ЛИБИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ПОЛКОВНИК КАДАФИ

Николай ХАЙТОВ
Печат

Продължение от бр. 41

 

Видяхме един от тях - огромно „хале” под земята, бетон отгоре и отдолу, някъде метър и половина. Сипвали, сипвали, сметка не държали. За година горе-долу е направен и още се довършва. Бетоновози, булдозери, водоноски, камиони - огромен парк от подобни машини, вносни до една. И разбира се дърводелни, складове за дървен материал, желязо и пр., които отиват в огромни количества. Когато свършат обекта, на това място си остават всички постройки и подобрения, включително водата и цялото цивилизовано парче земя, което преминава в собственост на либийците.

И тука Гошо Златния... Има и Гошо Човекоядеца (едно арапче в Сирт му казало, че е човекоядец, защото му била голяма устата). Има и Тошо Магданоза, Митко Врабеца - слаб като врабче. В тези нови общества всички получават нови, удивително верни прякори и с тях се връщат в България. Магданоза го прекоросали заради китката косица, останала му на темето, наподбяваща магданоз. Често го закачат: „Я си среши магданоза”. Развива се гурбетчийски фолклор, пълен с разни печалбарски истории. Това беше „БСАТ- 60”.

На 27 октомври, петък, тръгнахме от Сирт за Аджидабия. Разстоянието е 400 километра в посока на Бенгази. Движим се с „пежото” на Юлиян, който ми разказва, че тука – наблизо, Кадафи понякога си разпъва палатката. Той говори за него като за „Върбан”. Та Върбан имал този обичай да разпъне в пустинята палатка, да ходи на лов или да се уедини, за да обмисли новите си реформи. Той лично избира мястото на палатката. С него вървят 150 души пазачи и гавази с танкети и картечници.

По пътя, когато Юлиян млъкна, аз се върнах в мисълта си към Георгиев, който ме заведе в оазиса. Припомних си неговите патила: „Бакиите Георгиеви”, както сполучливо ги назовава той. Там, в дълбоката провинция, всеки мюдюр или кибир мюдюр гледа да го изстиска. Или на него, или на неговите близки, кладенец да му пробие, или с механизацията нещо да услужи. Изобщо, всеки гледа да удари келепир. Често го викат в полицията за едно или за друго, заплашват го, бавят документите, необходими за получаване на сумите по ликвидиране на договорите, изобщо горкият ръководител на „Шериката” живее в непрестанен стрес и лавиране между големите „кибир мюдюри”. Според него, нов човек, който не знае тука обстановката, не може да проживее нито ден, но Г. вече е посвикнал в продължение на 5 години на това, успява да балансира, като хваща обикновено най-големия мюдюр и оня му разчиства пътя. Само че не винаги успява. Корупцията, според него, се е увеличила страшно. Кадафи, както казах, отначало много често вземал мерки срещу нея, но сега му е пуснал края. Оставил е по-малките от него да се понаграбят и това е един от начините да закрепи своето положение.

В Сирт спираме отново в българската „Шерика”. Отидохме в дървената къщичка на арх. Мария Стойчева и пихме там кафе (Мъжът й художник). Тук все по-често могат да се видят колони влекачи, натоварени с огромните тръби за „Великата река”. Шофьорите - корейци. Американците, след бомбардировката над двореца на Кадафи уж се изтеглят, но всъщност не го правят, а си сменят паспортите с канадски и остават. По същият начин префасонират и фирмите, и работата продължава. На едно място пресичаме „Великата река” и виждаме положените в протежение на пет километра тръби. Не можеше да видим отблизо, защото обектите са заградени с телени мрежи.

Либия е страна на телените мрежи и на многото тенекиени боклуци. Мрат да се заграждат. Но си имат и основания: всичко около тях е враждебно, да не говорим за ЦРУ-то на САЩ. Но Либия също е страна с отлични шосета - това трябва да им се признае. Добре построени шосета, които не се развалят.

Кметът на Сирт бил наскоро застрелян на входа на общината от „цивилни, неизвестни лица”. Това се прави от време на време за „атмосфера”. По пътя ми показаха вилата, в която живее един от големите съподвижници на Кадафи - полковник Масхур. Тя е оградена с високи телени огради, с постови кули и пр. Масхур е уж командир на червените барети, но всеки подобен офицер е под окото на гвардейците на Кадафи и седи като на тръни.

