Продължение от брой 14
Културният тероризъм: либералната тирания
Западният държавен тероризъм се опитва да разруши обществените движения, революционните правителства, опитва се да отнеме думата на гражданското общество. По същия начин икономическият тероризъм на МВФ и частните банки разрушават местната индустрия, подриват обществената собственост и безмилостно съсипват живота на наемните работници и техните семейства.
Културтероризмът е отговорен за физическото изтласкване на местната култура и нейните дейци. За тази цел културтероризмът си служи с психологическата уязвимост и дълбокото безпокойство на беззащитните жители на третия свят, и преди всичко с усещането за собствената им „изостаналост”, „традиционализъм” и угнетеност. Културимпериализмът описва новия образ на „мобилността” и „свободата на изразяване”, разрушава „традиционните връзки в семейството и в обществото“. И едновременно с това заздравява новите вериги на самозваната власт, свързана с корпорациите и пазарите.
Културимпериализмът напада традиционните граници и отношения, капиталистическият пазар и държава окончателно се превръщат в център на безусловна власт. В името на свободното „волеизявление” културимпериализмът тероризира жителите на третия свят, които се страхуват да бъдат „традиционалисти”, изкушава ги и ги манипулира с помощта на фалшивия образ.
Културимпериализмът поставя под въпрос всички досегашни отношения, които възпрепятстват поклонничеството пред единственото съвременно божество – пазара. Жителите на третия свят ги развличат, принуждават, насилват ги да са „съвременни”. Те трябва да се подчинят на изискванията на капиталистическия пазар – да захвърлят удобната традиционна, свободна дреха в името на неудобните тесни джинси.
Културимпериализмът действа още по-успешно благодарение на колонизираните посредници,
културколаборационистите.
Типичните имперски колаборационисти това са образованите кариеристи на третия свят, подражаващи на своите стопани. Те са раболепни пред Запада и са нагли пред лицето на своя народ, те са яркото личице на авторитарния тип. Те поддържат банките и транснационалните корпорации и се сдобиват с голямо влияние в медиите – на държавно и местно ниво. Подражавайки на Запада, те твърдо се придържат към принципите на състезанието между неравностойни участници, отварят страната и народа си за безмилостната експлоатация в името на свободната търговия.
Сред видните културколаборационисти се срещат интелектуалци на служба, отричащи наличието на класово господство и имперска класова война, като си служат с жаргона на обективните обществени науки. Те обожествяват пазара като абсолютен съдник по въпросите на доброто и злото.
Прикрити зад фразите за „регионално сътрудничество”, интелектуалците приспособенци се нахвърлят върху работническата класа и националните институции, които ограничават движението на капиталите.
Днес, в Третия свят като цяло, интелектуалците, които са на издръжка на Запада, приемат идеологията на класовия колаборационизъм. Вместо за империализъм, те говорят за взаимозависимост. И безпределният световен пазар се обявява като единствената възможност за развитие.
Иронията се крие тъкмо в това. Никога по-рано „пазарът” не е бил така немилостив към Третия свят. Никога САЩ, Европа и Япония не са били така агресивни в експлоатацията на Третия свят. Културното отчуждение на платените интелектуалци от световните реалности е страничен резултат от господството на западния културимпериализъм. За критично настроените интелигенти, които отказват да се присъединят към венцехвалителите на пазара и са извън рамките на официалните конференции, остава задачата да се върнат отново към класовата антиимпериалистическа борба.
Северноамериканизацията и баснята за международната култура
Една от великите лъжи на нашето време е заявената „интернационализация” на идеите, пазарите и движението. Стана модерно да се използват думички от рода на „глобализация” или „интернационализация”. С тях се оправдават нападките срещу всякаква форма на солидарност, на съобщество или обществени ценности.
Под прикритието на „международност” Европа и САЩ се превърнаха в основни износители на културни щампи. Те са особено подходящи и полезни за деполитизацията и банализирането на ежедневния живот. Образите на „личния просперитет”, на „самостоятелния успех”, да разчиташ само на „вглеждането в себе си” (масово тиражирано от американските медии, в промишлени мащаби) станаха основните инструменти за натиск върху Третия свят.
