Сталин - велико „да“ на битието

Александър ДУГИН.
Печат

Деспотът Сталин
Сталин е толкова мащабна фигура, че всяко вглеждане в неговата личност, в неговата дейност, в неговата мисия в историята, веднага поставя пред нас необятни проблеми.
Може да се говори за Сталин от геополитическа гледна точка – като голям евразиец-практик; от идеологическа гледна точка – като забележителен, ключов деятел на световния социализъм; от държавна гледна точка – като създател на най-мощната в световната история империя. Но най-често Сталин се приема като емблематична, знакова фигура на тиранията и деспотизма. И от това не може да се избяга, дори ако нас ни интересуват други страни на неговата личност.
Каква е глубинната основа на тази тиранична черта на великия деятел на световната история.
Социологът Сталин
Сталин устойчиво се асоциира с чистките и репресиите, с този показен държавен терор.
Когато трябва да бъде обяснена природата на това явление, ние се сблъскваме с примитивни, свръхстранни обяснения, с ограничен кръгозор на версиите – лична параноя, вроден садизъм, маниакален нарцизъм за величие, антихуманност на болшевишката идеология и т.н. Всичко е банално и измамно, поради което се налага да започнем отначало.
Какво са обслужвали сталинските чистки от социологическа гледна точка?
Ръководители на СССР всеки път са ги обяснявали по различен начин, изхождайки от „актуалността на момента”. Безспорно, това е бил „Езопов език”, и неговата подробна и достоверна разшифровка би ни отвела твърде далеч в лабиринтите на исторически детайли.
Налице е фактът: перманентни вълни на чистки във висшите ешалони на съветското ръководство. Не е важно с какво всеки път те са били обяснявани. Важно е само, че това е било устойчиво явление, видимо тясно свързано със самата социологическа структура на съветското общество в първата половина на неговия цикъл.
За обяснение на феномена „чистки” е най-добре да прибегнем до теорията на италианския социолог Вилфредо Парето (2), формулирал принципа
„циркулация на елита”.
Според Парето всяко общество, както и да се нарича то, и на каквато и идеология да се основава, неизбежно следва неотменен обществен закон. Той се състои в това, че всяко общество – и демократично, и тоталитарно, винаги се управлява от малцинство, представляващо неговия ”елит”. Този елит има строго фиксиран механизъм на циклично развитие. Корените на това развитие тръгват от някоя опозиционна („пасионарна” (3) по Гумильов) група, която не притежава власт и пълномощия от съществуващата върхушка, но по всички признаци е способна да осъществява централни функции. Този изначален елит „пасионаристи”, още не дошли до върховете на властта и съсредоточени в периферията, Парето назовава „контраелит”, или „елит на бъдещето”. В определен момент „контраелитът” отстранява старата управляваща групировка, овладява централни позиции в обществото, в държавата, превръщайки се, на свой ред, просто в елит, премахвайки частицата „контра”.

В началото на своето управление „новият елит” действа активно и адекватно, укрепва обществото, развива го, дава на обществения и държавния бит нов импулс. По-късно той започва да застива.
Второто поколение на този елит се състои вече от по-пасивни елементи, сменяващи в по-спокойна епоха първата активна, фанатична вълна на пасионарите.
Третото поколение на елита застарява, стреми се всячески да приватизира властовите функции в обществото, без да си дава сметка, че разложението, леността, корупцията, недееспособността, паразитното отношение към властта като към капитал, а не като служене на обществото, я правят неадекватна на номиналните й функции, и тогава тя става препятствие за развитието на обществото. Тогава, твърди Парето, в периферията отново се заражда „контра-елит” от пасионари, и всичко започва отначало.
И Ленин, и Сталин са били запознати с теорията на Парето,
моден по това време автор в европейските социалистически среди.
Няма нищо удивително, че болшевиките, сблъсквайки се с конкретиката на „реалната политика”, започват да използват теорията на „прагматика” Парето, без да имат грижа да се съобразяват с ортодоксалния марксизъм.
Самото идване на болшевиките на власт, – а Сталин е бил плътно именно до тази първа, във висша степен пасионарна вълна на болшевиките (т.е., той е плът от плътта на „контра-елита”) - е било радикално, тотално, нямащо аналог по мащабността на смяната на елити.
