ДАЛИ БИЛ ЗНАЯЛ?

Симеон ЯНЕВ
Печат

Освен големия християнски празник Йордановден в България най-голямото утре е денят на Ботев – роденият преди 169 години български гений – най-поразяващият ни с величавостта на ума и поезията си български феномен и същевременно най-непонятният, най-оспорваният в недостижимостта си наш сънародник.

На този ден сме преситени от скучни възхвали, кухо дрънчащи политически речи и заклинания – мъртви слова на мъртви хора, въобразяващи си, че пренасят огнения му дух през вековете, а от известно време – времето на демокрацията, и от една нова порода речовити хорица, които пълнят колонките на вестниците, мрънкат по сутрешните блокове, пишат по стените си във фейсбук и неуморно споделят себеподобни слова из блогове и сайтове.

Тези хора не възхваляват, не се възхищават и не заклинат. Обратното е - те съжаляват Ботев за начина, по който го честваме с цветя и речи и всичките му там познати възстановки, зари и прочие. Те се гнусят от тях и странят от тях. За тях това е фалшифицираният Ботев.

Истинският е неосъщественият Ботев – такъв какъвто го обещава мощният му ум и непостижимото му въображение, такъв какъвто би бил, ако е съумял да обуздае вулканичната си природа и неистовия си гняв. За съжаление...

За съжаление не е успял според тях и е преживял краткия си живот в порои от грешки, коя от коя исторически неоправдани – най-грамадните в самия край на живота му и истинската причина за ранната му смърт и неосъществеността му.

Особено тия последни месеци от живота му, когато вече е създал семейство и му се е родило дете, когато ако малко от малко би съзнал, че животът му се оправя и даже тръгва в друга посока би могъл да печата вестника си и да ниже в него кое от кое по-велики стихотворения – защо?

Защо точно тия дни го заварват изпокаран с всички и особено с Каравелов, защо е забравил жена си и новороденото, за да започне да организира чета, да подвежда градинарите да харчат последните си пари, за да купуват бракувано оръжие, да си шият униформи и да предплащат билети за кораба – защо? Защо е бил тоя скъпо струващ театър, когато – когато всичко е било ясно, известно е било, че въстанието е потушено, известни са били вече някои от зверствата, известно е, че е имало предателства – тогава защо той - месец след събитията, е тръгнал със своите 200 обречени и с негодните пушки, купени от спекулант от някое тогавашно НПО, защо е тръгнал да ги жертва, когато е могло да ги запази евентуално за Опълчението след година?

Нямало ли било да бъде по-заслужил пред Историята, настояват човеколюбивите нежни души, - ако ги е запазил живи, па и себе си, най-вече за литературата на бъдещата държава, в която спокойно е могъл да бъде хем пръв поет, хем пръв министър, да речем, като по-учен човек, ако ли не посланик във Франца или Англетера?

И тези всекигодишни тъй настоятелни питания ни задължават да им дадем някои си по утвърдителни отговори.

Нямало е – да кажем направо.

Нямало е, по-няколко си основателни причини:

Нямало е, най-напред, защото ако не се е намесил в събитията не е било сигурно, че идната година ще започне оная война, която ние наричаме Освободителна, а НПО-консултантите – война за Проливите.

Нямало е, защото ако не бе завзел кораба, ако не бе извадил сабята да арестува Енглендера и не бе прочел прокламацията, и изпратил депешата до европейските им правителства, при ония тогавашни медии, т.е. средства за кому...комуникация, кой и кога щеше да повярва на тоя или оня спасил се от смъртта въстаник, че е имало бунт и че са дадени огромни жертви? Едно ли въстание е имало преди Априлското, една ли и веднъж ли тълпа бегълци е заливала Влашко, Молдовата, а че и отсреща Австромаджарско?

И някой да е тръгнал да обявява война на султана или да тропа на Високата порта?

Никой!!!

