ЛИБИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ПОЛКОВНИК КАДАФИ

Николай ХАЙТОВ
Печат

Продължение от бр. 36

 

След два и половина часа летене бяхме в СЕВКА. Посрещнаха ни там, качихме се в едно „рено” и се отправихме навътре в пустинята, за Джерма със 170 км в час. Шосето, по което се движим е като ново, никакви дупки, широко като писта, но отстрани - купища найлонови боклуци, да се чуди човек кой ги е трупал на това, все пак, пустинно място. Птица не видяхме, освен черен един сокол, който дебнеше мишка. През цялото време, докато пътувахме в колата, от магнетофонната уредба ечеше гласът на модния в момента полународен певец Мустафа Чаушев. Българите си го бяха надонесли тука в огромни количества.

Край шосето видяхме на едно място белобрад либиец бере фурми. Спряхме да видим как става. Той откърши един клон, обсипан с плод, и ни го подаде на драгом сърце. Запазили са си пустинните жители гостолюбието на бедните. В много палати след това проникнахме, на забогатели либийци - никакво черпене и следа от гостолюбие. А фурмите спаружени от жегата, малко презрели, се лепят като захарно желе. Две-три като глътнеш и гладът изчезва.

Шофьорът на „реното” ми показва група работници на полето и обясни, че и те са от Мароко. Бяха четири жени и един мъж, даваха труда си почти на безценица, но изглежда че в Мароко е още по-зле. Де-където либийци мернехме, бяха всички под сянка - седнали боси и премятаха лъскави броеници. (Чувстват се господари, а господарят се гнуси от физическата работа).

Край шосето забелязах борови дръвчета. Спряхме да видим що за пустинен е този бор и се оказа, че е наистина чистокръвен „сахарски бор”, който живее до 20 години, бързо расте, лесно се прихваща и е много удобен за изграждане на зелени пояси. Иглиците му дълги по 12 сантиметра, като ги размажеш - дъхави, миришат на тамян. Шофьорът, който ме возеше - Кръстю Кръстев, чернолик, с алаброс и физиономия като на Кадафи. Каза ми, че с тая негова физиономия, която наподобява на вожда, никой не смее да го спре за проверка.

След това тръгваме с Георгиев за Мурзук, градче в пустинята, и пътьом се отбиваме към едно скалисто възвишение, загърнато от пясък, камънаци и съсипни. /Георгиев е ръководител на сондажите в Бардуш и Мурзук – къс, набит, дебеловрат; баща му е от троянските села/. Покатерваме се малко и Георгиев ми сочи едно цяло дърво, отпреди 150 милиона години расло на това място, после повалено и завлечено от някакъв порой. Материята в клетките - изгнила, на нейно място се просмукал силициев разтвор и дървото - цялото - се „вкаменило”, но все едно, че вчера е отсечено. Станала съвършена силициева отливка. Много такива вкаменени дървета имаше на това място - цяла гора. Взех си едно парче за талисман.

По-нататък се отбихме да разгледаме новите житни площи, напоявани с въртящи се пръскачки, някои от тях с 350 метра в диаметър. Други - с 800 метра в диаметър, затова и площите са на търкалета, добива се 700 кг жито от декар. Както, мисля че казах, някои от пръскачките бяха вече развалени, защото се управляват чрез сложно електронно устройство, което либийците мъчно усвояват, пък и не се стараят. На много места житото е неожънато, а ожънатото – неприбрано. Питах дали това земеделие е кооперативно или частно, но нямаше нужда от отговор: само един кооператив може да си позволи подобно удоволствие.

Две реколти уж вадели от житните площи. Край тях видяхме стадо овце и кози, и много камили. Обектът се казва Магдуза, нещо като ДЗС - държавно земеделско стопанство. Работи се на дотация и на загуба.

Но ето, най-сетне пристигаме в крепостта Мурзук в пустинята. Отдалеч се вижда джамията, край нея – „мерцедесите” на дошлите богомолци. Насядали в сянката на високия дувар, говорят си и тихом ни поглеждат. Тук е било някога пазар на черни роби, точно на това място. Оттук са ги препращали на север и оттогава населението доста е „почерняло”.