Ленинските чистки, революционният терор – първият акорд на циркулацията на елита – предшестват смяната на неадекватната, разложена върхушка на консервативно-капиталистическа царска Русия с хиперактивните първопроходци от социалното дъно. Романовският дворянски елит се е израждал (по Парето) вече не едно поколение, затова сменилият го контра-елит на болшевиките се е виждал задължен да действа радикално. На този етап съветската история е свързана с Ленин и с неговите концепции.
Сталин извършва свои „чистки” на принципно друг етап,
когато пасионарите от низините вече стабилно са се настанали по върховете на властта.
Пред очите на вожда убедени идеалисти, фанатици на „новия ред”, се превръщат в корумпирани, силно користни администратори-чиновници; класовата и партийна солидарност, общността на високия идеал, бързо биват изтласкани от редиците на болшевишкия елит от нови кадри с егоистични, користни интереси.
Започва бюрократизация на болшевизма,
неизбежният втори етап на застиване на елита. Но Йосиф Сталин не дреме. Тутакси се включва апаратът на чистките.
Против кого е насочен той? Против социалния закон за стагнация (4) на елита.
Сталин се стреми да продължи ротацията на кадрите, която следва естествената тенденция да буксува на всеки етап. Въпросът е само коя активна групировка да бъде издигната до върховете, и тук започва имитация на действеност, клановост, груповщина.
Пред партията и страната предстоят важни задачи. За тях, на първо място, отговаря Вожда. А тук вече действа непреодолимата последователност на социалните (по Парето) механизми на изхабяване на елитите!
В условията на гигантско пренапрежение на всички сили на нацията, строяща непознато дотогава общество на Справедливостта и Щастието, не се е гледало на нюансите. Под ножа отиват всички, които показват признаци на „втория цикличен стадий на елита”. Понякога възникват крайности. Но това са детайли.
Социологът Сталин напълно е усвоил уроците на Вилфредо Парети. Докато той беше жив, циркулацията на елита беше гарантирана. На сурова цена, изключително сурова цена... Но край на чистките би означавало необратим процес на „стагнация”.
Сега ние знаем до какво доведе това и партията, и държавата.
Антропологът Сталин
Човечеството като цяло не обича да се труди. А планомерно, самостоятелно и хармонично да се труди, не е способно по дефиниция. От тук произтича необходимостта от външна мотивация за труд.
Има две глобални решения: капиталистическо и социалистическо. Капиталистическият подход се заключава в това, че най-ефективната принуда върху човека за труд е икономическият терор. Който не се труди, е обречен на икономическа гибел, той не може да си купи продукти, да плати за жилище и дрехи. Безусловно, това е форма на система за пряко организирано насилие. Обстоятелството, че заплахата от смърт тук е опосредена напред във времето, не променя по същество нещата.
Има второ решение – социалистическото. Докато човечеството не е дорасло до истински свободен труд, налага се хората да бъдат принуждавани на труд с неикономически средства. За целта са подходящи морални въздействия, особена трудова етика, и накрая – пряка принуда. При социализма трудът не се поставя в зависимост от парите и материалното благополучие. Силовите методи тук се налагат с духовните, с етическите навици.
Капитализмът цинично се отнася към пасивната човешка природа, стреми се да я експлоатира, не да я изменя. Социализмът възприема този (безспорен) факт трагически, стреми се да го превъзмогне, да преодолее несъзнателността на човешкото същество.
От тук - двата пътя на насилие: мекото, но крайно цинично насилие на капитализма, експлоатиращо човешката слабост, и „жестокото”, но в пределите на преобразяването на човека, спасително, етически оправданото насилие на социализма - неикономическо принуждаване към труд.
Йосиф Сталин много добре разбирал антропологическия дуализъм на двата подхода. От едната страна са безотговорните кабинетни интелигенти „хуманисти” против социализма, а Йосиф Сталин е имал работа с реалността, при това с вътрешната, разбулена, разобличена, разголена човешка реалност, обърната наопаки след акушерската мистерия на Революцията.
Неикономическата принуда към труд, твърдата етическа антропологична терапия е второто ниво на осмисляне на чистките.
Хората трябва да бъдат наказвани, да бъдат заставяни да се трудят, трябва със силови средства да бъде трансмотивирана тяхната закостеняла природа, превръщайки я от лунно-пасивна, в слънчево-активна, от потребителска – в трудова, от стара – в нова.
