Епитафия за един патриот

Зора
Печат

Изминаха близо три години и половина от смъртта на един от големите приятели на в. ”Нова Зора”, министъра на отбраната на Република България от периода 1992-1994г. Валентин Александров. Оценката за него, като за всяка ярка личност, не би могла да бъде еднозначна и най-малкото напълно изчерпателна. Едно е безспорно и то се вижда от безпристрастния поглед назад във времето: Валентин Александров бе най-успешният министър на отбраната в т.нар. преходен период, за който ние имаме съвсем друго, по-точно определение. Не е тайна, че ние наричаме тези години с истинското им име - разруха. Не могат да бъдат оспорени също целеустремеността на Валентин Александров, чувството му за държавност и патриотизъм, високата му военно-теоретична подготовка и ясна идея за това каква трябва да бъде армията на демократична България. Краткото време, през което той беше министър, беше време на еуфория и кипеж, обзел армията под влияние на офицерска легия „Г.С. Раковски”, за сплотяване на българското офицерство и армията около националните ценности и идеали и гарантиране националната сигурност на страната. Именно на съвпадението на стремленията и целите на министъра с тези на легията се дължи според нас връщането на основните символи, традиции и ценности на родната войска: Гергьовският парад, освещаването на знамената, празника на армията и видовете въоръжени сили, възстановяването на историческите отличия и отношението към военно-патриотичните съюзи.

