КЛИМАТИЧНИТЕ МИГРАНТИ И ГЛОБАЛНОТО БУДАЛКАНЕ

Мирослав ПОПОВ
Печат

Тартюф на 21 век се оказа промигрантски ултраглобалист

 

Мирослав ПоповГлобалният пакт за миграцията приет от Общото събрание на ООН, в средата на декември 2018 г. с впечатляващо мнозинство, не бе задълбочено обсъден, нито в европейските общества, като цяло, нито в Европарламента, нито да речем, в Партията на европейските социалисти.

През септември 2016 година ООН прие Ню-йоркската декларация за бежанците и мигрантите. В нея, като една от трите основни причини за масовата миграция се сочат „неблагоприятните последствия от изменението на климата и стихийните бедствия“. Пактът разработва в детайли този аспект, на мигрантския въпрос, като не се интересува от мотивите на мигрантите!

Документът е вътрешно противоречив. От една страна, в него се заявява, че се придържа  към Конвенцията на ООН за бежанците, според която, бежанец е онзи който бяга от преследване, а от друга, по един, пределно разширителен начин, на мигрантите се приписват права, които те не биха могли да имат, в един свят, чиято архитектура се гради на националните държави.

 

Бежанецът бяга, защото е преследван. Мигрантът отива в друга страна, защото условията на живот в досегашната му страна  не го устройват. В защита на бежанците действа принципът за „забрана за връщане“ – бежанецът някак е „свещена особа“, ако го отблъснат, ако го върнат, може да бъде убит в страната от която е избягал.  Пактът обаче по същество забранява „връщането“, вече не на бежанци, а на мигранти. Международното бежанско право, до сега не включва подобно нормативно изискване.

Особено след германската мигрантска криза от 2015 година, на международно равнище започна да се твърди, че „международна защита се дължи на бежанците и  на други хора, които по близки причини са изпаднали в сходна ситуация на преследване“. Изработена бе концепцията за т.нар. субсидиарна защита. Българският парламент „добросъвестно“, измени нашето законодателство и включи в него  новосъчинения правен институт. Но там, в Африка, пустинята настъпва, ще каже отговорния хуманист. Вярно, но опустиняването в някои страни от Сахел, изисква преди всичко промяна в тяхната агрополитика, изисква водоканални съоръжения, изисква мелиорация, дълбоки кладенци,  а не раздаване на бежански статути из Евросъюза. Процеси на усилена ерозия на почвата и на опустиняване има и в редица европейски държави и те ще продържават. Тогава?

Твърдя, че онези които „бягат“ от климатичните промени едва ли са точно „бежанци“ и следователно, вменяването на европейските държави на отговорността за тяхното битие е нечестно. На държавите които изпитват по сериозни последици от климатичните промени може и следва да се оказва помощ именно като на нуждаещи се от подкрепа  държави и общества, чрез легитимните им национални институции. Екстремните примери са две или три “свиващите се“ островни държавици в Индийския и в Тихия океан, като Малдивите например.

Миналото лято  се чуха остри обвинения, например, срещу Алжир, че е „оставил на произвола на съдбата хиляди хора в Сахара“ – повечето от тях от държави, разположени  по атлантическото крайбрежие. Подминава се въпросът, кой ги е подлъгал да навлязат в пустинята. И защо са там? Не е ли това част от „трафикантската магистрала“ Нигер – Либия - Европа?

На глобалния форум в Маракеш, се чу израза „лошите правителства, от които хората бягат“… Излиза, че грешни са господа африканските и азиатски министри, заради които „хората бягат от отечествата си“. В министрите бил проблемът, а не в политиката която те следват, наистина, не винаги достатъчно осъзнато. Сред основните публично неафиширани цели на Глобалния пакт за миграцията са и тези, да бъдат дискредитирани националните граници, националните гражданства, да бъдат размити националните държави и подтисната идентичността на нациите... Т.е, да се дискредитират фундаментите на съвременната цивилизация

В цяла Европа избуява едно широко недоволство от миграционната политика на Съюза и на държавите – членки. Европейските ултра-либерали не желаят мигрантската политика да бъде подложена на широко обсъждане. Преди майските евроизбори тиражират вещерски заклинания срещу общественици и партии, които се придържат към някакви национално отговорни виждания по мигрантския въпрос. Държавите – членки на ЕС и не само те, са свободни в преценката си, кого да допуснат на своя територия и кого – не. Въпросът в който се препъна Европа е следния: дали една общоевропейска / глобална система следва да се опира на утвърдените принципи на международното бежанско право или ще се опитва да ги заобиколи?  Глобалният пакт за миграцията, от една страна категорично декларира съобразяване с международното бежанско право и едновременно с това, по една дузина конкретни въпроси налага други, дори противоположни норми и преценки. Публичен дебат за това, какъв е истинския смисъл на международно правните норми и принципи няма – нито в България, нито в Евросъюза, като цяло. Глобалния пакт, който по принцип имал „необвързващ характер“, задължава правителствата така „да оформят пътищата за редовна миграция“, че да бъде стимулирана мобилността на работната сила. Тази „мобилност“ е насочена преди всичко срещу интересите на работещите европейци.

Пактът узаконява нелегалната миграция, насочена към Европа, в интерес на корпорациите и в последна сметка ще доведе до задържане и спад на работните заплати в Европа. Заради миграните ще се задържат ниски заплати сред трудовите среди в приемащите страни, т.е., европейските наемни  работници!...

И още, миграционният пакт ще доведе до сериозни финансови трудности за европейските страни, защото документът предвижда държавите да поемат сериозни социални и финансови  ангажименти към мигрантите, а техният брой вероятно ще расте непрекъснато.

Ако проблемът с опустиняването изисква „релокация“ на население, както изискват сановниците от ООН, то дали не е време да стартира и „релокация на  фауната“ от Африка – тя също ще се окаже заплашена: да преселим в Европа африканските слонове и носорози, например!…

 

 

Глобалният пакт за миграцията е заплаха за нашия свят!  Той носи в себе си заплахата, на международно-правни основния, европейските държави да бъдат морално-политически задължени да „отворят границите си“, за всички които са пожелали да влязат в ЕС - в една, така или иначе, привилегирована зона на света. Европейските империи дължаха богатството си на колониализма и неоколониализма, но и на труда на европейските работници и на и социалните борби на европейските  народи – за едно по справедливо общество.

Противопоставянето на Глобалния  Пакт не е изолационизъм, не е „националпопулизъм“, а просто уважение към правото и проява на здрав разум.

Промигрантския патос, с който ултраглобалистите натрапват позициите си е лицемерен. Промените в климата, последиците от тях, включително и опустиняването са реални предизвикателства пред човечеството, но те няма да се преодолеят чрез масови преселения в Европа и в други, сравнително по успешни зони на света.

Тартюф на двадесет и първи  век се оказва промигрантски ултраглобалист.