ПРЕД ПОРТИТЕ НА БУХЕНВАЛД

Митко ШОПОВ
Печат

• ЛЪСНА ЖЕСТОКАТА ИСТИНА ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ КЪМ ДЪРЖАВИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА

 

На 1 март председателят на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер представи своя доклад, наречен Бяла книга, в който посочи пет възможни посоки на развитие на ЕС след Брекзита, и които същевременно са условие за оцеляването на съюза и занапред. Страните от Вишеградската четворка реагираха мълниеносно - още на 2 март Унгария, Полша, Чехия и Словакия дадоха заявка за сериозен отпор на идеята на Юнкер.

Инстинктът на четворката за процесите в „обединена” Европа очевидно сработи безпогрешно. В специална Декларация, която ще бъде оповестена на специалната среща на върха на съюза в Рим, на 25 март, страните заявяват: „Ние сме против разделенията в ЕС и никога няма да се съгласим с каквито и да са разделения, защото това е най-прекият път към отслабването на Европа”.

Бащите на ЕС обаче бяха решили друго. Жестоката истина лъсна още на 5 март, когато във Версай се проведе среща на ръководителите на Германия, Испания, Италия и Франция, за да обсъдят бъдещето на Европа и ЕС. Според Евронюс (Euronews) „четирите водещи държави на ЕС са избрали пътя на по-нататъшна интеграция, независимо от това дали останалите искат да участват”.

Притиснат от въпросите на журналистите, френският президент Франсоа Оланд, който бе и домакин на минисрещата на върха, призна: „Дълго време идеята за една диференцирана Европа, една Европа на различните скорости, се натъкваше на съпротива. Но днес тази идея се налага. Иначе Европа ще експлодира”, заяви той в интервю за няколко европейски вестника.

Йезуитските формулировки на лидерите от „ядрото” не могат да скрият истинските намерения на сценаристите на „Европа на различни скорости” - ние се спасяваме, вие се оправяйте. Или както много сполучливо се изрази известният американски политически и икономически анализатор Александър Фидел, цитирайки нацисткия надпис на портите на Бухенвалд - „Всекиму своето” (Jedem das Seine)... Нищо ново под слънцето.

Погледнато в днешен план, може би имат основание твърденията на някои историци, че модерният ЕС до голяма степен се основава на идеята за „обединена Европа”, разработена от национал-социалистическите бюрократи в периода 1939-1944 година. Както и днес, нацистите тогава са считали оста Берлин-Париж за гръбнак на новия съюз, а периферията - от три групи държави...

Интересното е, че и в сегашния ЕС ролята на периферия е отредена на същите тези държави.

Последно историята е показала, че ЕС ще продължи да функционира на различна скорост, че не всички са длъжни да участват в различните етапи на интеграция” – заяви бундесканцлерът Ангела Меркел на пресконференция след срещата на върха на ЕС в Малта миналия месец.

В „ядрото”, съгласно концепцията на Меркел, отново остават най-високо развитите страни от ЕС (Германия, Франция, Холандия и т.н.). Традиционно, от основаването на ЕС, те се вписват като „първия свят”, а периферията е отредена на най-слабо развитите страни, балтийските държави, Полша и други изоставащи страни от Южна и Източна Европа, които просто не могат да се равняват с икономическите лидери. И как да се равняват, след като икономиките им след влизане в Евросъюза бяха съсипани.

Деиндустриализацията на страните от Източна Европа и масовата приватизация на високотехнологичните им промишлени активи от западните компании след капитулацията на социалистическата система в края на 80-те години на миналия век бе цената и входната такса, която те трябваше да платят за присъединяване към „общия” Европейски дом. При това, задължително условие преди членството на тези страни в ЕС, бе влизането в НАТО, което след прекратяване на съществуването на Варшавския договор уж трябваше също да се разпусне.