Голяма заслуга на Валентин Александров е и преодоляването на напрежението в българо-руските военно-политически отношения и подписването на рамковото военно споразумение между България и Русия. Подписано беше и първото българо-австрийско военно рамково споразумение, заради което бе награден от президента на Австрия с най-високото държавно отличие „Златен орден за заслуги към Република Австрия ”.
До най-високото си ниво в следвоенната история на България беше доведено и военното сътрудничество с Германия. Обмяната на опит и обучението на военен и цивилен персонал в германските военно-учебни заведения и школи спомогнаха много за пренасяне ценния опит на Бундесвера и повишаване квалификацията на нашите военни кадри. Благодарение на провежданата от него активна военно-дипломатическа дейност сериозни успехи бяха постигнати и в укрепване на военно-политическите отношения и сигурността на държавите от Дунавския басейн.
По негова инициатива бяха развити и закрепени с договори и военни споразумения със съседните страни членки на НАТО - Гърция и Турция. Положено беше началото на реформата във военното разузнаване.
Доверието към Българската армия, чиято численост по времето на министър Александров беше 107 000 души, достигна 76 % съгласно социологическите проучвания, срещу скромните 35 % сега. Зад високия рейтинг на армията без съмнение стоеше моралът и авторитетът на военния министър. Той беше единственият министър от 1989 г. насам, който искрено болееше и живееше с проблемите на армията, наричаше безумие всякакви предложения за нейното съкращаване и с нищо не се облагодетелства от своя пост. Полковник Александров не поиска от президента (въпреки че притежаваше изискуемия ценз, беше заслужил и имаше такава възможност) да бъде произведен в звание генерал, както това направиха другите „генерали”, произлезли от нищото - Бонев, Атанасов, Гяуров и Борисов. Раздаването на пагони на поразия по лични хрумвания и симпатии през целия период на т. нар. преход се превърна в обичайна практика. Всички си спомняме гаврата с нашата знаменита естрадна певица Лили Иванова през 2009 г., когато тя беше произведена в звание „полковник” заради участието си в предизборните концерти на една партия, а вицепремиерката Емел Етем получи званието „майор” заради „бойкия си дух”. Звучи кощунствено, но писменото предложение пред институциите в деня на смъртта на Валентин Александров да бъде посмъртно произведен в звание „генерал” бе отминато с неразбираемо мълчание.
В работата си като министър той, разбира се, допускаше и някои слабости и грешки. Като грешка може да се изтълкува опита му с министерска заповед да въведе една стара българска военна традиция, полковниците командири на дивизии и началници на военно-учебни заведения да носят генералски лампази. Тази заповед беше изтълкувана повратно и се стигна до комична ситуация. На Гергьовския парад на 6 май София почервеня от лампази. Вместо очакваните 19, лампази поставиха 85 души под предлог, че техните длъжности са приравнени с тези на командирите на дивизии. Оказа се, че мераклиите за генерали са много повече, отколкото дивизии имаше Българската армия. Най-критикувана, и то главно от журналистите, и тези, които не можаха да се облагодетелстват лично, беше слабостта на министър Александров да награждава с лично огнестрелно оръжие. За близо двегодишния си мандат той издаде 138 заповеди с такова съдържание. Разбира се, тези негови слабости и грешки, както и умерената любов към силните напитки, бяха нищо в сравнение с поразиите, които извършиха неговите наследници по отношение на армията и националната сигурност на страната.
Съзидателната и патриотична дейност на Валентин Александров по отношение на армията не протичаше безпроблемно. Европеец по дух и демократ по убеждение, Александров не се харесваше отвъд океана. Това бе логична реакция на заявяваната от него позиция, че единствената задача на армията е защита на националната сигурност и териториалната цялост на страната и ако може да се говори за военна интеграция, тя е възможна само в състава на бъдещите европейски въоръжени сили. Той рязко се различаваше и от генералите, които набързо сменяха своите политически възгледи и предаваха интересите на армията. С една-единствена цел - да оцелеят! За тях, „политическите пеперуди”, както сполучливо ги квалифицира големият български патриот и бивш командуващ ракетните войски генерал Димитър Тодоров, той беше чудноват и ексцентрик. Онези от тях, които министър Александров не успя да уволни, после услужливо се включиха в неистовия напън на управляващи и парламентаристи за постепенното ликвидиране на армията, за принизяване значимостта на военната професия и премахване на завоювани права. От 1994 г. вече осем правителства и пет състава на парламента работят активно за унищожаването на българската армия. Така за18 години българската армия от 107 500 души намаля до 26 000 плюс 3150 резервисти (съгласно Бялата книга на МО), т.е. - доведоха я до размери по-кошмарни дори от Ньойските, защото тогава въпреки ликвидацията, наложена от великите сили, армията брои 58 000 души личен състав.
Животът на Валентин Александров след напускане на Министерството на отбраната също не беше лесен. Предаден от политиците и фалшивите приятели, на които имаше неблагоразумието да се доверява, той се оттегли изцяло от политическия живот. Въпреки това времето до деня на неговата внезапна смърт през юли 2008 г. не беше загубено. Това беше най-плодотворният творчески период от неговия живот - осем от всичките тринадесет забележителни труда в областта на военната история и политика бяха написани именно през тези години.
Дори след оттеглянето враговете му продължаваха да се страхуват от Валентин Александров. Заради слуховете, че евентуално би могъл да се върне като военен министър в правителството на Симеон Сакскобургготски, през юли 2001 г., Комисията по досиетата избирателно обяви принадлежността му към бившето контраразузнаване. Очакванията им, че по този начин ще го унизят и поставят на колене, не се оправдаха. В последното си интервю „Дипломата” без колебание твърдо заяви: ”Гордея се, че съм работил за българското контраразузнаване. Никога не съм работил на българска територия и срещу български граждани. Задачите ми са били свързани с проникване в интелектуалните центрове на противника и изготвяне на външнополитически анализи”. А по повод хленченето и себеотричането на „мушмороците”, както той образно наричаше доносниците на ДС, каза две много верни неща: първо, че всички без изключение са се съгласили съвсем съзнателно и с готовност да работят за ДС, ”даже гордо са се хвалили и пред жените си”, и второ, че няма подпис и псевдоним без съответната агентурна дейност.
Такъв беше Валентин Александров. Разбира се, това не е всичко, което може да се каже за „Дипломата”, министъра, твореца и човека Александров. Но това е малкото, което бяхме длъжни да кажем за един приятел и патриот, който не само споделяше, но и упорито, с делата си, отстояваше нашите идеи за една по-добра и силна България. Останалото, навярно, ще добавят други, а и историята, която той постоянно предизвикваше.