Пристигаме на обект „ПЪТ № 5”. Той е на 25 километра от Сирт. Там работи TEC със 150 човека, ръководител на обекта е инж. Румен Янков. Пристигаме в 19 часа привечер. Предприятието се обслужва от трима души технически ръководители и 1 геодезист. Обемът на работата е 42 милиона динара (дебела работа!). При общо 183 човека, 32 са началници, готвачи и „втори членове” т.е. съпруги. Отрупан административен апарат. Всеки по-голям началник в София издействал близките му роднини - повечето негодни за нищо - да дойдат тук да хванат някой долар и така се задръства организацията с 4 души оператори, а при нас - на двата бетонни завода работят само чиновници -14 човека, плюс две лаборатории с по десет човека и още голям брой „обслужващ” персонал, който се мотае без определени задачи. Това са все търтеи, нашибани тука с „връзки”. Произвеждат се 42 хиляди кубика бетон.

Разгледахме един от военните обекти, където уж се съхраняват ракетите. Построен е неотдавна и вече предаден от TEC, с радарни инсталации и пр. Очаквах да се пази строго секретно, но се оказа, че пазачът бе заспал и ние минахме без дори да ни поискат личните карти. Както влязохме, така и излязохме. Погледнахме в обширните подземни бетонирани коридори, с шлюзи, ескалатори, асансьори, не можеш да се оправиш, нито да разбереш кое за какво е, къде какво се пази. Твърди се, че тука от най-голямо значение е електронната система за отваряне шлюзите, сигнализиране опасността и пр. Но тя е толкова сложна, че не може да се обслужва от либийците. Вършат тая работа сега руснаците и така либийците винаги ще бъдат зависими от чуждите специалисти в това отношение. И фактически тези чужди специалисти, в крайна сметка, могат в подходящ момент, ако поискат, да провалят цялата така скъпо струваща отбрана на Либия. Няма съмнение, че в края на краищата големите подземни бетонени скривалища, които сега се строят, така ще си останат неизползвани и рано или късно ще запустеят, защото войната и в Либия, и където и да било няма да се решава от танкове, а от атомните снаряди, които усилено се приготовляват както в Либия, така и в Израел.

Говори се че сега съветски специалисти строят супермодерен атомен център, който би могъл да прерасне в Завод за атомно оръжие. Някои международни агенции обвиниха Либия, че прави огромни доставки на взривни вещества от Чехословакия и се е запасила от тях за 150 години напред с оглед плановете й за терористична дейност. Либия е давала поводи да я подозират в това, но като знам каква кампания се бе развихрила в началото на 80-те години срещу България, какви ли не грехове й приписваха, за да смажат могъщото й предприятие за международен превоз, което печелеше по 400 милиона долара годишно - с все по-голяма предпазливост се доверявам на западните и американските средства за масово осведомяване. Знае се че либийците с американците не „мелят”, стигна се дори до въоръжени удари, целящи физическото премахване на дръзкия полковник, който „разиграва” великата нация, затова търсачите на „самата истина” трябва да са по-внимателни при крайните заключения кой е крив и кой прав. Макар че в междудържавните отношения кривото и правото са така отчайващо относителни, че самата употреба на тези понятия е несериозна. Цялата история на човечеството доказва, че единственото сериозно нещо в политиката е силата, която стои зад нея. Или - както е написано в корана - „ПРАВОТО Е В КАЛЪЧА”. Едно е сигурно: полк. Кадафи е много последователен в своите политически страсти и пристрастия, както между впрочем и в поведението си. Разказваха ми за него, че отишъл в Белград на посещение при Тито. С няколко камили, пренесени със самолети, за да ги дои за мляко! (По примера на Махатма Гнди, който отиде на времето в Лондон заедно с две кози и се храни там с тяхното мляко). Само че Кадафи вместо да отседне в хотел - направил си палатка, пазена, разбира се, от многобройната му въоръжена охрана. Изобщо, направил всичко, за да се запомни едно от редките му посещения зад граница.

Настъпи 28 октомври, предвиден за пътуване до „Раджа” - лагерът на българите - на 25 километра от летище Бенгази. Докато отидем там, наблюдаваме встрани от пътя малките земеделски фермички, които държавата предлага на либийците с новите им къщички, кладенци, пречиствателни станции, електрифицирани и с готови трактори и земеделски инвентар. Събуваш си чехлите и влизаш. Край новите се виждат и стари къщички, правени в италианско време, през трийсетте години, пак за същите цели - или за колонизиране от италианци - не разбрах. Тогава как са подкарали работата, не знам, но сега фермичките не се забелязва да привличат затлъстелите от лесни печалби либийци. Когато има възможност за служба във войската, полицията или администрацията, кой е луд да се качи на трактор, за да сее и оре? Народът е вече размекнат от лесните петродолари, които държавата под една или друга форма му сипва, и не се навива на омерзителния земеделски труд.

Въпреки това, държавата непрестанно открива нови работни площи като се изваждат от червеникавата скалиста земя камъните с огромни земекопни машини и „брани”. Видяхме няколко такива гиганти в действие с огромни зъбци, които сресват от земята цели каменни блокове и дори скали. След това минават още пo-ситни брани; обират чакъла, за да остане само червеникавата, с мъка отвоювана почва. Но за създаването на тези полета край Бенгази се изразходват страшни пари и това не може да си го позволи никой друг в света, освен Кадафи. И това е неговата най-голяма държавническа добродетел. Все пак тези пари не са хвърлени, за разлика от парите за нужно и ненужно превъоръжаване.

