С тези две понятия се срещнах за първи път, слушайки фамилните легенди от бащиния ми род… Сега си давам сметка, че те са като гроб – преливаш го, навестяваш го, пазиш го от троскота, обхождаш го, за да не стъпиш върху него… Уважението към покойниците в нашата религия е доведено до нравствен закон… А фамилните истории разказваха за малкия бежанец от с. Главан. Знаете ли къде е Главан? На педя място е от оная култова българска чешма на Белоногата на южната ни граница. Там е родното място на бащиния ми род, обитавано до 1828 г. Закрила им бил Войводата на Сакар Големият Жеко. После – поредната Кримска война. И нахлул башибозукът… Решили: ще подпалят къщите си и ще бягат на север, пък… докъдето стигнат. И тук се появява малкият бежанец – мой прапрадядо (не знам колко пъти е това „пра“) изиграл голяма роля. Спуснали го в Слепия кладенец – горе, до старата черква. Жив бил още дюлгеринът, градил кладенеца. Момчето трябвало да скрие главанската тайна – една тетрадка, изписана от Дядо Даскал, обвита в мушама и натопена във восък. В нея – цялата история на Главан, имената на всички, нещо като родословно дърво… Взели най-ценното, децата и старците и подкарали стадата нагоре към Балкана. От ножа бягали. Малкият укривател на тайната – с тях. Някои стигнали чак до Бесарабия…
Младежът израснал буен, буден и ученолюбив. Късметът го отвел във Военното училище на Руската империя – Санкт Петербург. Достига до чин офицер от лейбгвардията и егерските части, изучавали тактиките на силовото разузнаване. Така го заварва Руско-турската война през 1878 г. И той тръгва с войската обратно към България… За да търси по пътищата на родния си край двете думи: „Отечество“ и „Свобода“. Намира ги из многохълмието на с. Главан малко преди Освобождението. Тогава идва заповед от главнокомандващия на оттеглящите се османски части: „Да бъдат украсени с мъжки тела брястовете пред Одрин.“ (Най-често се давят добрите плувци, нали?) Хващат го. Сред 45-те обесени главанци на Петковден е и той – Иван Минков Гочев, някогашният малък бежанец, съхранил родовата ни история. Преди години с тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев открихме паметника на обесените главанци… Това е накратко историята, която като малка още научих и която ме срещна с тази мъчна за обяснение дума – „СВОБОДА“… И сега, каквото и да ми говорят, каквито и мантри да ми повтарят, аз виждам оня малък бежанец, който вади камък от градежа на Слепия кладенец и крие в тайника оная тетрадка… Виждам го и като офицер вече, как се сражава за моята свобода… Присънва ми се и гробът му, който не бива да тъпча, а да спасявам… От всичко…
Спасявам го всеки ден – от калните вади на апатията и неверието, от алчните уста на поредния самозабравил се политик, който с фелдфебелска безпардонност си позволява да разговаря с народа си... Спасявам го от разпенените фобии на дементната Г-жа Неблагодарност, която тъпче по гробовете на българската история… Спасявам го от гузните мълчания на оратори и сценаристи, ненаучили една от най-важните думи в живота: БЛАГОдаря. Спасявам този гроб на обесения главанец – от празното говорене, от лицемерните самозванци, от новопокръстените историци и месии, които и на Апостолите на свободата гледат като на електорат… Спасявам го от тежките думи на децата и внуците ни, подготвили се отново за дълъг път… А в тях една грижовна майка е скътала наред с плетените вълнени чорапи за зимата – и едно малко Требниче, с български думи в него. Милата, тя не знае, че студеното първо превзема не нозете…
Спасявам онзи гроб и името на лейбгвардейския офицер и от себе си, когато си разреша да рухна пред лицемерието и нихилизма... Само си мисля, обаче, че спасявам оная дума, дето трудно се обяснява… Всъщност, тя нас спасява…
Защото... националната гордост и достолепие не са стока – да я сложиш на кантара и да я претеглиш – колко тежи... Достойнството ни минава през избора, направен в едно Ганково кафене, през една вяра и надежда, че няма да сме сами по стръмното нагоре; през едно Черешово топче, което така и не гръмна както трябва, но светът го чу и изохка от болките на България; минава през Самара и Шипка... И защото честта ни на българи ни повелява да не забравяме КАК се стигна до възмечтаната свобода! Каквото и да говорят днес някои, преминали през бакалските семинари на „новата политическа реалност“... Не, Свободата, както е известно, е състояние на духа. Тя се изразява в духовната сила, да можеш да кажеш: „Благодаря!“ Свободата е и в онази дълга минута мълчание, когато кръвта бучи в ушите ни и е толкова тихо..., че се чуват стъпките на историята. Виковете на настоящето не са в състояние да заглушат тази тишина! Българинът, мерил открай време чело с Балкана, знае, че Животът и Смъртта в историята на един народ се срещат и догонват, но оставят своите неопровержими знаци за потомците; знае, че гробовете на падналите за свобода не бива да се прекрачват и стъпкват!... Затова нека сторим широк православен кръст и да поменем с благодарност онези руски, румънски, украински, финландски воини и български опълченци, чиито бели кости легнаха в земята ни като триангулачни знаци – за да не се изгубим в историята ние, потомците...