Неолиберализмът продължава да процъфтява не защото решава проблеми, а защото е от полза на богатите и силните мира сего. И разбира се, защото намира прием сред някои обедняващи и „работещи върху себе си”, но пък заели местата си по улиците в Третия свят…
Северноамериканизацията на културата в Третия свят върви с благословията и поддръжката на местните управляващи класи, защото това укрепва властта им. Новите културни норми способстват за втълпяването на егоцентрични ценности, които разрушават колективните действия. Личното е по-важно и по-високо от общото! Сензациите и насилието са по-висши от ежедневната борба и обществените отношения! Културата на клиповете, на мимолетните впечатления, на сексуалните победи, действа срещу размисъла, убежденията, срещу усещането за дружба и солидарност.
Северноамериканизацията на културата означава централно внимание към знаменитостите, към частния им живот и клюките. Медиите прославят и пропагандират културата на „преходното”, отразяваща откъсването от почвата на американския капитализъм – свободата му да наема и да уволнява, да изнася капитала зад граница, без оглед на последствията за местните жители.
Баснята за „свободното придвижване” всъщност означава неспособността на хората да установят и заздравят корените на съжителството си в условията на променящото се капиталово търсене. Северноамериканската култура прославя мимолетните, безлични връзки като например щампата „свобода”. Ситуация, в която реално се обозначават отчуждението и бюрократичното подчинение на масите пред личностите, представляващи световния капитал.
Северноамериканизацията включва атака по всички направления срещу традициите на солидарност в името на съвременността, на класова съзнателност в името на индивидуализма, срив на демокрацията чрез активни кампании по медиите, чиято основна цел е да се изкара на показ мръсното бельо. Тази нова културна тирания разчита на вездесъщото и безкрайно повтаряне на премъдростите на пазара, еднотипната потребителска култура и на компрометираната избирателна система.
Новата тирания на медиите
е в една редица с йерархическата държава и икономическите учреждения, които достигат от международните банки до селцата в Андите. Тайната на успеха на северноамериканската културна агресия в Третия свят се крие в нейната способност да подчертава фантазиите за бягство от реалността, от сивотата, резултат от същата тази система на икономически и военен натиск. Най-важният елемент на новия културимериализъм това е сплавта между комерсиално-сексуално-консервативното. Всяко от тях представя идеализиран образ на личните нужди, личната реализация.
Населението на Третия свят е потънало в ежедневните проблеми и битки за оцеляване, обградено е от сивота и разпад. И точно тук северноамериканските медии, също като евангелистите, рисуват картината на „нещо по-хубаво”, на надеждата за по-добър живот, или в краен случай съмнителното удоволствие да гледаш как други му се наслаждават.
Влиянието на културимпериализма
Ако искаме да разберем защо няма революционни промени, въпреки назрялата революционна ситуация, трябва да преразгледаме отново дълбокото въздействие на държавното насилие, на политическия терор и проникването на културно-идеологическите ценности, пропагандирани от имперските държави и прицелени към угнетяване на народите.
Държавното насилие в периода на 70-те и 80-те години на 20 век предизвика продължителен и широко разпространен психологически срив. Той се изразява в страх от радикални идеи, недоверие в колективното, усещане за безпомощност пред власите, и дори ненавист. Терорът принуди хората да се обърнат „навътре”, към личното. Неолибералната политика е сама по себе форма на „икономически тероризъм”. Тя доведе до затваряне на предприятия, обезсили законите в защита на трудещите се, увеличи се временната заетост и сиромашкият „малък бизнес”. Тази политика раздроби работническата класа и градското население. В условията на раздробеност, недоверие и приватизация културното послание на империализма намери добра почва.
Народите станаха уязвими и предразположени към задълбочаване на личностното отчуждение, егоистичните цели и конкуренцията, заради все по-оскъдните ресурси. Културимпериализмът и пропагандираните от него ценности изиграха основна роля за предотвратяването на колективния отговор на експлоатираните спрямо влошаващите се условия на живот.
Символи, щампи и идеологии плъзнаха по териториите на Третия свят. Станаха основна пречка за превръщането на класовата експлоатация и нарастващото обедняване в класова осъзнатост, която е основа на колективното действие.
Огромната победа на империализма не е само в печалбите. Вътрешното пространство – съзнанието на угнетените, попадна в плен. От една страна, директно – чрез медиите, и от друга – косвено – чрез овладяване (или капитулация) на интелигенцията и политиците. Ако е възможно възраждане на масовата революционна политика в някаква степен, то трябва да започне с обявяване война не само на условията на експлоатация, но и на културата, която подчинява жертвите.
Границите на културимпериализма
Самата реалност е против натиска на културимпериализма – това е личният опит от нищетата и експлоатацията, наложени от западните банки и полицейско-военните репресии (оръжието доставят САЩ). И е реалност, която никакви сладки приказки и медии не могат да променят.
