Аплодисментите и овациите в голямата зала на БАН от 4 юни 2021 г., отдавна са само вълнуващ спомен за онези, които имаха щастливата възможност да присъстват тогава на едно незабравимо събитие – представянето на третата книга „Поврати“ от поредицата „Притаени мигове“, от Георги Йорданов.
Издателство „Захарий Стоянов“ е провеждало през годините много премиери на книги. Много автори, къде със скромност, къде от тщестлавие, са говорили пред дошлите да ги уважат, но това, което се случи тогава, на 4 юни, залата прие в истинския смисъл като докосване до кристалната решетка на истината, като премислена изповед пред Светия олтар на Отечеството.
На неписаното слово, но изясняващо в дълбочина темата, влияят много фактори, между които от особено значение са личните характеристики на оратора, неговия авторитет, познанията му по темата, гласът му и подходът към аудиторията, осанката и пр. Сиреч, то има своите сложни „ноти и петолиния“ и не винаги горно „до“ в него съответства на чувствата на възприятията на онези, които слушат. Но когато мъдростта и правдата са ключът „сол“ в думите му, те се превръщат в осмислена и неповторима симфония, която кара кръвта да кипи, а душата към която са отправени думите, да ликува. И съвсем не е случайно, че и в Светото писание е казано: „В начеле бе Слово!“
Тези разсъждения не изчерпват качествата на героя на онази далечна юнска вечер, Георги Йорданов. И ако все пак ги изричам, то е защото, лично за мен, те бяха велико откровение. Но и това не е всичко. По-важното е, че те се оказаха по същия начин силно въздействащи и на изпълнената до краен предел зала, в която присъстваха тежки авторитети, академици, професори, учени, културни деятели, които току-така никой не е съумявал да изправи на крака и, които знаят цената на всяка своя дума и величината на всеки свой жест.
Когато слушах нестихващите им аплодисменти и се ядосвах на себе си за своята неподготвеност, задето се оказах бе диктофон, тутакси реших, че спасение все пак има и, че ще трябва само да помоля да ми предоставят записа от тази вълнуваща вечер. Оказа се обаче, че нито организаторите, нито домакините, нито дори представителите на други издания, са били подготвени за случая. И никой от тях не беше записал потресаващата реч на Георги Йорданов. Напразно посветих няколко седмици за нейното издирване и чак тогава на страниците на „Нова Зора“ се появи информация за събитието от 4 юни. В бележката към нея обещах, че няма да се откажа да търся записа на словото на Георги Йорданов.
Преди дни стана известно, че издателство „Захарий Стоянов“ е отпечатало книга Първа, Втора и Трета („Срещи“, „Откровения“, „Поврати“) в един том, под общото заглавие „Притаени мигове“. И каква бе изненадата ми, когато на страница 906 в него открих извадки от споменатата реч на Георги Йорданов. Те бяха поместени под заглавието „За да сме потребни“, какъвто е знаменитият стих на поета Веселин Ханчев. Оказа се, че части от речта на Георги Йорданов са били записани от неизвестен любител и въпреки, че не са в своята пълнота, днес „Нова Зора“ ги публикува, за да изпълни закъснялото свое обещание към читателите на вестика. За новоизлязлата книга сигурно ще пишем отново, но сега използвам случая да благодаря на автора от свое име, както и от името на целия Редакционен съвет на вестника, за неговото съгласие те да се появят на нашите страници. И най-вече да му пожелая много здраве и все така честно сърце и перо. И слава. Заслужена слава! На издателите – също – за положените старания да бъде открит и оповестен, макар и частичен запис от онази неповторима юнска вечер, в която вълнението на присъстващите дълго преливаше в незатихващи аплаузи и стана повод за не един задълбочен разговор, за мястото на стойностните хора в историята на Отечеството.
Искам да припомня също и думите на покойния академик Константин Косев, казани в един тягостен разговор за разрухата обхванала Отечеството ни. „Малкото Косе“, както го наричаха неговите близки приятели, който познаваше в дълбочина процеса на обединението на Германия, както и живота на неговия демиург Ото фон Бисмарк, тогава с академичен размах обобщи: „Възродителният процес не е най-голямата грешка на Тодор Живков, а това че той не избра за свой наследник Георги Йорданов. Само Георги Йорданов можеше успешно да изведе България от батака на перестройката!“
Минчо Минчев
Предложената на читателя трилогия „Притаени мигове“ е ценен извор на съвременната текуща история. В нейните страници са съхранени спомени, размисли и оценки на един интелигентен участник в съдбовни събития, които оставят дълбок отпечатък в нашия обществен и личен живот. Авторът Георги Йорданов хвърля обилна светлина върху натрупаните политизирани, острастени и твърде противоречиви гледни точки, опирайки се на малко известни или неизвестни за читателя достоверни свидетелства. Той с право държи перото си далеч от черно-бялата схема, защото историята е пъстра като шарената черга на живота. В тези умни книги е пресъздаден духът на преживяното, което е източник на поука за бъдещето.