Социализмът ще престане да бъде социализъм, ако той се откаже от тази най-важна мисия. Сталин разбирал всичко това. И е въплътявал принципите на „новата антропология” в живота.
Философът Сталин
Философията на социализма се основава на основополагащия принцип – вторичност на индивидуума спрямо някаква органична, цялостна, колективна реалност.
Индивидуумът е само отлят детайл. Матрицата е обществото. Индивидуумът е серийна щампована продукция. При това в социалистическата перспектива самото общество не се формира от индивидууми, но, бидейки първично, създава индивидууми, учредява ги като свое продължение, като нещо вторично.
Буржоазната философия, обратно, поставя на челно място индивидуума. И всички колективни форми смята за продукти на агломерацията (5) на атомизирани индивидуални особи. Оттук и идеята за контракта, изкуствена, договорена, вторична основа на всякакви обединения – нации, държави, класи и т.н.
Два несъвместими философски подхода предопределят два възгледа за терора, формулират две философии за терора.
Буржоазното общество разглежда терора като необходима мярка, осъществявана на договорна основа над тези индивиди, които престъпват границите при съблюдаване на индивидуалните права на останалите граждани, или нарушават социалния контракт, приет от тези граждани. Върху това се гради либералната теория на правата.
Социалистическият подход е друг. Непризнавайки първичността на индивидуума, социализмът съвършено иначе вижда самата природа на терора. Терорът е неотменим прерогатив на общественото цяло по отношение на всеки негов отделен фрагмент, ако този фрагмент отказва да признае себе си за друга форма на битието на цялото и заявява (със слово, действие или намек) за своята самостоятелна ценност.
С други думи, социалистическият терор е насочен същностно срещу „автономния индивидуум”, срещу особеното филосовски-битностно устройство на човека. Това е социалистическият аналог на онова, което немските романтици-органици и руските славянофили, наричаха, съответно, „холизъм” (6) и „съборност” (7).
Безсмислено е да се измерват с буржоазните норми и критерии правовият и етическият модел на социализма. Когато несправедливо изтезаваните в килиите на НКВД съветски ръководители или обикновени хора, след униженията и разпитите, затворническите лишения и моралния садизъм, пред разстрел са извиквали „Да живее Сталин”, „Да живее социализмът”, те не са си изкривявали душите си и не са молили за пощада. Те са потвърждавали великата философска истина: индивидуумът е нищо пред лицето на обществото, но не на всяко общество, а на социалистическото общество, полагащо „онтологията (8) на общественото битие” (Дьорд Лукач) за свое основание.
Йосиф Сталин е превърнал в педагогически (почти метафизически) праксис философския принцип за „първичност на общественото битие”.
Както Иван Грозни, считащ царския терор необходим трагически елемент на социалното „домостроене на спасението”, Сталин, посредством практиката на репресиите, е налагал духовно значимата сотирологическа (9) истина.
Dulce et decorum est pro Stalin mori
Много пъти са цитирани думите, казани от Сталин на генерал Де Гол, в отговор на неговото поздравление по повод Победата над Хитлеристка Германия: „В крайна сметка, побеждава Смъртта”.
Какъв е този тезис, смътно напомнящ със своя подтекст дълбоко религиозна истина?
Смъртта – това е реалност, определяща разделителната граница на индивидуалното съществуване. С това приключват времевите и пространствените трепети на отделното, атомизирано същество. Като че ли ние влизаме в тържествена, тъмна зала, където цари възвишен покой, укротена същност на непоколебимото, вечното, триумфално застиналото битие. Смъртта е висшият стадий на диференцираната всеобщност.
Невротичните индивидуалности още приживе се опитват да задръстят чистите простори на смъртта с отломки на сюжети и перипетии, свързани по аналогия със заобикалящия ги свят, да направят и следсмъртните обитания арена на безсмислено мишо шумолене жалки, лениви и неугледни човешките души, в компанията на толкова „човешки - прекалено човешките” ангели или демони. Но както има съвсем нормален сън (сън без сънища), има и най-нормална смърт – смърт като тъмна тишина, като реален и строг, благороден покой.
Това, което следва след смъртта, няма нищо общо с онова, което я предшества. В синкопическия миг на разрива, хватките на агонията се превръщат в готически успокоено небитие.
