Нова Зора

Всичко, което стана в света през ХХ в. и продължава да става и сега, свидетелства за това, че християнското човечество преживява дълбока религиозна криза. Широки слоеве изгубиха живата вяра и се отдръпнаха от Християнската църква. Но отдръпвайки се, мнозина не останаха равнодушни към нея; те се настроиха към отчужденост, осъждане и вражда. При едни тази вражда е студена и пасивна; при други враждата е волева и организирана, но сравнително коректна; при трети – това е фанатична ненавист, приемаща формата на гонения. Разликата между тези групи не е дълбока и не е принципна: всички те образуват единен фронт на взаимно мълчаливо разбирателство, съчувствие и даже – тайна или явна подкрепа.

По този начин в пределите на самото християнско човечество, като оставяме настрана другите религии – конфуцианството, будизма, мюсюлманството и др. – се формира широк антихристиянски фронт, опитващ се да създаде нехристиянска и противохристиянска култура. Това явление не е ново. Двадесети век, след деветнадесети, само изявява вече назрели процеси и като че ли прави изводите от тях.

Процесът на обособяване на културата от вярата, религията и Църквата, е започнал отдавна и се осъществява в продължение на няколко столетия: отдавна вече бавно нараства и укрепва в Европа и в Америка светската култура, „секуларизираната” култура, и процесът на тази секуларизация води своето начало още от епохата на Възраждането (ХIIIХV в.).

В първите 1500 години след Рождество Христово много неща, и при това основни, са стоели доста поразлично. Затуй ли, защото душите на хората са били подоверчиви и поцялостни, помалко сложни и помалко разнообразни (послабо диференцирани), поинстинктивни и ирационални и затова поскромни и духовно плахи; затова ли, защото божествеността на евангелското откровение се е възприемала понепосредствено, поостро и подълбоко; затова ли, защото човекът се е чувствал не господар на природата, а нейна зависима и безпомощна жертва; затова ли, защото животът на земята е бил много пооскъден, неустроен и от страна на природата, позаплашен, – но така или иначе – в онази епоха хората са възприемали религията като център на духовния живот, като негов главен, а може би и единствен извор. Пазителка на тази религия е била за тях Християнската църква.

През последните четири века и особено през последните два (ХVIII и ХIХ) – това положение на нещата в душите силно се променя. Да се проследи този процес исторически тук не би било възможно; това е предмет на трудна и детайлна работа. Но още краят на Средновековието носи в себе си неговите предвестници и зачатъци. Последствията на този процес жънат съвременните на нас поколения.

Европейската култура на ХIХ в. е по същество вече светска, секуларизирана култура: светска наука, светско изкуство, светско правосъзнание, светски осмислено стопанство, светско възприемане на света и обясняване на мирозданието. Културата на нашето време все повече се обособява от християнството; но не само от него – тя въобще губи религиозния дух, смисъл и дар. Тя не е преминала към никаква „нова” религиозност, тя не се е обърнала даже и към безбожната пустота. Човечеството не само престава да създава, усъвършенства и пази църковнохристиянския опит, но не създава и никакъв другрелигиозен опит. То се отдръпва от християнството, но не отива към нищо друго. Започвайки от епохата на Френското просвещение и свързаната с него Френска революция, историята на ХIХ в. представлява опит да се изгради духовна култура извън „религиозните предразсъдъци” и без, както се твърди, ненужните „предположения” (хипотези) за душата и духа. Постепенно се формира и укрепва култура без вяра, без Бог, без Христос и Евангелието. И Християнската църква във всички свои основания постепенно се вижда принудена да се съобразява с тази самостоятелност на новата култура. Расте и се шири светогледът, който се справя и без Богосъзерцанието. Новата, позитивна наука постига изследователски успехи; тези успехи водят към практически и технически последствия (медицина, бактериология, парата, електричеството, химията, машините, релсовите пътища, телеграфът, телефонът, радиото, авиацията) и извикват към живот обществени явления (машинната, капиталистическа промишленост, пролетаризацията на масите, революционното движение); и всичко това, взето заедно, до такава степен променя строежа, интересите, вкусовете и потребностите на човешката душа (душевната нагласа на новия гражданин, на пролетария, масовия чиновник, интелигента и полуинтелигента), че Християнската църква, с присъщия дълбок консерватизъм в учението (догмат!), в организацията (канон!), в молитвата (обред!), не е намирала и не намира в себе си достатъчно творческа инициатива и гъвкавост, за да може както и преди да удържа за себе си главния авторитет по въпросите на човешкото знание и действие, по въпросите на културната теория и практика. И вследствие на това човекът с новоевропейска „нагласа на душата” все повече се отчуждава от вечните истини на християнството, отвиква да ги съзерцава, привиква „да се справя без тях”, религиозно мъртвее, умствено и нравствено се изражда и върви към невиждана все още в историята на човечеството културна криза.