Да вземем за пример нашата страна. Сега много малко хора у нас вече си спомнят, а младите въобще не знаят, че през осемдесетте години България е една от 30-те държави, участващи в световния експорт на машини (сред петицата в света по производство на мотокари и електротелфери), с ефективна енергийна система, чиито мощности бяха равнопоставени на тези на Австрия и Белгия, че бяхме изпреварили Дания, Португалия и Гърция. Изличено е от паметта и това, че България бе сред най-развитите страни в областта на електрониката, изчислителната техника и кибернетиката, че произвеждахме 60 000 български компютри годишно, а стокооборотът с електроника надвишаваше 13 млрд. долара.

Не по-малко успешно бе икономическото развитие и на другите централно- и източноевропейски страни от бившия т. нар. социалистически лагер. Те обаче преди нас платиха високата удушаваща такса за влизане в „общия” Европейски дом. Така унищожаването на цели индустрии, със стотици хиляди изхвърлени хора на улицата, се представяше като абсолютно добро, грабежът се обясняваше като неизбежен исторически процес, в който вездесъщата „ръка на пазара” автоматично ще реши всички проблеми...

Разбира се, нищо от това не бе вярно. Ставаше дума просто за един обикновен предварително и добре планиран процес на унищожаване и поглъщане на конкурентите.

Оказа се, че на страните от богатия Запад не са им нужни партньори, а пазари! Този процес към днешна дата вече завършва, пазарите са заети и изчерпани, ЕС е заплашен от разпад.

И сега, нещо много важно за заклетите нашенски евроатлантици, които постоянно ни убеждават, че лидерите в ЕС нямат друга грижа освен просперитета на нашата родина.

С официалното въвеждане на концепцията „Европа на различни скорости” старата концепция за “общия европейски дом”, в който богатите държави трябва да помагат на бедните, за да постигнат тяхното ниво с течение на времето, останаха в миналото. От тук нататък всеки един от бедните и икономически слабите трябва сам за себе си да се оправя, а неизречената на глас тяхна роля е тази на „заден двор” на Европа, и е на път да се закрепи и концептуално в новата рамка, определена от т. нар. ядро.

Българските институции обаче, изглежда, все още не са разбрали накъде вървят нещата в ЕС и до 8 март нямаха позиция по въпроса, защото приетата същия ден е не само колеблива, не само страда от липса на конкретност, но и най-вече е нерешителна.

Ситуацията е разбираема донякъде. Президентът Румен Радев е новоизбран, генерал от армията, достоен и принципен човек, обявява се за защита на националните интереси на страната, но все още не е обигран в голямата политика. Правителството е служебно, без сериозни пълномощия, и е съставено от министри, които са работили в екипа на предишния кабинет, където съглашателската политика с Брюксел беше предсказуема. Движено от старата инерция правителството на проф. Герджиков витиевато се обяви за „запазване единството и целостта на Съюза, които да не се нарушават чрез диференциране на целите на интеграцията или преминаване към някакъв вид „многоизмерна Европа“. На тенденциите за фрагментиране на Съюза следва да се противодейства чрез преодоляване на различията и постигане на съгласие по общите цели”.

Такава обтекаема позиция обаче е в разрез с твърдия и решителен тон на управляващите от страните на Вишеградската четворка. Тя звучи до голяма степен съглашателски с тезите на архитектите на „Европа на различни скорости”, които във Версай поеха отговорността и ангажимента да убеждават лидерите от „втората писта” да приемат капитулантските условия.

Щастие е за България, че в този критичен за страната и Европа момент президент не е вече Плевнелиев, че не е на власт и правителството на ГЕРБ. Без съмнение, те бързо щяха да бъдат убедени от „началниците” в Брюксел и щяха безропотно да приемат тяхната идея за „Европа на различни скорости”, без дори да се замислят какви пагубни последици ще има тя за България.

Показателни за късогледството и неведението, в което се намират българските институции относно истинските процеси в ЕС, е решението служебното правителство на проф. Герджиков да лансира идеята за влизане на България в Еврозоната. Идеята има меко казано пропагандистки характер и е удобна за предизборна употреба, първо, защото такива фундаментални въпроси не могат да се решават от служебно правителство и без парламент, и второ – защото осъществяването й в тези условия на нестабилност в ЕС и предвид голямата задлъжнялост на страните от еврозоната означава пълен и усмъртителен разгром на българската икономика.

