужасно упражнение като при качването косата ми се изправяше, а на слизане, стомахът ми отиваше до гърлото.

На едно място починахме, за да дочакаме колата зад нас. (Движат се винаги две коли, за да могат да си помагат). Там се събух, ровнах краката си в пясъка и видях какво нежно нещо е този чист пясък, с който местните жители се мият. Омихме си и ние - и краката, и лицата. Георгиев изпуши една цигара, хубаво разгледах вълшебната околност, покрита открай докрай от златистия сахарски пясък, и мога да кажа, че такава природна красота няма втора по света. Чисто, чисто, без следа от найлонови отпадъци!

Най-сетне от една височина забелязахме малкото езерце, заобиколено от палми, т.е. - оазиса Мандара. Скоро наближихме селището, всъщност десетте му колибки, обитавани от доста черни либийци, дошли навярно откъм Чад. Срещнахме полуголи деца да носят палмови клони за ограда. Палмата ражда фурми. Като узреят, жителите ги обират, постилат в една изровена в пясъка дупка палмови листа, насипват фурмите, покриват ги с други листа, а отгоре зариват с пясък. Така тези купища фурми могат да преседят години, няма нито мравки, нито буболечки да ги ядат, няма и гниене и те идеално се запазват. От фурмите се хранят както хората, така и яретата и козите. Това е всъщност единственото природно благо в пустинята, освен кладенецът, от който с моторна електропомпа си вадят вода за миене, пиене и напояване. Каквото е за лапландеца брезата, това е за сахарския обитател палмата. Палмите в Либия са обявени за природна драгоценност, а сеченето им е забранено.

Намерихме и шефа на селото (кмета) Джумаагани Мюдюр Мандара - един сухнав, чернолик мъж на около 40 години, с посивяла коса, живо негърско лице и подвижни весели очи. Бързорек - веднага почнаха да си приказват с Георгиев с много ръкомахане. Притежава една камила, една нива на три метра под вода, една жена, седем деца и пет овце. Останалите жители имат нормално по десетина-дванайсет деца. Пълно е с деца, които щъкат из палмовата горичка в средата на селото или джапат по още непресъхналото пресолено вече езерце.

Тука видяхме на едно място оголените корени на палма. Това е гигантска „брада” от корени и коренчета, два пъти по-голяма от короната на дървото. Страшно смукало на влага, силно развито, за да проникне няколко метра в дълбочина и да улови дори най-малката капчица. Чудовищно дърво е палмата в подземната си част. Това е царицата на пустинята, както маслината е царицата на Гърция. Тя е свещено дърво.


Продължава в следващ брой