През Средновековието Християнската църква духовно води след себе си християнското човечество и е неговият найвисш авторитет. Днес тя не го води. Съвременното човечество се влече от други сили и при това такива, които сами са се откъснали от християнството и от религиозността изобщо. Тези сили не търсят Божественото, от Божественото не произлизат и не Го осъществяват; не стига това, ами те днес водят ожесточена и кървава борба с Божественото начало, с Християнската църква и въобще с всяка вярваща човешка душа.

Човечеството в наши дни върви:

Първо, след материалистическата наука, която, както се вижда, преуспява в своята област именно благодарение на това, че е отхвърлила хипотезата за Бог и е скъсала с всяка религия. Тази наука води позитивното естествознание с неговите открития, незабавно включващи се в живота на хората, понякога преобръщайки всички човешки отношения и целия обществен строй и както изглежда, обещава на хората „победа” и „власт” в новите свирепи войни за изтребление. „Техниката“ влече след себе си човека; техниката, която разработва въпроса за жизнените средства и съвсем не се интересува от висшата цел и смисъла на живота; техниката, която вечно „открива” и „усъвършенства”, но самата тя работи в пълна духовна безпринципност, не мислейки изобщо нито за единното Съвършенство, нито за действителното Откровение.

Второ, съвременното човечество върви след светската, безрелигиозна държавност, не разбирайки, че тази държавност се е откъснала от своята висша цел, не й служи, не я вижда, тъй като тази цел се състои (винаги се е състояла и ще се състои) в това, да готви хората за прекрасния живот (Аристотел), към живот по Бога (Августин Блажени). Безбожната държава води народа така, както слепият води слепи – към ямата (Мат. 15:14). Тя не цени вечните и найблагородни религиознохристиянски корени на правосъзнанието. Съвременната държава служи не на качеството на живота, тя не го усъвършенства, а служи на интересите на хора и класи; тя не познава измеренията на свещената дълбочина – нито в душите, нито в делата; тя е явление на личната, класовата и всенародната алчност и създава в найдобрия случай неустойчиво равновесие на въжделенията, равнодействащо на враждата и завистта.

Трето, съвременното човечество е увлечено от собственическите инстинкти за придобиване и от стопанските закони, които властват над него и над които то самото няма власт, защото е изгубило в своята душа живия Бог. То е попаднало в задънената улица на капиталистическото производство и е намерило само един определен изход от нея – в бездната на комунизма. То не разбира, че ужасен е не „капитализмът”, а безбожният капиталистически строй, организиран и поддържан от християнски умъртвели души и класи; и че безбожният комунизъм е безкрайно пострашен и повреден от безбожния капитализъм. И ето, изгубила Бога и Христа, религиозно неустроена и нравствено разпадаща се, душата на съвременния човек може само да стане жертва на собственическите инстинкти и на стопанските закони в онзи вид, в който те самите се проявяват, разгръщат и увличат хората след себе си.

Четвърто, съвременното човечество се отдава на безрелигиозно и безбожно изкуство, което се превръща в празно развлечение и нервиращо зрелище. Във всички времена и у всички народи тълпата е искала хляб и зрелища. Но тълпата се отличава от „нетълпата” именно със своето бездуховно, безрелигиозно, ниско ниво.

