ЕВРОПЕЙСКОТО ФУТБОЛНО ОГЛЕДАЛО

Христо МАЛЕЕВ
Печат

Вероятно ви е направило впечатление огромното внимание, което българските средства за информация отделят на европейското първенство по футбол. При това – като имате предвид, че ние се провалихме безславно с нашето участие и дори не успяхме да се класираме за мачовете в Украйна и Полша. При това – като не забравяте, че нашият футбол никога не е бил в такова плачевно състояние, в каквото е днес, а скандалите, които го разкъсват, опротивяха отдавна на всички ни. Корупция, мръсни бизнес интереси, уредени мачове, празни стадиони, игра на махленско равнище, черни каси и черни залагания, продажни съдии и какво ли още не направиха от един любим народен спорт смрадливо блато, бъкащо от мошеници и далавераджии. В каквото блато, между другото, се превръща все повече и самата България, преживяваща най-трудните си дни в своята следосвобожденска история.

Затова преувеличеното внимание към футбола има своето логично обяснение. Кръглата топка трябва да изиграе ролята на наркотик, който да заглуши трагичните реалности на нашия живот, да ни накара да забравим безработицата и беднотията, липсата на надежда за по-добро бъдеще, разграбването на страната ни и най-долните стъпала в класацията на съвременния свят, до които се смъкнахме благодарение на действията на българската политическа и икономическа върхушка. В наши дни и за нас футболът е призван да изпълни ролята на чашата с вино, която се предлага на осъдения на смърт преди екзекуцията, за да притъпи истината на въжето или последния куршум.

Може би е редно да си припомним какво място заема футболът в живота на днешния свят, за да разберем поведението на играчите по стадионите, както и реакцията на хората към резултатите от мачовете. Защото футболът отдавна е надхвърлил мащабите на една спортна игра и се е превърнал в съвременен вариант на бойни действия, на конфликт между противостоящи държави, на възможност малкият да победи големия, бедният – богатия, слабият – силния, загубилият последната истинска война – някогашния победител. За стотиците хиляди запалянковци по стадионите и пред гигантските екрани по площадите, както и за милионите телевизионни зрители, победата на своята команда върху зеленото поле е като победа на армията във важно сражение. Тази победа показва ако не реално и постоянно, то поне виртуално и моментно превъзходство над другата страна, с която непрекъснато се водят малки и големи битки за интереси, надлъгвания за печалби, натиск за съобразяване с партньора и още много други подобни конфликти, съпътстващи отношенията между държавите, дори когато те се смятат за приятели или съюзници. Футболът няма конкуренция в това отношение, а другите спортове могат само да му завиждат за уникалната роля, която той играе в живота на народите. Не случайно Съединените щати, които нямат традиции за игра на футбол в европейската му разновидност въпреки техния си „американски” футбол, въпреки баскетбола, бейзбола, хокея и другите колективни игри, насаждат упорито европейския „сокър” и плащат луди пари на застаряващите му звезди, за да поиграят отвъд океана и да го направят популярен сред американския народ. Това не е само каприз на една велика спортна държава. Това е мъдра политика. Американските лидери съзнават, че тяхното традиционно желание да бъдат глобален хегемон, да управляват света и да налагат своите интереси като всеобщи не може да се осъществи, без да са водеща държава и във футбола. Защото обикновените хора от всички континенти, които разбират този спорт още от деца, увличат се и играят  футбол на всяка възраст, по всяко време и на всяко място, няма да гледат с възхищение една държава, колкото и големи да са постиженията й, ако тя не е и сред първите във футбола. Без да стане велика футболна сила, Америка е обречена да бъде чужда и недоразбрана от света, а чуждите не могат да бъдат хегемони прекалено дълго време.

Някогашните софийски момчета, едно от които съм и аз, помнят нашия беден следвоенен град с разрушените от американските бомби сгради, с прашните дворове и улици, по които твърде рядко преминаваха с пушек камиони, задвижвани с газ-генератори (вертикални печки върху каросерията, захранвани с дърва и произвеждащи гориво за двигателя). Но по тези дворове и улички имаше нещо, което ни привличаше неотразимо. Това беше футболът. Ние нямахме дори прости гумени топки, да не говорим за техните големи кожени сестри, но нашите изобретателни майки ни шиеха топки-парцалки. Те се правеха от стари чорапи и се запълваха с парцали. Така че парцаливите софиянчета (тогава ние нямахме и дрехи) ритаха до забрава парцалките и с тях овладяваха невероятни футболни техники, на които биха завидели много от днешните професионални състезатели. А в края на седмицата отивахме пред някогашния стадион „Юнак”, разположен до сегашния „Васил Левски”, и молехме чичковците с билети да ни пробутат вътре като техни деца. За публиката имаше сковани пейки без номера, но повечето зрители стояха прави, люпеха тиквени семки, а по-заможните пиеха розова лимонада. Игралното поле беше покрито със счукана сгурия, понякога намокрена от дъжда, но повечето пъти суха и прашна, върху която се гонеха играчите от някогашните спортни клубове. Любовта на тези младежи към футбола нямаше граници, а за нас всеки от тях – и Клевата, и Соколов, и Валяка – беше любим герой. Тези дни на сиромашка футболна демокрация – защото няма нищо по-демократично от спорта, изискващ само шепа парцали, за да можеш да поиграеш – са останали завинаги в нашите спомени. И затова който обича футбола, е един от нас, а който не го разбира, за нас си остава чужденец и чудак.