Георгиев ми разказа, че в селцата хората се мият не с вода, а с пясък, защото водата е драгоценност. С мехове носят вода само за пиене. Отбиваме се в пясъка и моят водач намира изкристализирали пустинни рози. При малко влага силициевите песъчинки се раздвижват и „построяват” също като роза.

 

Открият ли се „розите” на слънце - направо изгарят. Песъчинките - и те, значи се „построяват” в кристали. Странно чудо е това.

Чудо е също, че кучетата в лагера на Георгиев лаят само араби. Никога бели. Друго загадъчно явление: кучетата в лагера на Георгиев познават кой е началник и щом влезе, първо на него се умилкват.

В Сефка, където са били заточавани по време на османското владичество българи, сега има един асимилиран Иван-Ахмед, и той е милиционер, но казал на Георгиев да го не издават, че е българин.

На 24 октомври, вторник, след сериозно преяждане, препиване и преспиване – към Буржуш. Пак с легендарния Георгиев. Минаваме отново през житно поле. Отдалеч се виждат камари пшеница. Ето и един паметник под форма на ракета. Вижда се чифлик с червени покриви, явно някакво либийско АПК. Но всичко разхвърляно, изоставено, като у нас, все едно, че сме край Ихтиман.

Прозвището на симпатичния Георгиев е „Лъва на пустинята”. Той е възмутен от лошото стопанисване на либийските „фрегати”, които, както казах, лесно се развалят и дори умишлено. Напоителното приспособление се нарича „фрегата” - американско производство. Има автоматични приспособления за измерване на влагата, те подават сигнала за преустановяване на оросяването. Но е сложна апаратура. И трябва да се поддържа от умни и прилежни специалисти.

Като разгледахме „фрегатите”, отправихме се към основната цел на пътуването - палеолитно селище в средата на пустинята, където Георгиев бе намерил цяло находище на каменни сечива и оръжия. Драпнахме се с неговия японски джип, но вече не по асфалтово шосе, а по един слабо отъпкан, пустинен пясъчен път. Отляво и дясно - все просторни пясъци, а сред тях - забити автомобилни гуми по на километър-два, очертават трасето. Трябва да си минавал и да имаш много остро око, за да не свърнеш в грешна посока.

Край нас се нижат планински възвишения, ниски вериги, но целите опесъчени, т.е. камъните им засипани със ситен, жълтеникав пясък, така че планината се е превърнала в пясъчна планина. По нея вятърът играе и така е накъдрил пясъка, да ти е драго да гледаш. Действа ти като музика тази необикновено нежна и вълнуваща картина. Въздухът - дето има една дума - като ракия, диша се леко. Докъдето окото ти вижда, все това е пред очите ти - накъдрени планини от пясък, а ти се движиш с колата между тях, по леглото на една стара, необозримо широка река, отпреди 10 000 години.

Дълго се движихме така. Колко ли пъти кривнахме, наляво-надясно - не държах сметка, и току излязохме на едно възвишение, откъдето се видя нещо като фуния с размери на малка котловина, но вдълбана много леко. Всичко в пясък, разбира се. В центъра на котловината, по-право на „тази огромна фуния” - преспа сняг! О, Боже мой! После като наближихме, видяхме, че е преспа, но не е от сняг, а от кристализирала върху пясъка белоснежна сол. Влага има изглежда отдолу, която прониква нагоре, теглена от сухия въздух и тя завлича със себе си нагоре разтворената сол, за да я отложи под формата на „снежни” кристалчета.