И ето, съвременното изкуство, светски освободило се от религиозното чувство и усет, се стреми да отговори на вкусовете на съвременната безбожна маса: модата ражда „модернизма”, скуката и преситеността – нервираща острота; киното заменя храма; трясъкът и ревът на радиоапаратите изместват личната култура на музиката и словото. В изкуството отпада „третото измерение” – художествеността, свещеността, предметността; двумерната душа създава двумерно, пошло, безбожно изкуство и сама става негова жертва.

Такива са четирите сили, влечащи съвременното безбожно човечество. Такива са онези пътища, по които то даже не върви, а се разсипва, тече и бива отнасяно. Има ли тук творчески изход? И как да бъде намерен? Възможно ли е възраждане на културата? И как да приближим неговото начало?

Проблемът за християнската култура

Не следва да се мисли, че тази криза е вече отминала. Не, тя едва сега започва. Истинската и дълбока, искрената и цялостна християнска религиозност няма да се възроди така лесно и бързо, само от страх и объркване; тя ще се възроди само от искрена тъга по Божието лоно, посредством любов, обновено съзерцание и мъдрост. ... И ето, в самия разгар на тази огромна духовнорелигиозна криза през нас застава проблемът за християнската култура...

Изглежда като че ли на човечеството сега са му отворени два пътя – или да създава нехристиянска култура, или пък съвсем да отхвърли културатаот християнски подбуди… Не подлежи на съмнение, че нехристиянската култура е възможна при народите, които имат нехристиянска вяра; такава е културата на исляма, будизма, шинтоизма. Но народите, които са били дълго време християнски и са изгубили тази вяра, без да придобият никаква друга, могат да правят само напразни опити да създадат култура извън вярата в Бога, т.е. безбожна култура. Тези опити са обречени на провал. От тях няма да излезе нищо, защото културата се твори не със съзнание и не с произвол, а с цялостно, дълго и вдъхновено напрежение на цялото човешко същество, търсещо прекрасна форма за дълбокото съдържание; значи – и от безсъзнателните, нощни сили на душата и преди всичко чрез инстинкта. (...) Вярата е духовният език на инстинкта. Да изгубиш вярата си, това означава да захвърлиш инстинкта в немота и безсилие или пък да го разпашеш. Поради това човекът без вяра или живее откъснат от своя инстинкт, който още не се е разпуснал до пълна бездуховност и безформеност (Западът), или пък пребивава във власттана своя вече разпасан инстинкт (болшевизмът). Откъснат от своите нощни, безсъзнателни сили, човекът ще създава само плоски, пошли измишльотини, разсъдъчни извъртания, мъртви трафарети; намирайки се във властта на своята разпуснатост, той създава само безформен хаос, болни химери; защото културата започва оттам, където духовното съдържание си търси вярна и съвършена форма.

Какво му остава на християнството?

Да отхвърли културата от християнски подбуди? Да приеме такова тълкуване и разбиране на християнството, по силата на което не го засягат и не го интересуват никакви земни дела на човека, на неговия земен живот и земна съдба? Да реши, че Христос е дошъл не да спаси човека, не да „призове грешниците към покаяние”, за да се обърнат към него и да станат живи, а – да ги остави да гинат в слепота, пошлост и разложение?

Невъзможно е да се признае такова нещо. Това би значило да се вложи в християнството чуждо нему тълкувание, в сравнение с което и найпоследователният будизъм би се оказал пооптимистичен и човеколюбив; това би значило да се отхвърли или изкриви великият смисъл на Христовото пришествие и да престанеш да бъдеш християнин. Тъй като християнинът е призван не да бяга от света и от човека, отхвърляйки и проклинайки ги, а да внася светлината на Христовото учение в земния живот и творчески да разкрива даровете на Светия Дух в неговата тъкан. А това значи да се създава християнска култура на земята.

