ПРЕДИ СОЛУН В РАДОМИР ПРОИЗНАСЯТ ПРИСЪДАТА НАД ЦАР ФЕРДИНАНД

Милен КУМАНОВ
Печат

Наскоро  едно от поредните предавания на Българската национална телевизия в поредицата „БГ България бе посветено на 100-годишнината от възшествието на цар Борис ІІІ на българския престол. Никой от участниците в предаването, обаче, не повдигна въпроса: законен ли е бил  изборът на новия български владетел или не. Никой не обърна внимание на повеленията на Търновската конституция, приета от Учредителното събрание в Търново през 1879 г., в която, в специален член урежда начинът, по който следва да се извършва промяната на българския престол.  В основния закон са отбелязани ясно и категорично две изисквания първо: онаследяването на престола да върви по мъжка линия; и второ: изборът на новия владетел да стане от Велико народно събрание, пред което последният да положи предвидената в случая клетва. По първия пункт новият български цар Борис III отговаря на условието тъй като той е син на стария Кобург – цар Фердинанд Сакс Кобург Гота.

Но второто изискване е погазено под предлог, че обстановката по онова време не позволявала свикването на Велико народно събрание и поради тази причина новият български монарх е трябвало да  стори това пред действащото по онова време ХVІІ Обикновено народно събрание. Полагането на царската клетва е отложено за по-късно, когато обстановката в страната се успокои.

Цар Борис ІІІ стоя начело на българския престол цели  25 години – достатъчно дълго време, за да изпълни това свое конституционно задължение.  Той обаче не го стори през всички години на своето царуване и никой в страната не му потърси отговорност за това.

Участващите в предаването на БНТ, също отминаха този факт  с мълчание. Защо ли? Вместо това те с голямао нетърпение се нахвърлиха срещу българските войници, които след пробива на съглашенските сили при Добро поле, в средата на септември 1918 г., обърнаха своите щикове и тръгнаха назад, за да дойдат в столицата и сами да се разправят с тези, които изправиха България пред новата  национална катастрофа. Участващите в предаването ги обявиха за напълно безотговорни „метежници“, защото, видите ли, те били нанесли удар върху българската държавност. Отправиха най-остри обвинения срещу тези, които бяха участвали в три поредни войни (Балканската 1912-1913, Междусъюзническата 1913 и Първата световна война 1915-1918 г.) срещу тези, които не само бяха  излагали гърдите си на противниковите куршуми, в продължение на 6 години, но и бяха изтърпели най-невероятните лишения от храна и облекло, особено в последната от трите войни.

 

Настъплението на въстаналите войници през септември 1918 г. към София


Така вината за сполетелите нещастия от болната глава се стовари върху здравата.  Отминат бе фактът, че ако има някой виновен за последвалата нова национална катастрофа , това не бяха в никакъв случай въстаналите през септември български войници, а онези, които против волята на българския народ въвлякоха страната ни в Първата световна война. Най-ярък израз за народното недоволство станаха избухналите редица войнишки бунтове в различните войскови части. При все това от октомври до края на декември 1915 г. българската армия преодоля лошите метеорологични условия и силно пресечения терен в Сърбия и изтласкаха  сръбските войски от всички територии, за които се знае, че мнозинството от живеещото в тях население до началото на ХХ в. е било българско. С тази своя жертвоготовност те изпълниха по най-достоен начин своя войнишки дълг пред олтара на Отечеството. За тях по-нататъшното участие на България във войната нямаше повече смисъл, защото поставената цел бе постигната.

От началото на 1916 г. войната не само, че не се прекрати, но и още повече се разрасна. Последва намесата на нови държави, сред които и Съединените американски щати, поради което от европейска, тя се превърна в световна.

Монархът и управляващите тогава правителства обаче  останаха глухи и се направиха, че не виждат какво става на бойните полета и продължиха да гледат безучастно към обилно проливаната българска  кръв., този път не за интересите на България, а за интересите на други две сили – Австро-Унгария и Германия.

От участниците в това телевизионно предаване по БНТ бе отминат факта, че избухналото през септември 1918 г. въстание  не бе случаен акт. То бе по-скоро израз на накипелия войнишки гняв спрямо престъпното поведение на управляващите в София. Месеци наред през лятото на 1918 г. български  войници заявяваха открито, че ще останат на своите места до 15 септември 1918 г., след което ще напуснат фронта. Чак когато в столицата достигна известието, че на 25 септември е разбита Главната квартира на Действащата армия и че от този момент България няма своя армия, тогавашното правителство на Ал. Малинов изпадна в ужас пред надвисналата над страната опасност. Колебливият и муден иначе по природа министър-председател, изведнъж се раздвижи и по негово настояване Министерският съвет взе решение за незабавно изпращане на българска делегация за сключване на примирие със съглашенците в Солун. Изненадващото в случая е, че това решение е взето против волята на цар Фердинанд, нещо нечувано в 30-годишната история на неговото царуване в България.  Разбира се, старият Кобург реагира твърде остро на постъпката на правителството и на свой ред също се реши на крайни действия – да извърши държавен преврат против кабинета. За целта незабавно потърси подкрепа от страна на виерни български генерали в лицето на Михаил Савов и други, но уви - времето, с което разполагаше Фердинанд бе твърде късо и не му позволи да изпълни пъкленото си намерение, защото след подобен акт, нищо чудно ако Съглашението, за да угоди на сърби и гърци, отстранили завинаги България от политическата карта на Европа и Света.

Вместо това  монархът трябваше да се подчини на искането на правителството да пусне от затвора  двама от своите най-големи политически противници - Александър Стамболийски и д-р Райко Даскалов, които заедно с лица от други политически формации да бъдат изпратени при настъпващите към столицата войници и да ги увещават да се завърнат на фронта.

Двамата водители на БЗНС  приемат поръката на правителството, но когато се озовават сред войнишката маса в Кюстендил и Дупница, виждат, че положението е съвършено друго, че нищо вече не е в състояние да укроти накипелия войнишки гняв, освен  по-нататъшното настъпление към София и събарянето на Кобурга и правителството. Израз на тяхното желание дава д-р Р. Даскалов в Радомир. От там той изпраща известната телеграма до Кобурга и правителството, с която ги обявява за отстранени от управлението на страната. Това става два дни преди подписването на примирието в Солун със съглашенското командване. Затова съвършено основателно е да се изтъкне, че без Радомир нямаше да има Солун.  В това се състои и главната заслуга на Войнишкото въстание и Радомирската Република.

Разбира се, въстаналите войници заплатиха скъпо и прескъпо  за своята постъпка. Над 3000 д. от тях бяха избити от правителствени войски, подпомогнати от германски части при  подстъпите на столицата. Тази разправа с войниците, обаче, не ги опозори най-малко, а напротив – увенча си със славата на мъченици. И ако Българската православна църква поиска да канонизира за светци други  след мъчениците от Батак, Ново село, Кръвеник, Батошево и Бояджик, избити при потушаване на Априлското въстание от 1876 г., то това са загиналите въстанали войници от септември 1918 г.

Що се отнася до правителството на Ал. Малинов, то отдавна е забравено и за него никой не си спомня, освен отделни изследователи на новата ни история. А Фердинанд  след абдикацията си, макар живял още три десетилетия, не бе допуснат повече да стъпи на българска земя. Такава е присъдата на историята.