ЕПОХАТА НА ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ И ГОЛЯМАТА ПУСТОТА

Андрю БАСЕВИЧ
Печат

• Историята след „Краят на историята”

През октомври 1989 г. Берлинската стена падна и приключи една историческа епоха. Започна друга. Равносметката от миналогодишните президентски избори в САЩ може да се опише по същия начин. Какво обаче си мислим ние в промеждутъка на тези два водораздела? Отговорът на въпроса е твърде важен, за да разберем как Доналд Тръмп стана президент и какво ще ни остави властта му.

Началото на този период едва ли бе моментът, когато наблюдателите придобиха навика да го наричат като ерата „след „студената война”. Сега нещата са приключени и очакваме да се появи още по-точно название. Моето предложение е Епохата на големите надежди на Америка.

Да забравим и да простим

Краят на „студената война” застигна САЩ неочаквано. През 80-те години, когато Михаил Горбачов управляваше Кремъл, малцина във Вашингтон подлагаха на съмнение убеждението, че съветско-американското съперничество беше и ще си остане определящата характеристика в международната политика, че ще е повече или по-малко вечно. Да следваш подобна хипотеза, бе всъщност предварителното условие за достъп до официалните кръгове. Фактически никой от управляващите среди в Америка не се замисляше сериозно за съществуващото положение на нещата, за вероятността, че съветската заплаха, съветската империя и самият Съветски съюз внезапно може да изчезнат. Вашингтон имаше всевъзможни планове за това какво следва да се прави в случай на избухване на трета световна война, но нито един за случая, в който такъв височайши конфликт просто вече не съществува.

Въпреки това, без капка колебание, след падането на Берлинската стена и разпада на Съветския съюз след две години, водещите фигури в истаблишмънта, ad hoc взеха да обясняват последиците от събития, които изобщо не успяха да предвидят. В един глас политици и политически ориентирани интелектуалци интерпретираха обединението на Берлин и последвалия колапс на комунизма като американска победа от космически мащаб. Ние” победихме, „те” загубиха – това бе изводът, потвърждаващ безусловно, че САЩ са архетипът на свободата.

От дълбините на същия този истаблишмънт един прохождащ млад интелектуалец храбро предположи, че „краят на историята” наближава, че „една-единствена свръхдържава” ще се сподоби с идеалното статукво да определя бъдещето на цялото човечество. Различни силни на деня във Вашингтон разгледаха тази хипотеза и заключиха, че звучи съвсем достоверно. Бъдещето прие образа на Tabula rasa („чиста дъска”), върху която самата Съдба призовава Америка да рисува своята визия.

Разбира се, американските елити можеха да придадат съвсем друго, не толкова бравурно значение на края на „студената война”. Можеха да видят равносметката като повик за покаяние, за съжаление и за везмездяване на загубите.

В края на краищата съперничеството между Съединените щати и Съветския съюз, - а в по-широк смисъл между това, което наричаха „свободен свят” и „комунистически блок”, - донесе маса мрачни последици. Надпреварата във въоръженията между двете свръхдържави създаде чудовищни ядрени арсенали и често изправяше планетата на прага на Армагедон. Две откровено безславни войни отнеха живота на десетки хиляди американски войници и буквално милиони животи в Азия. Едната – на Корейския полуостров, не удовлетвори никой и нищо, втората – в Югоизточна Азия, бе катастрофално поражение. Битката за влияние в Азия, Африка, Латинска Америка и в Близкия изток отне още повече животи и опустоши цели държави. Натрапчивата идея за „студената война” подтикна Вашингтон към свалянето на демократични правителства, към толериране на убийства, насилие и геноцид, а сделките с корумпирани диктатори станаха ежедневие. Във вътрешен план истерията ерозира гражданските свободи и полека-лека апаратът за национална сигурност се разду до невъобразимо стряскащи мащаби. В същото време военнопромишленият комплекс и неговите печалбари сговорчиво решиха да изхарчат огромни суми за покупка на оръжия, които – по странна игра на случая, - така и не се оказаха адекватни на мнимите и едва ли не утрешни заплахи.

Вместо да реагират на подобни мрачни и подли действия, американските управляващи кръгове, както и амбициозни представители на интелигенцията, решиха за по-целесъобразно да продължат напред по същия начин. Според тях съдбоносната 1989 година изми греховете на миналото. Вашингтон пожела да започне начисто и сам си написа индулгенцията. Ами защо пък да се връщаме към лошите стари спомени, когато пред нас е бъдещето с неговите изумително богати обещания?!