Основи на християнската култура

Културата е явление вътрешно и органично: тя владее самата дълбина на човешката душа и се отразява върху пътищата с жива, тайнствена целесъобразност. С това тя се отличава от цивилизацията, която може да се усвоява външно и повърхностно и не изисква цялата пълнота на душевното участие. Затова народът може да има древна и изтънчена духовна култура, но по въпросите на външната цивилизация (облекло, жилище, пътища, съобщения, промишлена техника и т.н.) да представлява картина на изостанала първобитност. И обратното: народът може да стои на найпоследната висота на техниката и цивилизацията, а по въпросите на духовната култура (нравственост, наука, изкуство, политика, стопанство) да преживява епоха на упадък. Даже само от това разграничение е ясно какво изключително значение има християнството в историята на културата. То е внесло в културата на човечеството нов, благодатен дух, онзи дух, който е трябвало да оживи и е оживил самата субстанция на културата, нейното истинско естество, нейната жива душа. Този дух е бил по чудесен начин внесен във враждебна среда (юдеоримската), в атмосферата на разсъдъчната мисъл, на отвлечените закони, на формалните обреди, на умиращата религия, на алчноземната воля и на жестоковойнствения инстинкт. С този акт култура не е могло да се твори, тя е могла единствено да се изражда. Този път водел към умъртвяване. И е разбираемо, че хората на този акт (фарисеите) и цивилизацията от този тип (римската) не са могли да приемат това благодатно учение: те трябвало да останат хората и правилата на „този свят”, на който противопоставят себе си апостолските послания.

Именно този благодатен дух е трябвало да приемат хората, за да станат християни; именно този дух е необходим и днес на християните, за да могат да творят християнска култура. В какво е същността на този дух?

Изглежда като че ли всеки християнин би трябвало не само да носи този дух в себе си, но и да го разбира с такава сила на яснотата, че да отговори без особена трудност на този въпрос. При все това аз ще се опитам да го очертая накратко.

1. Духът на християнството е дух на „овътрешностяване”. „Царството Божие е вътре в нас” (Лук. 17:21). Съгласно това, всичко външно, материално, чувствено само по себе си няма безусловна ценност и не се оправдава пред лицето Божие. Това не означава, че то изцяло и окончателно се отхвърля; не, но то е само възможност на духа и съвършенството: като незасято поле (И кой сеяч ще поиска да отхвърли такова поле?); или съсъд за драгоценно вино (И какво е един празен съсъд? Но и виното се нуждае от съсъда!); или жилище, неможещо да стои празно. Вътрешното, съкровеното, духовното решава въпроса за достойнствата на външното, явното, вещественото.

Днес това би трябвало да бъде аксиома на всяка култура и особено на християнската култура. И тъй, нравственото състояние на човека се цени не по неговите материални последствия и не по външната полза, произтичаща от него, но по вътрешното състояние на душата и сърцето на човека. И тъй, произведение на изкуството е художествено не тогава, когато е „ефектна” и „оригинална” неговата естетическа материя, а тогава, когато то е вярно на своя съкровен, духовен предмет. И така, външната точност на научното описание е само началото на истинското знание. Така правото и държавата са жизнени и верни именно там и само там, където пребивава на висота живото правосъзнание на хората. Така всички стопански въпроси и затруднения се разрешават именно отвътре – чрез възпитаване на хората в братство и справедливост; тъй като хората, възпитани по този начин, ще намерят и външните форми на братски живот. Културата се твори изотвътре; тя е създание на душата и духа: „християнска култура може да твори само християнски укрепена душа.“

Духът на християнството е духът на любовта. „Бог е любов” (1 Иоан 4:8). Това означава, че Христос е указал, че любовта е последен и безусловен първоизточник на всяко творчество, а следователно и на всяка култура. Тъй като културата твори и утвърждава; тя произнася едно приемащо и пребъдващо „да”. Именно любовта е първата и найголяма способност – да приемаш, да утвърждаваш и да твориш. В любовта обичащият се слива, духовно се сраства с любимия предмет; той го приема със силата на художественото отъждествяване и самоизгубване, той отдава себе си на него и го приема в себе си. Възниква нещо ново, подобно на онова в брака и детерождението; създаването на новото е творчеството.

