Човекът, тази светла вселена от мисли, чувства и воля, в своя исторически бяг, често затъмнява божествения си образ. Нашето битие не е победоносен ход, животът на малцина всред нас оставя трайна метеорна светлина и светла диря. Достатъчно е, ако се осъзнаваме като братя, добруваме по между си и се подкрепяме, ако сме внимателни и нежни един към друг. Но ние не правим и това.
Макар и заложници на политически конюнктури и чуждо статукво, ние винаги имаме възможност да бъдем добри един към друг и по този начин, давайки пример, да издигаме ценностите и морала в обществото ни, защото личният пример е този, който възпитава истински. Вместо това ние сме заобиколени от насилие, а разединението между братя – най-трагичният конфликт, задължително води до войни.
Нашите водачи винаги прокламират мир и разбирателство, свят без граници, права и свободи… Но обратно на това, обръщайки поглед към който и да било исторически отрязък, ние ще съзрем предимно зверско въоръжаване, войни, интриги и насилие от човек към човека. Великите миротворци на този свят са малко. Един от тях е, честваният на 30 януари (12. 02 – ст.ст.), св. цар Петър български. (927-969 г.) Той е син на цар Симеон и внук на нашия покръстител, св. цар Борис-Михаил.
Св. цар Петър е най-дълго управлявалият български владетел, а властта му се обуславя от траен дълбок мир с Византия: цели четиридесет и три години. Именно тогава българската архиепископия е канонично издигната в самостоятелна Българска патриаршия, архиепископът на Дръстър (Силистра) – Дамян, става първият български патриарх, а Петър – първият официално признат български цар.
Мирът през време на управлението на светеца е запомнен и описан от тогавашните летописци. В същите писания се казва, че титлата му „василевс“, била втора в света след тази на императора. По цялата българска земя текли „мед и масло“, но за жалост точно тогава се появили богомилите.
Бракът на св. цар Петър е сключен в Цариград, в храма на св. Богородица при „Живоносния Източник“. Негова съпруга е византийската принцеса. Това е първият исторически случай, в който византийска принцеса се жени извън Империята.
Св. Петър бил съвременник на св. Иван Рилски и питаел голямо благоговение към този велик пустинник. Когато пристигнал в Средец, царят пратил петима опитни ловци да намерят духовното убежище на светеца. Те го открили чак на петия ден. Само непристъпните скали и срутищата спрели царят да отиде лично до това място. Като се изкачили на планината Книшава, ловците посочили на царя непристъпната канара, дето обитавал св. Иван. Царят веднага изпратил две момчета от свитата си да стигнат непременно до пустинното място, за да изпросят благословията на преподобния, която и получили.
„Твоят труд и твоите приноси като благовонен тамян се издигнаха към Бога.“ Пустинникът му казал, че в този живот не ще се видят, но утешавайки го, му отвърнал, че ще бъдат заедно в бъдещия, ако принесат достойни покайни плодове. Светецът цар изпратил на светеца отшелник много дарове: злато и храна.
След като в уважение св. Иван приел даровете и похапнал, той върнал златото на царя, защото нему не било потребно. То, казал св. Иван, е нужно на царете за оръжие и войска. Но най-напред посъветвал царя да бъде щедър като Небесния Отец, князете му да не носят самохвалството на езика си, а царската му багреница да сияе най-вече с добродетели и смирение.
В края на царуването си Петър имал и доста изпитания, а най-големите му притеснения били свързани с бързо разпространяващото се Богомилство, както и с нападението на военолюбивия руски княз Светослав, което и довело до смъртта на царя светец на 30-ти януари 969 г.
На същата дата – 30-ти януари 1894 г., се ражда един друг миротворец, Н. В. Цар Борис III.
Всеки е чувал за спасяването на българските евреи… по нещо. Но каква е истината и как ние допускаме важните събития от нашата история да остават забулени в неясноти и неизвестни на съвременния свят? Почти 50 000 евреи, живеещи на територията на Царство България не са депортирани и не заминават за лагерите на смъртта, при положение, че ние сме в документален съюз с Германия. Такъв героизъм не проявява нито един друг европейски народ. Известно е, че в това дело участва Българската Православна Църква в лицето на своите отявлени архиереи – Софийския – Стефан и Пловдивския – Кирил. В момента, в който из Европа, срещу евреите започват масови гонения, Ватиканът мълчи. Но в България Църквата застава твърдо на страната на зверски преследваните. При първото събиране на ешалони с хора, зам.-председателят на 25-то Народното събрание Димитър Пешев, чрез вътрешния министър Габровски, не позволява влакът в Кюстендил да тръгне. Спасени са всички. Много бързо се оформя подписка в защита на българските евреи, подписана от мнозинството народни представители. Въпреки това на 25 май 1943 г. евреите отново са събрани и подготвени за депортиране. В същия ден митрополит Кирил (по-късно – български патриарх) изпраща телеграма на царя, но тя не остава голословна, защото точно в този момент архиереят прескача портата, влиза при събраните хора и казва: „Където отивате вие, идвам и аз“. Това е моментът, когато цар Борис се превръща в спасител, въпреки, че месец по-рано той убеждава Хитлер, евреите в България да не бъдат депортирани. До този момент за българските евреи се застъпват множество хора от политическите и църковни кръгове, различни съсловия на адвокати, писатели, работнически и занаятчийски организации, но последната дума е негова, на царя. Излишно е да се споменава, че върху него многократно е осъществяван натиск по изпълнение на германската политика. Но се случва друго: Цар Борис III издава заповед, с която планираната депортация на евреите, е завинаги спряна.
Преди да се задейства народът и държавата, от т. нар. Стари предели са депортирани около 11 000 евреи, които заминават в известните концентрационни лагери в Катовице и Аушвиц. Истина е, че всеки човешки живот е еднакво цѐнен, но тази загуба не лишава от смисъл и от стойност великото дело по спасяването на останалите 50 000. То има един единствен аналог: спасените Шиндлерови евреи, които възлизат едва на 1200 човека, но за това знае целия свят.
В края на 90-те години, край Йерусалим бе посадена гора с български дървета. Точно там бяха поставени четири паметни плочи: на цар Борис и царица Йоана, на Българската Църква и на Димитър Пешев. Само няколко години по-късно от Израел беше изпратено писмо до българската държава, в което се питаше, дали наистина лицата от паметните плочи са спасителите на петдесетте хиляди евреи. Тогава, през 2000-та година, трима български депутати – Благовест Сендов, Илчо Димитров и Анжел Вагенщайн, отговарят, че не са.
Дали по тази или по друга причина, но по-късно паметните плочи са премахнати.