Смъртта е тайният двигател на живота, именно тя дава духовна наситеност на всичко онова, което и в заобикалящия ни свят се представя достойно, благородно и интересно. Кое може да бъде по-чисто от самурайския култ към смъртта, явяващ се благородна основа на верността и честта, на кодекса на благородния войн!
„Dulce et decorum est pro Patria mori”. „Сладко и красиво е да умреш за Родината” (10).
Ако внимателно се вгледаме в тази формула, ще видим, че акцент в нея се слага не толкова на етическата натовареност на постъпката, колкото на факта на смъртта, който сам по себе си облагородява всички останали.
Въобще, всички неща, за които се смята, че е достойно да се умре, вече сами в себе си си носяг нещо от Смъртта. Отечество, Родина – тази идея е свързана с умрелите поколения, с тихия свят на тези, които някога, жертвайки себе си, са създали от хаоса на ландшафта и териториите прекрасната, стройната конструкция на държавата.
Римляните са смятали империята за сакрална (не контрактна), затова са умирали за нея с готовност и с радост.
„Сладко и достойно е да загинеш за Справедливостта”. Сладко и благородно е да загинеш за високия идеал на Цялото”.
Всичко, което превъзмогва индивидуалността, е достойно да отдадеш живота си за него.
Смъртта побеждава не битието, тя побеждава само индивидуалността, индивидуалната илюзия за битието. Всичко останало се запазва. И по отвъдната, и по тази страна. В тайната хармония, свързваща в себе си всичко, което е истински ценно.
Йосиф Висарионович Сталин, с името на когото милиони руски, съветски хора отиваха на вярна смърт; с името на когото поколения се трудиха в чудовищни условия, преодолявайки неподатливата, закостенялата плът на упоритата материя; с името на когото смирено и озлобено влачеха страшния хомот на ГУЛаг и невинните, и виновните; с името на когото фанатиците на Великата Мечта от всички нации се сблъскваха с унизителните, ентропически тъмните закони на Капитала - имаше необяснима връзка с последното тайнство на Историята – тайнството на Смъртта.
Като че ли с половината от себе си той напрегнато се е вглеждал в непрогледния тъмен хоризонт. Без ефектни ораторски трикове,
без еснафските средноевропейски факли,
напомнящи парадите на gay pride (11), без сладникавата мистичност на бутафорните рицари с картонени мечове, без карикатурните псевдожречество и псевдоритуалност, строг и светски, скромен, невисок грузинец, той беше истинският посланик от най-висока инстанция в света, носител на тайната вест - вестта за Смъртта, за нейната загадъчна, забулена стихия, вестта за тишината, за това странно достойнство, напуснало територията на превратностите. Великият Сталин.
Мълчаливият посланик на Смъртта.
Един индийски философски аскет, Маджхима Никая, намеква за същността на тази мистерия: „Този, който разбира смъртта като пълна смърт, мисли, изхождайки от господствуването на смъртта, мисли за смъртта, мисли изключително за смъртта, мисли: това е моята последна цел”, и който непрестанно се радва на смъртта, този... никога няма да разбере смъртта”.
Това означава, че Сталин е жив, тайно жив във всеки от нас.

Ал. Дугин. „Русская вещь”, т. 1, 2001, с. 468-478.

Бележки:
2. Вилфредо Парето (1848–1923) - италиански социолог, икономист
3. Пасионарен (фр.) - силно пристрастен
4. Стагнация (лат. stagnum – блато) - застой
5. Агломерация (лат. аgglomeratio) - струпване на отделни части в нещо по-голямо
6. Холизъм (гр. holos – цяло) - „подчиняване на частите на цялото”
7. Съборност (рус. собор – катедрала) - участие в църковна служба; от гр. кафоличност – цялостност на църквата като общност на миряните
8. Онтология (гр.оntos – съществуване) - учение за най-общите закони на битието, основните начала на всичко съществуващо
9. Сотирология (гр.) - изкуплението и спасението на човешкия род със Страданията на Иисус Христос
10. Праксис (гр. Praxis - практика,действие) - практика; праксиология – обща теория на осъзнатото човешко действие за постигане на определени цели.
11. Dulce et decorum est pro Stalin mori - перифраза на епиграмата на Хораций (65–8 г. до н.е.), римски поет: „Dulce et decorum est pro Patria  mori” - „Сладко и красиво е да умреш за Родината”
12. gay pride (англ.) - гей сборище

Превод: Георги Велчевски