Дъното на чинията е явно дъно на бившо езеро - сега вече пресъхнало. Разбира се, всичко - както вече стана дума - е потънало в пясък. Слязохме от джипа и начело с Георгиев тръгнахме по леко наклонените брегове на това езеро. Така попаднахме на пръснати, полузаровени в пясъка, каменни оръдия - брадви, кремъчни остриета от копия и чудни, от жълтеникав пясъчник каменни бойни топки, както и върхове на стрели. Насъбрах по няколко от най-добрите образци и не можех да се нарадвам да пипам тези палеолитни изделия, насеяни в такова голямо количество в това прелестно пустинно място. После Георгиев ми обясни, че той оттук е изнесъл барем 50 щайги с такива предмети. Идвали и някакви полски дипломати и те ровили, и те отнесли от тези каменни съкровища, но под пясъка има още бог знае какво ли. Селището е просъществувало около езерцето доста по-късно след умъртвяването на съседните земи от пясъка. Тук са се събирали постепенно хора от съседните краища като върху остров на живота. Тук са донесли своите брадви, бойни топки и са ги оставили на пясъка, когато пустинята засипала и този очарователен оазис. Водата е ставала все no-малко, заедно с това намалявала рибата, а с рибата - и хората, докато останали от тях само бойните им топки.

Край това палеолитно селище се стелят ниски, плавни възвишения, обгърнати в пясък, те блестят на обедното слънце, тишината е пълна, а небето - синьо и бездънно. Изпитах на това място особена омая и това си остана връх на моето посещение в Либия. Особени тръпки изпитах от съприкосновението с отминалите десетина хиляди години, когато на това място е процъфтявал един райски живот. Поправка: кристалите в дъното на бившето езерце бяха от гипс.

Оказа се че наблизо до палеолитното селище преминава стар пустинен път, по който се нижат и сега наркотиците. Разликата е че контрабандистите вместо камили използват джипове.

Докато рових тук-там из пясъка за бойни топки, едно животинче, наподобяващо паяк, но с размерите на жаба, се измъкна от една дупка и със светкавична бързина побегна. Не бях виждал такъв маратон, такава пъргавина. Значи и в пустинята, все пак, има живот, и то какъв удивителен живот!

Среща с пустинните надписи. Второто ми силно желание беше да видим скалните рисунки в Матхандуш, затова, като събрахме каквото можахме от палеолитното селище, отправихме се по „наркопътя”, искам да кажа без път, в една доста добре трасирана с автомобилни гуми посока.

Добре пътувахме, докато беше под колелата пясък, но по едно време, когато вече бяхме наближили Матхандуш, пясъкът свърши и пред нас се откри едно значително пространство, насеяно с черни, като че овъглени камъни. Тук-там някои от тях бяха обърнати и цветът им беше жълтеникав, което означава, че камъните бяха почернели от дългото печене на слънцето, 10 хиляди, 50 хиляди, а защо не и 100 хиляди години. Главното бе че по тях можеше да се движим не повече от 3 километра в час. Джипката непрестанно се люлееше. Изминахме така около 4 километра и ето ни в едно пресъхнало речно корито, всъщност - в един каньон, просечен от буйна някога река. От едната страна се издигаше почти отвесен скален бряг от шупнали вече от слънцепека скали и там видяхме скалните рисунки. (Да не забравя че най-горещата температура в Либия е измерена в Азизие - 58 градуса).

Но да се върна на рисунките. Те са на скалния бряг на реката „Вади”, а мястото се казва Баржули. Мрачна е пустинята наоколо от катранените камъни. Тук е минавал търговски път в ония времена, когато Сахара е била още земя райски зелена, пълна с антилопи и други животни, пълноводни реки с риба, с хора, кротък и многоброен дивеч. Сега е останала оскъдна растителност от трънак и малко върби, под които можеш да си починеш, ако някой преди тебе не се е „изходил”. Виждат се  по сенките лайна от камили, газели и диви кози, които все още бродят наоколо. Нищо не гние на сухия въздух, нищо не мирише, въпреки изсипаните тук и там боклуци от храна и главно консервни кутии от бира. Ние закусихме там „русенско варено” и оставихме кутиите за спомен на следващите туристи.

Вече е в ход една мафиотска кампания за ограбване на скалните рисунки. Изрязват се цели блокове, въпреки че е уж забранено, дават се подкупи и „работата” върви. Още като пристигна джипът ни и ето че се зададе полицейска кола. Двама високомерни полицаи, оплетени с бели каиши, ни провериха документите, доста ни позагледаха, но като видяха, че сме само „зрители”, качиха се на колата и запрашиха. Въпреки тези проверки, блоковете с най-ценните фрески се изнасят и това съкровище постепенно се топи.

 

Продължава в следващия брой