Три големи идеи и съмнителните изводи от тях

Твърде скоро обещанията получиха конкретна форма. Появиха се три теми, описващи новото време на Америка, и то с минимум подготовка. Информационният елемент и в трите бе нетърпеливото предусещане за епоха на небивали надежди. Двайсти век завършваше бравурно. За планетата, и особено за САЩ, бъдещето изглеждаше величествено.

Първата тема бе фокусирана върху световната икономика, като акцентът бе трансформационният потенциал на турбо-глобализацията, начело с базираните в САЩ финансови организации и транснационални корпорации. „Отвореният свят” е много услужлив към свободното движение на стоки, капитали, идеи и хора, и е естествено да възникнат капитали с нечувани размери. Правилата за корпоративно управление на капитала в американски стил трябваше да доминират навсякъде по Земята. Всички трябва да спечелят, но най-вече американците, които ще продължат да се наслаждават на живота много повече, отколкото изисква справедливостта на вложените ресурси.

Втората тема постави в центъра изкуството да се управляват държавите. Тя обяснява последиците от международния ред при доминацията на една-единствена държава – нещо нечувано дори във времената на разцвет на Римската и Британската империи. След края на „студената война” САЩ се усамотиха в качеството си на свръхсила и несменяем глобален лидер, а статуквото им бе гарантирано от непобедимата военна мощ.

В редакциите на „Уолстрийт джърнъл”, „Вашингтон пост”, „Ню Рипаблик”, „Уикли стандарт” тази „истина” се смяташе за очевидна. Въпреки многото премълчавания в публичните изяви на управляващите по онова време експерти във Вашингтон, официалните лица от Овалния кабинет, от 7-мия етаж на Държавния департамент и от Е-образния овал на Пентагона, бяха солидарни в най-важното. Напористото налагане (благопожелателно!) на глобалната хегемония им изглеждаше като ключ към сигурността и благополучието вътре и отвъд границите, сега и завинаги.

Третата тема засяга преосмислянето на концепцията за личната свобода така, както я разбират повечето американци, както и тези, които се стремят към нея. Не беше лесно да се приспособиш към условията на свободата и хипотетичните изисквания на националната сигурност в дългите години на „студена война”. Патриотизмът в стил „студена война” явно изискваше приоритет на държавните интереси пред интересите на отделня човек. Разтърсващото изказване на Джон Ф. Кенеди „Не питай какво ще направи страната за теб, попитай се какво ти можеш да направиш за страната си” не беше от най-лесните за усвояване, особено като се предположи, че трябва да се промъкваш през оризища и да получиш куршум.

Напрегнатостта между индивидуалната свобода и националната сигурност моментално се разми с края на „студената война”. Господството на концепцията, че свободата сама по себе си може да увлича, претърпя радикална промяна. Снемането на ограниченията и забраните бе дебело подчертано, разпростря се върху всичко и навсякъде – от потребителските навици и културата на говора до сексуалността и семейните норми. Правилата, които господстваха от векове и с поколения, като например, че бракът е съюз между мъже и жени, че половата принадлежност е по рождение, - изтекоха в миналото. Концепцията за приоритета на общото благо, която в годините на „студената война” подпираше националната сигурност, днес е подменена със скромното изискване за индивидуалния избор и автономията.

В крайна сметка, на ниво държавност, свършекът на „студената война” бетонира статуквото на президента като квазибожество. В Епохата на големите надежди митът за президента като спасител от злото (а според критиците – той е престъпникът) разцъфтя в пищна окраска. В слънчевата система на американската политика човекът от Белия дом все повече заприличваше на светилото, около което се върти в кръг всичко живо. И няма нищо по-важно от това. Администрацията все пак се сменя, идва една, после друга, и естествено, усилията на президента да осигури на американците Обетованата земя, се оказват недостатъчни. Въпреки това управляващите политически кръгове и техните медии остават сътрудници на претенцията, че след поредната възхвалявана „битка за Белия дом” по някакво вълшебство ли, що ли, ще се появи един нов Рузвелт, Кенеди или Рейгън и ще спаси нацията. С времето този цикъл на изборната кампания ставаше все по-дълъг, все по-скъпоструващ, все по-скучен и все повече заприличва на цирк.

И какво от това... В Епохата на големите надежди рефлексията, че президентът е върховният гарант на американското изобилие, благоденствие и свобода, си оставаше свещена.

 

Следва