Не че не са давани жертви и дори повече от Априлското въстание, не че не са идвали комисии, не че не са писани дипломатически докладни, но никой не си е и пръста мръдвал, че там са мрели хора.

Все едно днеска, че е станал атентат с триста и трийсет жертви в Багдад или че са били разрушени с чукове и взривове десет Палмири. Кой се вдига да ги спаси? Кой?

Едно е да ти го разказва в някоя газета някой очевидец, друго да ти го докладва консулът, а трето и четвърто да ти го известяват и газетите, и консулите, и уж пострадалата корабна компания, направила си от случката и свой автопиар.

Разгеле – автопиарът!

Никое друго наше въстание, никоя чета, колкото и героична, никога в дотогавашната ни цяла история не си е направила такъв автопиар, какъвто прави Ботйов не на себе си и четата само, а на цялото Априлско въстание и на целия български народ с величественото преминаване на Дунава, с гордата, та чак презрително-горда депеша, която отправя към европейските гуверньомани и с цялата уж закъсняла, уж театрална и уж безсмислена акция след вече потушеното въстание.

Та ще го спре него някоя нежна човеколюбива душица като му обясни колко безсмислено е да минава Дунава и да жертва момчетата, че и себе си, когато можело като се освободяло Отечеството сто пъти по-нужни да бъдат!

Сякаш той е тръгнал от нуждата, нежели от свободата, дето носи в душа и тяло!!

Доста е много съмнително, че без шумотевицата, която настава из европейските газетки, без ожесточеното жужене на телеграфите заради Ботйовото завземане на „Радецки”, Скайлер щеше да си дигне задника от консулския си стол и Мак Гахан щеше да препусне така припряно чак от Средна Азия, за да видят Батак.

Не, не и не!

А че дали бил знаял – питат нежните души - че четата му няма шанса не само да повдигне на бунт Врачанско, а и да стигне Балкана, та поне да се скрие в шумата?

Идиоти!

Той излиза на световната сцена, а те го питат за шумата!

Знаял, казваме и повтаряме, ако не чуйте, ще и потретяме.

Знаял е толкова, колкото и лорд Байрон, когато с куция крак тръгнал да освобождава Гърция.

Знаял!

Въпреки че изплакал онова „и аз съм тръгнал да освобождавам народ!”, пред пустите сокаци на Козлудуй, когато само козлудуйското даскалче излязло да ги посрещне и тръгне с тях.

Знаял, знаял, знаял!

Знаял, въпреки че се разплакал след онова сражение сред канарите на Камарите, когато се наложило на Обретенов и Войновски те да го успокояват след като той през цялото време от Букурещ до Козлудуй и после сам им давал кураж.

Знаял.

Знаял, колкото Бенковски в най-голямото си отчаяние, когато казал пред Захария и другите: „Моята работа е свършена вече... В сърцето на султана аз отворих такава люта рана.”

Знаял.

Знаял, колкото Каблешков, когато в двора на габровския хапуз, бит с тояги, не склонил да прекрати протеста си, а че накарал и бабаитите да клатят глави: Да му се не надява човек, една шепа душа носи...”.

Знаял.

Знаял, колкото чорбаджи Цанко Дюстабанлията, когато канен да оглави габровските въстаници, рекъл: ”Оставили сте ми два пътя: да отида да ви предам и да стана дважди по-богат или да дойда с вас и да загубя главата си. Идвам с вас!”

Знаял, знаял, знаял!

Знаял толкова ясно, колкото и Левски, когато писал в онова тефтерче това огромно ”Народе????”

Те всички са знаели - и едното, и другото.

И даже къде зимуват раците.

Но не били хора на хесапа.

Като бенфициентите от НПО-тата, като експертите от фондациите, като хамелеончетата от университетите...

Знаял, знаял, знаял...

Той всичко е знаял.

Но бил Ботйов...

5 януари 2016 г.