ОСВОБОЖДЕНИЕТО И ЕВРОПЕЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИОННА ИДЕНТИЧНОСТ НА БЪЛГАРИЯ

Чл.-кор. проф. Любен ДИМИТРОВ
Печат

Уважаеми дами и господа, приятели,
Честването на 134-годишнината от Освобождението на България от турско робство, от владичеството на Османската империя, продължило близо половин хилядолетие, отново е повод да се върнем към това съдбовно за народа и Отечеството ни събитие! *
За Освобождението ни (с главна буква) е писано от уважавани автори и е говорено досега много, но винаги е било и ще бъде недостатъчно. Защото освен че то е от решаващо значение за възстановяване на България като Трета държавност на “българите” – винаги има факти, в т.ч. най-новият допускан факт за „налична чума“, способствала за удължаване на робството ни, а и други моменти, които заслужават да се връщаме към тях с адекватно внимание и по-добро осмисляне, по-вярно интерпретиране, включително отхвърляйки твърдението, че у нас е нямало турско робство, а някакво чуждо “присъствие”.
Заслужава в този смисъл специално внимание фактът, че робите и робските пазари силно впечатляват европейците през “неевропейските векове” в поробените страни, посетени на път за Цариград и други османски градове. Френският лекар и естественик Пиер Белон, предприел през 1547 г. дълго пътуване в османските владения, описва по следния начин статута на робите по българските земи: “Ако някой християнин, роб или пленник в Турция, като живее с господаря, който го е купил, иска да приеме исляма, няма да получи свободата си чрез това. Защото като роб той е длъжен да служи на господаря си и да работи за него”. А един друг европеец, участвал в няколко посланичества до османския двор в същото столетие, Ожие Гизлен дьо Бузбек, пише следното: “Пътуването ни (от Цариград към Виена) започна доста нещастно. При излизането от града видях коли, пълни с момчета и момичета, които водеха от Унгария за пазара на роби в Цариград. Тази търговия тук е толкова обикновена, че както на пристанището на Анверс се виждат товари с различни видове стоки, така и тук срещахме нещастни християни от различни съсловия, възраст и пол, които водеха към ужасно робство. Караха ги на групи или ги влачеха, вързани в редици...”
През 15 век в поземлените владения на османската върхушка робите навлизат като рая, особено като гребци в османския флот, а една част от жените ги подбират и “вземат в харемите”. Освен тези роби, отвличани от различни земи, в Османската империя е имало и друг вид робство – вземаните като кръвен данък момчета от немюсюлманските поданици на султана. Тази особено жестока по своята античовечност форма на робство, вземането на невръстни деца, е дълбоко чужда на европейската култура, правна политика и морал по преценка на редица изследователи и на всички от цивилизованите страни, посетители на Османската империя. Събираните като кръвен данък на Балканите момчета са били най-вече от българите, гърците и сърбите.
Бих искал в своето слово, подчертавайки – защо Освобождението е завръщане към европейската цивилизационна идентичност на България – да отбележа три съществени момента.
Първият е, че робството в България по време на османското владичество, въпреки че е различно по своите жестокости през различните периоди на близо петвековното му съществуване, съвсем не се свежда до някакво “османско присъствие в българските земи”, както се опитват да го представят през последните две десетилетия някои и което с основание “дълбоко развълнува” и “искрено възмути” нашата общественост. Фактически то, по своята дълбока античовешка природа и същност, без ни най-малко да имаме упрек към съвременни етноси у нас и към съседни нам днешни държави, е в голямо противоречие с европейските свободолюбиви и хуманно-демократични ренесансови тенденции и развитие. Тогавашното робство по различно време на османското владичество е характерно със своите жестокости по нашите земи - и в началото, и в края му.
За началото Григорий Цамблак е оставил точен разказ “как е осъществена смяната на властта”. След превземането на столицата на Втората българска държава Търново, освен многото други жертви и кръвопролития, брутално са избити 110 български боляри, “известни по род и чест”, които отказват да приемат исляма и да служат с предаването на своя управленски опит на дошлите господари в старата българска столица. Това е моделът, с който започва управлението в нашите земи по време на “османското присъствие”.