При това любовта се противопоставя веднага и на отвлечения разсъдък, и на сухата воля, и на хладното въображение, и на земната похот. Но се противопоставя така, че всички тези способности се подчиняват на любовта и се насищат с нея, обновяват се и се прераждат. Мисълта, движена от любовта, става сила на разума, прилепя се към познаваемия предмет и дава истинско знание. Волята, родена от любовта, става съвестна, благородна воля и се оказва извор на истински християнски героични постъпки. Въображението изгубва своята студенина, престава да бъде празна и безразлична игра, запалва се с благороден огън и започва наистина да вижда и да твори. А земната похот, в просторечието именувана като любов, не заслужава това име; но проникната от любовта, тя престава да бъде елементарна, страстна привързаност и започва да осъществява законите на духа.

Ето защо християнинът не вярва в култура без любов. Любовта към Бога е за него извор на вярата. Бракът се оправдава в неговите очи чрез любовта. Той не възлага надежди на учения, който не изпитва любов към изучаваното, а празно и алчно любопитство. Той не цени превзетата суха благотворителност. Той не е в състояние да се наслаждава на хладното, празно играещо, макар и ярко натрапчиво изкуство. Той не чака разрешаването на социалните въпроси от класовата ненавист или хитро пресметливия интерес. И в самия политически живот той внася началото на любовта – любов към родината, към нацията, към господаря. Той изисква милост от съда; човечност при отношението към детето и войника; и умее да пожали доживотния каторжник, осъден за зверство...