Акад. Георги Марков
Из словото, произнесено на 4 юни 2021г. в големия салон на БАН, на премиерата на книга 3-та „Поврати“ от трилогията „Притаени мигове“
Георги Йорданов
И днес прекачваме прага на Българската академия на науката, както винаги – обладани от дълбоко вълнение. Защото тук е националното средище на високото знание.
Буди почуда подвигът на незабравимите възрожденци – Марин Дринов, Васил Друмев, Никола Ценов, Васил Левски, Добри Войников… Те милеят за родната наука и преди отново да възкръсне нашата държавност, учредяват през 1869 г. в Браила, Румъния, Българско книжовно дружество – първообраза на отечествения Парнас на мъдростта – Българската академия на науките.
Книгата „Поврати“ – повод за срещата ни, излезе от печат в началото на 2020 г. Оттогава станаха важни обществено-политически събития. Това са преди всичко продължителните бурни протести на хилядите сънародници, които с възмущение се противопоставиха на корумпирания олигархично-клиентелистки, непрофесионален авторитарен режим на ГЕРБ-ДПС, който причини беди и унижения на народа. Похвално е, че предимно млади и образовани граждани възнегодуваха срещу корупцията, беззаконията, немотията, срастването на държавни структури и длъжностни лица с олигархични кръгове и хора от мафиотските потайности. Оказа се например, че страната ни губи всяка година около 1/3 от приходната част на бюджета от кражбите, неизгодните концесии, обществените поръчки на близки, сивата икономика, офшорките, монополите, пропуснатите ползи…
А проявите на самовластие, некомпетентност, васално поведение на управляващите кръгове, дълбоката държава, както и нахлуването на въоръжената свита на главния прокурор в Президентството са грубо нарушение на демократичния процес, посегателство върху честта на държавността. Та ние сме наследници на древна цивилизация и вековни напредничави традиции. Още през средните векове в България – една от най-големите и силни империи в Европа, са се вливали племена и народи, защото по земите ни е имало ред, обичайно право, закони. Ето защо ipso facto (от самия факт) произтича жизнената необходимост от промяна на режима, който през последните десетина години закотви страната ни на дъното на Европейския съюз.
Както всеки човек със социална чувствителност постоянно размишлявам за изминалия, сегашния и бъдещия път на Отечеството. Съпреживях немалко съдбовни мигове и събития от общественото битие. Затова реших да споделя с читателите ми спомените и синовната си мисъл за България.
Наистина, през годините на социализма бяха допуснати големи политически грешки, крайности в идеологизирането на обществения живот, в абсолютизирането на държавната и обществената собственост, в ограничаването на волеизявленията и движението, в командно-административни практики на еднопартийната власт. Разбира се, не се греши само ако не се прави нещо ново. Ала честен човек не може да отрече, че десетилетията през втората половина на отминалия век до 1990 г. са преди всичко време на подем и модернизация на нашата държава.
В края на Втората световна война по вина на управленската върхушка страната ни отново бе сред победените. Забележително е, че България, която бе сред най-бедните държави в Европа, през 80-те години на ХХ век зае трайно място сред 30-те развити държави в света. Съвременното индустриално и селскостопанско производство, социалните придобивки, безплатното и качествено образование и здравеопазване, високата култура и наука, олицетворяваха нашата Татковина. За огромно съжаление тази историческа истина се изопачава, извращава и пренаписва, охулва се от слуги на чужди фондации, злонамерени гости, отцепродавци, платени медии, „началници“ от Брюксел и отвъд океана.
Както е известно, всяка лъжа вече е сторила злочестината, преди да се узнае и разбере простата истина. Професори например споделят с тревога, че дори четвъртокурсници не знаят кога и как е приключила Втората световна война, какво е българското участие в последната й фаза и в антифашистката съпротива на Европа, какви са българските постижения през втората половина на отминалия век в сравнение със световното равнище.