Сериозните специалисти, сред които и световноизвестният и добре познат у нас проф. Стив Ханке, „бащата на валутния борд”, твърдят, че влизането в Еврозоната незабавно ще натовари България с огромен дълг, натрупан от другите държави в еврозоната. Точните параметри на този дълг са засекретени, но различни оценки на експерти сочат, че спрямо нашия БВП и население, и според приетите правила, България ще се натовари с между 6 и 18 милиарда евродългове. Това ще стане през т. нар. спасителни фондове, които представляват вземане на заеми от борсата срещу гаранции на страните-членки от ЕЗ. Тези пари се дават на дълбоко задлъжнели държави, такива като Гърция например, за да си плащат старите кредити.

Едва ли ще се намери някой сериозен икономически анализатор който да твърди, че Гърция е в състояние да върне своите над 300 млрд. евро дългове. Въпросните средства никога няма да се върнат, т.е. в крайна сметка, на някакъв етап, ще се задейства гаранцията. И ние, като част от гарантите, ще трябва да плащаме за дълговете на Гърция, Италия или Испания...

Не може да се влезе в Еврозоната, без да се приеме членството в съответните фондове. Те са въведени като „входна такса“. При това кредиторите изготвиха правилата така, че на глава от населението да натоварят повече малките държавици и по-малко Германия или Франция.

Явно при такова състояние на нещата е необходимо служебното правителство да изостави внушената му, вероятно отвън, идея за влизане в еврозоната, още повече че „бащата на валутния борд” проф. Стив Ханке предупреди: „Брюксел ви натиска за еврото, за да отмъкне валутните резерви на България”.

По-адекватна бе позицията на служебното правителството във връзка с общата декларация на Вишеградската четворка срещу практиката на големите европейски производители от Запада да произвеждат и изнасят преднамерено своята нискокачествена продукция в източноевропейските страни от общността. „Ние не сме второ качество хора, за да бъде изхвърлян при нас боклукът и да се храним с второ качество продукти”, категорични са министър-председателите на Вишеградската четворка, като обещаха да съдят ЕС. Кабинетът на Герджиков подкрепи изцяло съвместната декларация на Вишеградската четворка, а медиите ентусиазирано подеха темата и я изведоха едва ли не като главна в нашето всекидневие.

По същество лидерите на четворката дадоха официална гласност на нещо, което от години и у нас е публична тайна, и с което ние сякаш отдавна сме се примирили. А именно, че в храните, внасяни от западните фирми у нас и страните от Източна Европа, има все по-малко месо и все повече мазнина и вода, че в млечните продукти има по-малко белтъчини, а в шоколада – по-малко какао, като във всички тези продукти има много повече оцветители, подсладители и консерванти.

Що се отнася до нас, българите, ние сме търпелив и издръжлив народ. Родните ни новозабогатели производители-алхимици от бранша, още в зората на демокрацията умишлено ликвидираха „тоталитарния” БДС (български държавен стандарт) и далеч преди влизането в ЕС ни приучиха да ядем всички тези ерзац-продукти. Но качеството на храните е следствие от негативните за нас процеси в ЕС, за които вече споменахме.

Абсурдни са внушенията на медиите, че главният въпрос за източноевропейските страни от ЕС сега е храната. Всъщност става дума за това, че ни поглъщат големите икономически акули от Запада. А техният апетит е огромен. Брюксел не ни е дал повече отколкото ние на него. Напротив, това, което ни взеха при влизането в ЕС, бе огромно богатство в сравнение с трохите, които днес ни подхвърлят за едното голо оцеляване.

Гърция я удавиха, защото бе сама. Сега цяла Източна Европа, нарочена за „заден двор” на „ядрото” от Запада, е готова да отстоява твърдо своето достойнство, суверенитет и интереси и ние трябва да я подкрепим.

Не бива да допуснем брюкселските хищници да ни „убеждават”, че техните интереси са и наши. Генерал Румен Радев обеща, че ако го изберем за президент, „българската външна политика ще се формира в България, ще отчита нашите национални интереси и ще се изявява навън, а не обратното”.

Ние изпълнихме своето обещание, време е и той да изпълни своето!