Както винаги, едно голямо футболно първенство ни обогатява и учи на много неща. Защото всяка страна има свой футбол, а в него се отразяват характерът, волята и самата същност на нейния народ. Правилата на футбола са еднакви за целия свят, но между английския футбол, например, и португалския пропастта е по-голяма, отколко са километрите океанска вода, разделяща тези страни. Англичаните играят като стара колониална държава, със самочувствие и непрекъснато физическо напрежение, с неуморен бяг по терена и с воля за победа, която сякаш им принадлежи по право. Те се смятат не само за по-силни, но и за по-умни от другите, вероятно защото са измислили тази мъдра игра, и може би затова са добри специалисти на ударите с глава към вратата на противника. Английският футбол е резултатен, но не е красив. Той е инструмент за победа, който потвърждава специалното място на държавата Англия в света – ако не сегашното, то поне доскорошното.

Показателно е, че тази особеност на английския футбол пролича и на тазгодишното европейско първенство. И Швеция, и Украйна играеха по-добър и по-красив футбол от английския, но трябваше да отстъпят. Англия победи не толкова с майсторство, дори не толкова с късмет или пък с „подаръци” от реферите, колкото със самочувствието си на велика в миналото държава, владеела океаните и земите, над които „слънцето никога не залязва”. Английското „джентълменство” се е отразило и на нейния футбол. Англичаните рядко хитруват, рядко бавят топката в края на мача, когато водят в резултата. Преди четвърт век на световно първенство по футбол прочутият Марадона с помощта на „Божията ръка” вкара гол на Британия и даде короната на Аржентина, но и до днес англичаните споменават и неговия отбор, и самия него, и страничния съдия (за съжаление – българин) с презрение, защото бяха опозорили „тяхната” игра и тяхното разбиране на кавалерство. Затова бе трудно за вярване, когато в мача им с Украйна преди броени дни анагличаните приеха подарената им незаслужена победа, след като съдията не призна отбелязания от украинците гол, видян от милиони зрители на телевизионните екрани. Европейското първенство ще се забрави, Англия вероятно няма да стане шампион, поне ако се съди от досегашната й игра, а и от традицията (обикновено Англия играе вчерашния футбол, за разлика от Испания, Португалия или дори Германия), но „Божият крак”, извадил топката от вратата й, ще остане задълго като черно петно в блестящата история на футболната игра.

Между другото Украйна беше обречена да загуби битката срещу Англия. Не можеше родината на футбола, богатата Англия, един от центровете на Запада, да претърпи поражение от отбора на една млада държава, доскорошна неделима част от „стратегическия противник”, а сега обект на обвинения за „липса на демокрация” не само от Англия, но и от многобройните й съюзници. Ако не беше „Божият крак”, щеше да има дузпа за Англия, или пък някой от играчите на Украйна щеше да бъде изгонен с червен картон, както често се е случвало в миналото. Европейската футболна федерация има огромни възможности да управлява хода на шампионата, както умелият капитан управлява кораба си сред вълните. Унгарските съдии на мача щяха да направят това, което им се каже – ако бяха други, те просто нямаше да достигнат до терена. Тези горчиви думи не целят да оправдаят мръсните български футболни реалности – те просто показват дългия път, който трябва да извърви нашата любима игра, докато стане не само красива, но и благородна, какъвто без съмнение е бил замисълът на нейните създатели.