Нима трябва да сме равнодушни, когато безогледно се охулват национални кумири, а убийци на деца и кръволоци се обявяват за мъченици. Тъжно е, че образователната система не е здрав постамент на националната ни идентичност. В съзнанието на младото поколение се втълпява, че миналото не трябва да се обяснява с фактите, събитията, великите личности. На подрастващите се внушава, че Васил Левски е заловен от турската полиция и съден за криминално деяние; Христо Ботев бил бездействащ несретник в Румъния… Има учебници, в които не се отбелязва подвигът на Хвърковатата чета, за Георги Бенковски едва се пише, че е загинал. А евангелието на националната ни литература „Под игото“ се отпечатва „в превод“ на жаргонен „български език“, понеже така Иван Вазов щял да бъде по-разбираем и т.н. По този начин се формира консуматорско, необразовано поколение и се извършва посегателство срещу националния дух, без който родната плодородна земя със зелената гора и бистроструйната вода е обезбългарена територия.
Още в Библията е казано: „Истината ще ви направи свободни“. Сега, в условията на свобода и демокрация, да се служи на правдата означава да сме трижди по-свободни. Поради това всяка чиста съвест не би стояла безмълвна пред злоезичието, с което се охулват и клеветят обществените усилия в годините на социализма за общобългарски напредък. Знайно е, че злоезичието е сред най-отвратителните явления. Затова божественият Волфганг Амадеус Моцарт в последната си гениална творба „Реквием“ влага раздел „Низвергване на злословещите“.
Показателно е, че след Първата световна война до 50-те години на миналия век обществото и държавата се тресяха от събития, характерни за гражданска война. Българи се избиваха от българи. А нима трябва да се оправдават безумните аплодисменти, с които на 13 декември 1941 г. управляващият държавен елит обявява война на Англия и САЩ? Заради тая противонародна политика, на срещите между тримата ръководители на съюзените държави-победителки СССР, САЩ и Великобритания в Техеран, Ялта и Потсдам се утвърждава, че хитлеристите и техните сподвижници, сред тях и българските власти, подлежат на най-жестоки наказания. Нали именно по волята на победителите, на съюзената с Хитлеровия райх България й бе отредено място в съветската сфера на влияние.
Справедливо е да се признае, че въпреки известните противоречия и несъвършенствата на съветския държавен и обществен строй, съюзът на България със СССР допринесе значителни ползи за социално-икономическото развитие и международното утвърждаване на нашата държавност. Ала социализмът като исторически експеримент във формата, установена в Съветския съюз и в Източна Европа, не устоя. В условията на разрушителното идеологическо противодействие на САЩ и техните съюзници, на доларовото господство, на новите технологии, по-високата производителност на труда и стандарта на живот, социалистическата общност изгуби съревнованието в глобалната надпревара със Запада. Не може обаче да се отмине с мълчание и фактът, че разпадът на СССР бе ускорен и осъществен чрез предателството отвътре. Според признанията на тогавашния американски държавен секретар Джеймс Бейкър, САЩ са похарчили трилиони през Студената война срещу СССР, но добре, че накрая са намерили предатели. Така новите ръководители на огромната държава – Михаил Горбачов, Борис Елцин и техните сподвижници, подаряват победата в Студената война на САЩ – наглият претендент за световно господство.
Това небивало капитулантство и унижение на народите на великата съветска страна и Източна Европа наруши геостратегическия баланс, установен с международните договорености след Втората световна война.
Видно е: посредством безкръвната реставрация от държавен социализъм към примитивен, неолиберален, глобализиран капитализъм и у нас се създадоха условия за демокрация, свободно пазарно стопанство, волна изява на убеждения, многопартийност. Но поради неразумни действия и бездействия на управленци и техните чужди „началници“ народът плати много скъпа цена, която можеше да се избегне. Родината бе сполетяна от небивали процеси на разруха, корупция, социална несправедливост, демографски срив. След съдбовната 1989 г. не се използваха възможностите за похватно съчетаване на дотогавашните социални придобивки с новите информационни и производствени технологии с цел благоденствие на всички граждани. За разлика от други източноевропейски страни у нас не се осъществиха проекти за по-нататъшен напредък на Родината, за по-достойно място на България в семейството на Европейския съюз.
Световната цивилизация от древността до наши дни ясно е определила моралните правила за връзките и приемствеността между поколенията. Най-съществено е да се съхраняват материалните и духовни ценности, сътворени от предците, независимо от техните идеологически и политически предпочитания. Режимите и политиците – добри или лоши, се менят, не векуват. Principes mortals, respublica aesterna („Първенците са смъртни, държавата е вечна”). Историята учи, че без мъдра приемственост, историческа памет, роден език и култура нацията е обречена на гибел. Ето защо съм убеден, че и потомството ще се стряска при спомена за опустошените индустриални и селскостопански мощности, културни паметници, научни средища… Позволявам си да определя сполетяната ни разрушителна стихия като своеобразна диващина, защото върху отломките на материални и духовни ценности не може да се гради обществено благополучие.