Християнинът знае от вътрешен опит, че „любовта е от Бога” (1 Иоан 4:7), и заедно с апостол Иоан твърдо вярва, че „всеки любящ е роден от Бога и познава Бога” (1 Иоан 4:7, срв. 2:29 и 4:16).3. Понататък, духът на християнството е дух на съзерцанието; той ни учи „да виждаме” чувствено „невидимото” (2 Кор. 4:18) и ни обещава, че „чистите по сърце”, живеещи в „света” и „светостта”, „ще видят Господ” „лице в лице” (Мат.5:8; 1 Кор. 13:12; 1 Иоан 3:2; Евр. 12:14; срв. Иоан 12:45, 14:7).Бог се открива на окото на духа: Той е Светлина (Иоан 9:5; Иоан 1:5). Тази светлина трябва да се вижда с вътрешното зрение; това нетелесно зрение (срв. 2 Кор. 5:68) ни възвисява към Бога. Християнството ни учи да се обръщаме към Бога не с отвлечено, логическо умуване; и не с волево напрежение, опитващо се да ни принуди към вяра, а с непосредствено съзерцание, осъществявано от окото на сърцето. Бог се открива на онзи, който обръща към Него окото на своята любов. И човешкият дух е призван да види Бога така, както окото вижда светлината – със същата естественост, непосредственост, непринуденост, радост, благодарност и успокоение. Ето защо хората с „огрубяло сърце” и „затворени очи” (Мат. 13:15) няма да видят Бог и няма да повярват, но ще пребъдат слепи (срв. напр. Мат. 13:15, 15:14, 23:17, 23:26; Иоан 9:3941 и др.). Ето защо е казано: Аз „дойдох” „в този свят” за да видят невиждащите, а виждащите да станат слепи” (Иоан 9:39 и сл.); и още: „И от днес вие Го познавате и сте Го виждали” (Иоан 14:7). И затова учениците на Христос се наричат „синове на светлината” и „чада на светлината” (Иоан 12:36; Еф. 5:811). Християнската вяра се запалва в духовната очевидност, изпитвана от окото на сърцето. А тази очевидност е дело на Божественото откровение и на вътрешната свобода на човека. Затова делото на вярата е дело на свободното съзиране и не търпи никакво насилие; насаждането на вярата с насилие, страх и кръв винаги остава антихристиянска съблазън.В съответствие с това у човека има особена, непринудима сила на духовно, сърдечно съзерцание, на която е дадено да вижда Бог и да разпознава всичко божествено в света. Тази сила на съзерцание християнството е дарило и завещало на цялата човешка култура. Именно чрез нея се постигат висшите, благодатни синтези в науката; именно тя твори всяко истинско художествено изкуство; чрез нея се осъществява актът на нравствена съвест; от нея израства естествено правовата интуиция; от нея са ръководени всички велики гениални реформатори на държавата и стопанството. Сама по себе си тя не е нищо друго освен молитвеното общение с Бог. И затова ние можем да кажем: християнството е завещало на хората да строят култура, изхождайки от молитвеното съзерцание и пребивавайки в него.4. Понататък, духът на християнството е дух на живото творческо съдържание, а не на формата, не на отвлечените мерила и не на „вехтата буква” (Рим. 7:6). Не в смисъл, че не се цени изобщо началото на „формата”, т.е. на предела, на закона, на свършването и завършеността: но в оня смисъл, че се отхвърля началото на празната, отвлечена самодостатъчна форма, лишена от наситеността  и освещаващото я съдържание. Именно в този смисъл трябва да се разбират думите на Христос: „не да наруша закона съм дошъл Аз, но да го изпълня” (Мат. 5:17); тъй като в гръцкия оригинал е употребен изразът „πληρωται”, което значи „напълвам”. Така в християнството законът не се отхвърля, а се напълва с живо и дълбоко съдържание на духа, тъй че „формата” престава да бъде „форма”, а става жив способ за съдържателен живот, добродетел, художество, знание, правота – цялото богатство и пълнота на културното битие. Ето защо християнинът се отнася с недоверие към всяко дело, където се проявява или започва да преобладава „формализъм”, „механичност”, „законничество”, „буква” и т.н. Тъй като формализмът изкривява всичко, в което се внедри. От него мъртвеят науката и изкуството. От него се изражда управлението, съдът и юриспруденцията. Не е благодатен и не е жизнен формалният морал. За възпитаването, за преподаването и служенето формализмът е убийствен. И празната форма на семейството, не напълнена с любов и дух, не осъществява своето предназначение. Тогава „формата” се оказва празна видимост, отвлечена схема, умъртвяваща чрез сухота и фарисейско лицемерие. И затова формализацията и механизацията на културата противоречат на християнския дух и свидетелстват за нейното израждане. Християнинът търси не празната форма, а напълнената; той търси не мъртвия механизъм, а органичния живот в цялата негова тайнственост, във всички негови тайнства; той търси формата, родена от дълбоко духовно наситено съдържание. Той търси искрената форма. Той иска да бъде, а не да изглежда, че е. На него му е заповядана свобода, а не законничество; и затова законността извън духа, искреността и свободата не трогва неговото сърце.5. Духът на християнството е дух на съвършенството. „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48).