Безброй са интересните изводи, към които ни насочва последното първенство на Европа. Например – ако решим да сравним поведението и играта на футболистите от Русия и Украйна, две съседни, славянски, големи и твърде близки страни, които доскоро бяха едно цяло и които, вероятно, след години също така ще са в основата на един бъдещ общославянски, общоевропейски, евро-азиатски или някакъв друг интеграционен процес. Русия също като Англия се опитва да играе футбол като велика сила, въпреки че наскоро Съветският съюз позволи да бъде победен в „студената война” и да бъде разчленен на куп независими държави. Този гигантски геополитически катаклизъм се усеща и в поведението на футболната команда на Русия, чиято игра бе еднообразна, неуверена и уморена. Илюзиите от първата победа не позволиха да се оценят реалните възможности на играчите, както и на треньора-чужденец. Огромното преимущество на руските спортисти в миналото – техният патриотизъм и гордост за своята страна, този път беше забравено, а на младите играчи и холандския треньор то бе просто непознато. Затова Русия нямаше шансове за успех, а поражението й беше горчиво, но неизбежно. Реакцията както на треньора, така и на спортистите след поражението, беше също така показателна. Те се държаха така, сякаш нищо особено не се е случило. Очевидно на Русия й трябва и нов треньор-руснак, и нов отбор, и ново възпитание на играчите. Ако това се съпроводи от успешно развитие на страната в различните области на живота, от намаляване на пропастта между свръхбогатите олигарси и живеещия скромно народ, руският футбол ще се въздигне. В противен случай най-вероятният вариант е да се повтори сегашното представяне и на световното първенство, и на другите големи спортни форуми.

Положението с командата на Украйна бе различно. Тя бе представител на страна, която преживява опиянението от самостоятелното си развитие. Вниманието към отбора бе естествено, защото неговите евентуални победи вещаеха победи и в реалния живот, налагане на Украйна на световната сцена като самостоятелен играч, който след време ще мери сили и влияние със страни като Испания, Италия или Франция. Затова отборът й игра с ентусиазъм, успя да победи силната Швеция, показа завидни футболни умения и спокойно можеше да победи Англия, ако не бяха се намесили сили, далечни от футболната игра и близки до мръсната политика. Струва ми се, че цяла Украйна може да се гордее със своите футболисти, с тяхната воля за победа и патриотизъм.

От нашите съседи най-добре се представи отборът на Гърция, но играта му бе некрасива и уморителна за гледане. Очевидно този тип игра няма нищо общо с модерния футбол, но може би подхожда на гръцкия характер. Той води до някакви резултати, но лично аз не бих искал българският футбол да прилича на гръцкия, пък дори и да постигне неговите успехи. Очевидно различията в темперамента между българи и гърци, тяхната различна история и дори география, се отразяват и на футболната им игра. Ако говорим за нашите съседи, играта на хърватите ми се струва много по-близка, по-красива и разбираема за нас.

Вероятно би трябвало да завършим с играта на отбора на Германия. Естествено е, че и тя отразява немския характер, традиции и особености. Но тези показатели не са постоянни, а се променят в съответствие с целите на треньорите. Сегашният треньор на немския отбор е специалист от голяма класа, който би могъл да го изведе до най-високите върхове на любимия ни спорт. Отборът на Германия има техниката, силата, дисциплината и волята, които са характерни за немския народ, а това е един от великите европейски народи. Разбира се, че изгубените в миналото войни от бащите и дядовците на днешните немски футболисти не могат да не се отразят на тяхната игра, че те са в тяхното подсъзнание, може би и заради упоритото напомняне за миналото от съседите на Германия, които се боят от нейната възродена сила след обединяването на страната. Но това минало има и обратното значение, защото Германия чрез победите си във футбола показва, че нейната съдба е да побеждава, а не да губи, стига само да я водят разумни треньори и лидери. Не случайно канцлерът на Германия Ангела Меркел обядва заедно с отбора на нейната страна в навечерието на шампионата. Няма да е случайност и нейното присъствие на финалния мач, ако отборът на Германия достигне до него. Германия има нужда от победи във всички области, а футболът е една възможност да покаже на света, че нейното място е в авангарда на Европа. Дали моментът за това ще дойде тази година, както е логично да се случи, или малко по-късно, ще покаже бъдещето, но този момент непременно ще настъпи. И това отново ще потвърди уникалното място, което футболът заема в живота на днешните народи и държави.

Ето защо, когато говорим за огромните задачи във всички области, които предстоят на нашата измъчена България, ако иска да възвърне поне отчасти позициите, които заемаше сред световното семейство в недалечното минало, ние не би трябвало да забравяме и за футбола. Сам по себе си той не е в състояние да ни помогне да станем богата, развита, самостоятелна и морална държава – все пак става дума за едно кръгло кожено кълбо, а не за кристалното кълбо на вълшебниците. Но състоянието на футбола е мерило за всичко останало, а неговите дефекти сочат до голяма степен какви са дефектите и в другите области на нашия живот. По-лесно е да започнем от футбола, и затова би трябвало да го оправим още в началото. Другото, по-трудното, ще дойде след това, но добрият футбол ще ни помогне да вършим останалото по-весело, по-успешно и по-колективно. А нима това е малко, когато става дума просто за една игра?