Половината сънародници вече споделят, че живеят твърде зле или на кредит. Всеки трети е на границата на бедността. Оскъдицата, неправдата, опростачването са извор на престъпност, пороци, омраза, завист, отчуждение, зависимости, незачитане на другите в общността. Обеднелият, необразованият, с неясно бъдеще човек не може да се радва в пълна мяра на демокрацията. Наистина, няма разумен отговор защо „наши и чужди гости“ умишлено затриха българската производствена марка, известна на световните пазари, извършвайки криминална приватизация и безогледна реституция. А като невръстни се хвалят с манифактурни производства, работилници на ишлеме и складове за други страни, при това разположени в най-плодородни родни земи. Защо се сключват безумни концесии? Така, Сметната палата установява, че чужда компания е добила у нас злато и сребро за 1,5 милиарда евро, а е платила на най-бедната страна в Европейския съюз едва 28 милиона евро. Многократно се увеличи цената на водата и електричеството. Докога у нас трудът ще се заплаща около 6 пъти по-малко отколкото средноевропейското равнище? За дълбоко съжаление виновните за всичко това не се привличат под отговорност, а се перчат, властват и богатеят.
И в тази книга се опитвам да извлека поука от историческия път и съвременните исторически процеси. Логично стигам до извода, че е необходимо единение на обществото в името на общобългарския прогрес, защото без единение няма спасение.
В нашата история има блестящи примери за всенародно обединение: Съединението на Княжество България с Източна Румелия, Сръбско-българската война за неговата защита през 1885 г., Освободителната Балканска война от 1912-1913 г. Сега добър пример е постигнатият консенсус за ветото на България за приемане на Северна Македония в Европейския съюз. Това sine qua non (условие, без което не може) е да не се изопачава и краде българската история, културното ни наследство и език, да се обуздае стихията на омраза към всичко българско, конституционно да се признаят човешките права на гражданите с българско самосъзнание. И да не се забравя, че до 1945 г. България и Северна Македония са един народ. Дано слугуването на чужди интереси не обезсили това достойно национално съгласие.
Разбира се, има и вреден консенсус. Така, през 1990 г. министър-председателят Андрей Луканов провъзгласи в парламента, че е налице пълно съгласие между БСП, СДС и ДПС с програмата „Ран-Ът“, която причини икономическата разруха, социалната несправедливост, обедняването на държавнотворния български народ.
Презряла е според мен и обективната потребност обществото да се обедини около най-висок приоритет; да се възроди българската съзидателна традиция и чрез иновативни технологии и конкурентноспособно, с висока добавена стойност производство да се достигне средноевропейското равнище на икономиката, качеството на живота, сигурното бъдеще на поколенията, изпълнени с чувство на дълг към вечното Българско Отечество.
Да си припомним думите на световноизвестния учен академик Дмитрий Лихачов: „Не забравяйте, че вие, българите, сте най-древните от съществуващите сега нации в Европа.“
Тъжно е, че днешни безродници са глухи за тоя мъдър зов.
Очевидно е: сполетени сме от зловредните последствия на „Вашингтонския консенсус“, неоглобализма, джендър идеологиите – разпад на семейството, националната държава и суверенитет, нагон за бърза, лесна печалба чрез погазване на закона… Вярно е, че алчността, егоизмът, чуждопоклонничеството, отцепродавството, пристрастяването и т.н. са човешки пороци. Ала е ужасно, когато те се вселяват в обществения живот. Именно поради това е потребно да се ратува за висока образованост, култура, родолюбие. А тия драгоценни качества се придобиват чрез труд, воля и навика да се четат полезни книги, да се проумеят уроците на Историята.
Стряскащо е, че не са малко младежите, които нямат търпение да четат и не щат и ги мързи да работят, не са готови при надвиснала опасност да защитават държавата. Питам се дали безделниците се вълнуват например от подвига на образования апостол на Априлското въстание Тодор Каблешков? В зората на неизживяната си младост той е готов да жертва себе си, за да обърне внимание на просветена Европа за злочестата участ на стенещия под петвековно робство български народ. Великият революционер през 1875 г. се изповядва пред Константин Величков: „Чрез своята смърт искам да услужа на Отечеството!“
В съвременните условия не е необходима такава смелост. Ала чувството на лична и колективна отговорност би трябвало да одухотвори живота на всеки доблестен гражданин.
Видимо е, че жадуваме за по-добро битие, мъдро управление на държавата, неспирен възход на Отечеството, а често се задоволяваме и с „по-малкото зло“. Ала да не губим вяра в себе си и в бъднината на Родината.
„…О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди,
……………….
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.“
Така възкликва рано угасналия поет Веселин Ханчев.
Нека и ние да си пожелаем да бъдем, за да сме потребни!