След направата на нивите идва обаче втората скъпа задача - пробиваненето на кладенци за вода и понеже, не всякога това е възможно, правят се край брега на морето пречиствателни станции за обезсоляване на морската вода. Обслужват ги обикновено японски специалисти. Това е горе-долу толкова скъпо, колкото и превръщането на скалите в ниви. Цели заводи вършат тази сизифовска работа.

Тъжна забележка. Писал съм, докато съм се возил в колата, затова не всичко сега мога да разчитам и ми се губят звездни мигове от пътуването ми през Бенгази и създадените в тази област обработваеми земи. Имам само чувството, че съм преминал през земята на циклопите и че те всичко там правят, служейки си само с едното око. Другото, в което се уверих, е, че крайморската земя около Бенгази и в миналото, и сега, е най-плодородната, и в миналото, и сега, е най-гъсто населената. Доста прилича на градина Либия в тази си част, всъщност това е най-добрата й земя, с най-силни земеделски традиции.

Да не забравя: докато пътувахме за Бенгази видяхме и двореца на бившия крал Идриз на една височина край пътя. Интересно че дворецът му е запазен - най-обикновена постройка, поне отвън. Не са го разрушили и всеки може да го види, сгушен в сянката на няколко палми.

Заслужава да се отбележи още веднъж, че отсичането на палма в Либия се разрешава от Министерство на земеделието, дори когато се отнася само за една бройка. Ето какво може да ни бъде за пример в страната на Кадафи.

Разгледахме най-сетне и града Бенгази. Ето, това е вече град, не като тьпоъгълния Триполи. Европейски фасон, сградите - с модна линия, широки площади, изкуствено езеро пред хотела, а самият хотел, гледай Париж и пиши за него. Има хиподруми, стадиони и пр. И, разбира се - дежурните огромни портрети на Кадафи с разпалени очи, от които изскачат искри. Нощно време всичко е потопено в неонови реклами, фонтани бликат и през нощта. Изобщо - град и половина. Влязохме в строения от шведи хотел „ИЗО”, където едното преспиване е сто долара. Обслужващият персонал са мароканци. Те са много по-ведри от либийците, не така високомерни, могат да се усмихват и добре печелят в търговския сектор.

Тук се запознах с един високопоставен либийски инженер, Мохамед Хамуд, главен резидент, който наблюдава инвестициите и от него фактически зависи приемането на изработените от българите обекти. Нашите се държат с Хамуд като с крал. Не подпише ли той, всичко отива на кино. Не се оплакаха обаче от него. Той е на 36 години, но има 6 деца. Разговаряхме за „Великата река”. Каза че навремето фараоните строили една пирамида цял живот с помощта на едно-две поколения – само за владетеля. А „Великата река” се прави за всички! Не посмях да го попитам как преценява твърдението, че „Великата река” може да се превърне във „Великият провал”.

Край Бенгази е „шериката” на Пашов, един от най-старите наши технически ръководители в Либия, родом от с. Бачково, около 55-годишен, с изпито, хитро лице и проницателни, малко лукави очи. Много добре си управлява работата, това си личи, накъдето и да са озърнеш. Тука е и жена му, тука са и много негови хора, има специален градинар, който се занимава само със зеленчуците, има и собствен свинарник и телчарник, изобщо - човек предприемчив, който е успял да се вмести в пустинната среда така, че да е добре и за него, и за командваните от негова милост гурбетчии. Изглежда, че добре се оправя човекът и с кибир мюдюрите.

Град Дерна е край морето наблизо дo лагера на Пашов. Пътуваме за този град със 140 км в час през живописна крайморска местност. 28 октомври е - събота. Наблюдаваме край пътя чистенето на камъни за откриване на нови полета. Забележителна гледка, която се запечати в паметта ми за вечни времена. Узнавам от шофьора, че преди 3 седмици Кадафи открил наведнъж 140 нови фермички по 30 хектара, с трактори, цистерни и слънчеви батерии за получаване на електричество. Този начин за добиване на енергия е за Либия най-перспективният, защото ако има нещо там да е в изобилие, това е слънце, а то си е жива енергия, стига да имаш достатъчно рефлектори. Все някога нефтът ще се изчерпи, тогава слънцето ще го замести и в това отношение Либия отново ще се окаже „Страна с късмет”. Има проект за строежа още на 700 ферми, което ще струва между 25 и 100 милиона динара. Видяхме още по пътя стотици дюкянчета - сринати. Както Кадафи строи, така и отведнъж събаря убежищата на спекулантите.

 

Следва