Това не означава, че християнинът смята себе си за „съвършен” или поне за същество „близко до съвършенството” – въпреки всяка трезвост и смирение. Но това означава, че християнинът има пред своя духовен взор Божието съвършенство, с което той измерва всички житейски дела и жизнени обстоятелства. Той се учи и се научава да отличава „харесващото се”, „приятното”, „даващото наслаждение”, „полезното” от онова, което в действителност е добро, което е обективносъвършено – именно защото е истинно, нравствено, художествено, справедливо, героично; и като се е научил да различава тези два реда от ценности, той умее да се присъедини именно към съвършеното, да го предпочита, да се стреми към него, да му служи, да го пази, да му се наслаждава и в случай на необходимост – да умре за него. Християнинът не само съзерцава съвършенството, но и на себе си вменява като задължение усъвършенстването: оттук той има живия опит на греха и чувството за собствената си недостойност; той съди себе си, изобличава се, кае се и се очиства; и във всяко дело, във всяка постъпка своя моли за съвършенство и зове себе си към него.Ето откъде е при християните този дух на отговорност, самообвиняване, покаяние; духът на прилежност, добросъвестност, труд, самообуздаване, дисциплина, подвиг. И ето защо християнската култура е осъществима само от този дух и настроение; а преобладаването на обратния дух свидетелства за отчуждението на културата от християнството. И така стоят нещата във всички области на културата. Какво е безотговорният, недобросъвестен, безразличен към истината учен? Какво е художникът, търсещ успех, а не художествено съвършенство? Може ли истинският християнин да стане безчестен демагог или продажен чиновник, или разпуснат тиранин? Духът на християнството обръща човека към Бог в небесата и към Божието дело на земята. Това Божие дело на земята става Предмета на неговото служение; и самият негов живот, и неговите дела стават вследствие на това предметни. Този дух на християнска предметностхристиянството внася в цялата култура на човечеството – в стопанството, в политиката, в изкуството и в науката. И мнимият „християнин”, който според руската пословица „към небето поглежда, а по земята послъгва” – не е достоен нито за своята вяра, нито за своето звание...Такъв е духът на християнството, дарен и завещан на човешката култура. Това е дух на овътрешностяване; дух на любов; дух на молитвено съзерцание; дух на живо, органическо съдържание; дух на искрената наситена форма; дух на усъвършенстване и предметно служение на делото Божие на земята. Да повярваш в Христа – това означава да приемеш от Сина Божий този дух като Дух на творческата сила и от него да твориш земната култура. И обратното: който е верен на този дух, от него живее и твори, той вече е Христов даже и тогава, когато все още сам не го знае и не го признава. Тъй като „всякой, който върши правда, е роден от Него” (1 Иоан. 2:29). Да се твори християнска култура не означава да се законничества в отвлечени догмати или да принуждаваш себе си към умуване за предметите, скрити от земното човешко око; това не означава да се отказваш от свободното съзерцаване или да твориш само „по закона” на представителите на земната църква. Но това означава да разкриеш дълбината на своето сърце за Христовия Дух и от него да се обърнеш към възприемането на Бога и на Божия свят, а също към свободни и отговорни дела в плана на Божието Дело на земята. Тъй като на съзерцаващия и действащия човек е дадено да внесе християнския дух във всичко, което и да е започнал да прави: в науката, в изкуството, в семейния живот, във възпитанието, в политиката, в службата, в труда, в обществения живот и в стопанството. Той ще твори жива християнска култура. Но за това той трябва, разбира се, да приеме Божия свят и да живее с него и в него. .....Културата и ЦъркватаСъздаването на християнска култура е задача, поставена пред човечеството преди две хилядолетия и все още нерешена от него. Тази задача не може да бъде разрешена от една епоха, от един народ, от едно поколение, веднъж и завинаги, тъй като всяка епоха и всеки народ и всяко поколение трябва да се стремят към разрешаването  по своему – по своему постигайки и не постигайки го. Да се проникнеш от духа на Христовото учение и да излееш този дух в своя живот и във веществения свят – ето това е задача, показваща на всички и на всеки голямата вътрешна свобода и огромния творчески простор във външния свят.