За жестокостта в края на османското владичество свидетелстват зверствата в дните на Априлското въстание (1876 г.), по време на което апогей и емблематичен израз на кръвопролитието е било Баташкото клане. Както е известно, и по отношение на него бяха направени опити за пренаписване на българската история.
Вторият момент, свързан с акцента за завръщането ни към европейската цивилизационна идентичност, е, че в резултат на национално-революционната ни борба за свобода, саможертвата на Апостола, Ботев и плеядата революционери, на многобройните жертви в поробеното ни отечество – съвестта на Европа и света се пробуди и застана чрез знакови имена на интелектуалци и революционери в подкрепа на свободолюбивата българска кауза. Сред тях са емблематичните не само за онова време Виктор Юго, Фьодор Достоевски, Чарлз Дарвин, Джузепе Гарибалди, Дмитрий Менделеев, Дженюариус Макгахан. Всичко това доведе до Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. и логически последвалия Санстефански мирен договор от 19 февруари, респективно 3 март, 1878 г., който ден е знаков за началото на Третата българска държава и съвсем логично стана националния ни празник. По-късно Съединението (1885 г.) и признаването на Независимостта (1908 г.) затвърдиха, макар и с някои компромиси, Освобождението на България и нейния суверенитет като държавност.
Създаването на новата българска държава е резултат и от национално-освободителната ни борба, и от решаващата мисия на Русия в Освободителната война, в която тя даде над 200 хиляди свидни жертви, а така също загинаха румънски, финландски и от Сърбия и Черна гора воини. Българската държава става факт въпреки противоречията между Великите сили, и “като резултат от Европейската политика” на Балканите, до което заключение стигат уважавани български и чуждестранни историци, разглеждайки националната ни история “в европейски контекст”.
И третият съществен момент, свързан с основанието и акцента за разглеждане на Освобождението ни като завръщане към европейската цивилизационна идентичност на България, предполага тази идентичност, съществувала, прекъсвана и възстановявана по различен начин, чрез различен прочит и в различна степен в по-далечната и в по-близката ни история, да бъде продължавана, обогатявана и развивана: и като съхраняване на непреходното в националното, особено като традиции в областта на духовната ни култура, просвета и народопсихология, и като оплодотворяване на тези традиции чрез най-ценното в Европа и света, което би следвало още повече да се засилва при членството ни в Европейския съюз и по-широкото отваряне в планетарен мащаб.
Сега, когато се отива към нов Закон за образованието и по-значимо преработване на учебниците за учащите се у нас, много важно е, с оглед на по-нататъшния цивилизационен прогрес на България, усилията да се насочат към формиране и развитие на масовото съзнание при младите поколения чрез безкомпромисно отразяване и изучаване на обективната историческа истина у нас и по света и много по-хуманното решаване на проблемите за мира, войната и прогреса на човешката цивилизация.
Уважаеми приятели, намирайки се в този знаков храм на руската, а в определен славяно-братски смисъл и на нашата “Държава на духа”, на българската култура и духовност в самото навечерие на две различни от исторически характер, но и двете значими и важни за народите ни дати, искам да пожелая – утре, на 3 март, да отпразнуваме със самочувствие и достойнство националния си празник и със солидаризираща като народ признателност към тези, които допринесоха да го има този празник, а вдругиден Руската федерация да избере за свой държавен глава този, който би допринесъл най-успешно да има и по-нататък силна Русия, което, убеден съм, ще бъде добре не само за нас, но и за Европа, и за света.
Аз вярвам в мъдростта на руския народ!
Благодаря Ви!

* Словото е произнесено на 2 март 2012 г. на честване по повод националния празник на Р България, състояло се в РКИЦ София