В съзнанието на народите от Третия свят постоянно се борят демонът на личното избавление, поддържан от медиите, и вътрешното разбиране, че единственият реален отговор са колективните действия. В периоди, когато обществената консолидация нараства, преобладава солидарността. Във времена на поражения и упадък демоните на индивидуалната алчност вземат връх.
Съществува абсолютен предал за способността на културимпериализма да отвлича вниманието и да обърква хората. След тази граница започва масовият отлив.
„Потрошените кухненски маси” на тв екрана, са точно обратното на празната кухня от реалността, галантните приключения на супергероите стават на пух и прах пред картината на гладните детски сълзи. В условията на улицата бутилка „Кока-Кола” се превръща в коктейл „Молотов”. Обещанията за забогатяване стават издевателство над тези, на които им е отказано и насъщното.
Продължителната нищета и нарастващият упадък изличават блясъка и очарованието на медийните фантазии. А лъжливите постулати на културимпериализма се превръщат в тема на злостни насмешки, в нещо несъществено и без отношение към практиката.
Привлекателността на културимпериализма е ограничена от съхранените връзки – на местно ниво, или по-широки, - които изповядват свои ценности и правила. Там, където класовите, расовите, националните връзки са запазени, където навикът за колективни действия е жив, влиянието на медиите е ограничено или се отхвърля. (В редица страни, включително в Аржентина и Венецуела, борбата приема форма на създаване на „свои” медии, например общинска телевизия с участието на всички жители). Съществуването на предходни култури и традиции образува „затворен кръг”. Той обединява в еднаква степен обществените и културните обичаи, насочени навътре и надолу, а не навън и нагоре.
Има много места, където явно се отхвърля „модерният” пример на индивидуалното развитие, свързано с пазарното божество. Историческите корени на живата солидарност и антиимпериалистическото движение се намират в устойчивите национални и производителни общности – в миньорските градчета, рибарските селища, дърводобивните райони, в промишлените центрове. Там, където трудът, общината и класата, се припокриват с колективните културни традиции и действия, културимпериализмът отстъпва. Но е ефикасен там, където държавата довежда населението до скотско съществуване, смазва го и го лишава от надежда и колективна вяра в равенството. Т.е., културимериализмът не зависи само от техническите възможности за манипулиране.
Културимпериализмът се подхранва от уловки като жълтите новини, мимолетните връзки и употребяване на хората за свои цели. Никога обаче той не е разчитал на истински близки отношения, на честни личности, на равенство на пола и на обществена солидарност. Кадрите по масмедиите замаскират държавните убийства, също както технократските нововъведения оправдават оръжието за масово унищожение, например „умните бомби”. В епохата на „демокрация” културимпериализмът е задължен да изкривява действителността в имперските страни – така се оправдават агресиите. Така жертвите стават агресори, а агресорите – жертви. В Панама имперската държава САЩ и медиите представят Панама като наркозаплаха за младежта в САЩ, и в същото време върху работническите квартали се сипят бомби. Салвадор и Гватемала от 80-те години на 20 век са показателни примери. Никарагуа при сандинистите и Чили при Алиенде, са вече символи.)
Културното освобождение изисква не просто „да се даде възможност” на хората и класите, а най-вече създаване на обществено-политически сили, които могат да противостоят на държавния терор, подготвящ културното завладяване. Културната самостоятелност зависи и от обществените сили. Затова управляващите ги разглеждат като заплаха за икономическата и държавната власт.
Културната борба се корени в ценностите на самостоятелност, в общините и в солидарността, нужни за съзнателните обществени промени. По същия начин политическата и военна мощ са условия за съществуването на културната основа на класовата и националната самобитност.
Най-важното е, че левите са длъжни да възродят вярата и идеята на новото общество, положено на духовни и на материални ценности – красота, а не само труд. Солидарността е свързана с щедростта и достойнството. Там, където производствените сили са подчинени на целта да укрепят и задълбочат здравите личностни връзки и дружбата.
Социализмът е длъжен да признае желанието за единство. Да бъде едновременно и съпричастен, и обществен, и колективистичен (нека добавим, че Чернишевски писа за това преди 150 години). Новото виждане за света трябва да вдъхновява хората, защото е съзвучно със стремежа им да се освободят от гнета, но и свободно да създават смисъл в живота, приятелство, но не с корист. Той трябва да създаде отношения, които са нещо повече от ежедневния труд, дори когато борбата продължава.