...Ние изобщо не си представяме, че найскорошните поколения хора могат и трябва „да създадат християнската култура”... Не да създадат, а отново да стъпят на пътя на това съзидание, да се върнат към него и да възобновят прекъснатия процес. С други думи – да възродят в себе си християнския дух и акт и да го приведат в жизненотворческо движение. Ние не мислим също така, че съвременната секуларизирана и нехристиянска култура подлежи изцяло на осъждане или отхвърляне – нито науката, нито изкуството, нито правото, нито националното движение, нито стопанството, но те подлежат на творческо преразглеждане и обновление в християнски дух. Това съвсем не означава, че науката трябва да включва християнски догмати в състава на своите „работни хипотези” и „теории” , че изкуството ще се свежда до уставна иконопис и храмова архитектура, че каноничното право ще стане образец за всеки законодател, че национализмът ще изчезне под давлението на вселенскостта, а стопанството ще се върне към първобитността на евангелските времена. Да си представяш така нещата, това значи наистина да изпаднеш в буквоедска праволинейност и разрушителен фанатизъм, и найглавното, да забравиш основната аксиома на християнството, която гласи, че всяко усъвършенстване започва от сърцето и се извършва в свобода. Именно така си представяме ние творчеството на християнската култура: сърцата на хората, потресени от вече преживените и още предстоящи бедствия, предизвикани от духа на безбожието и антихристиянството, да започнат да се завръщат свободно към съзерцаването на Христа и към внасянето на даровете на Неговия Дух в живота и в културата. Не ни е дадено да предвидим кога ще започне това и как ще протече – ние можем само да покажем желателността и възможността на този дълъг и нелек процес. .....ЗаключениеОнзи, който премисли и прочувства посочените от мен основи и източници на християнската култура, той ще види колко огромен и величав духовен простор е открит за съвременния човек. Проблемът за християнската култура до днес не е разрешен и ще го решават през следващите векове – поколение след поколение. В духовните порти, отворени от християнството, всеки от нас е призван да влезе и да запази при това своите воля и свобода – да влезе в тези порти или не. През последните векове европейското човечество се препъна и поколеба на прага на тези порти, обърна им гръб и се опита да върви по свои, нехристиянски и нерелигиозни пътища. Плодовете от този завой ние жънем днес във всички области на културата. Тези плодове и последствия се изразяват в това, че благодатният дух на християнството6 започна да отлита от живота и да напуска световната култура. Хората постепенно преместиха целта и смисъла на своя живот от вътрешния свят във външния: материята започна да първенствува, духовността престана да се цени, всичко започна да се свежда до земното на земята: небесното в земния живот и небесното в небесата престанаха да привличат взора и сърцата на хората. Разсъдъкът изключи от културата съзерцанието, вярата и молитвата и се опита да ги компрометира. Учението за любовта беше изтласкано от „спасителното” учение за класовата ненавист; сърцата изсъхнаха, дълбинното стана плитко; умът отхвърли искреността и се превърна в хитрост. Съдържанието на живота стана несъществено; започна преследване на празната форма.Вследствие на това философията се впусна в празни и формални отвлечености; формалните методи получиха неподобаваща им тежест в положителната наука; юриспруденцията се задуши и издъхна от формализъм. Външното, формалното, показното, чувственото завоюва и наводни едва ли не цялото изкуство, тайната отлетя, мелодията се отдръпна на заден план, съдържанието на изкуството беше обявено за безразлично, волята за художествено съвършено пресъхна. Тази съвършена, скъпоценна воля за съвършенство, без която културата въобще е немислима, замлъква или вече е замлъкнала в наши дни във всички направления и измерения. „Съвременният” човек е трезв, плосък и самодоволен утилитарист, служител на ползата, идеолог на полезността, лишен от органа за всичко висше и духовно, неможещ да си представи никакво „трето” измерение: той е пошъл във висшия, религиозен смисъл на тази дума и си се харесва в това състояние. Той е пошъл без всякакво покаяние и е склонен към нападение срещу всичко непошло. И затова неговата култура е пошла и формална като него самия. И ако към това се прибави личната злоба и личната ненавист, отмъстителност и честолюбие, то обликът на революционера болшевик започва да изпъква в своите зловещи очертания. Ние не знаем дали съвременното човечество ще се отвърне от тези пътища на израждането и ако се отвърне, то кога и как... Но когато се отвърне от тях, то ще види пред себе си наистина огромен и величав простор, открит му за създаване на християнска култура. Пред него ще се изправи цяла верига от велики здания, за които аз не мога да се изкажа тук. То ще започне да създава християнска наука, християнско изкуство, християнско правосъзнание, християнски труд и християнска частна собственост; да създава – не да отхвърля досега създаденото, но творчески да го преобрази от свободната глъбина на преобразения дух. Светската култура няма да загине в това, но ще се преобрази в посока на духовността, в свободно съзерцание, в дух на любов, в дух на органична, истинска форма, във воля за обективно съвършенство. С предчувствието за това вече са пълни найдобрите сърца на нашето време. С това предчувствие се утешаваме ние днес; в него черпим надежда за това, че Господ „не докрай” ни се е разгневил. Женева, 1937 г.

Превод от руски: Венета Домусчиева