До какво водят илюзиите за т.нар. справедлив преход към декарбонизация
Парижкото споразумение е правно обвързващ международен договор подписан от 196 държави и е в сила от 4 ноември 2016 г. Целта му е държавите, които са го подписали, между които е и България, да намалят емисиите на парниковите газове до 2050 г., така че глобалното затопляне на климата да остане до 1,5 градуса по Целзий до 2100 г. Намаляването на емисиите трябва да бъде по начин, който да не навреди на производството на храни. Като междинна контрола, Брюксел прие намаляване на емисиите парникови газове до 2030 г. да бъде с 40% спрямо базовата 1990 г. Впоследствие брюкселските лидери, под нечий натиск или внушение, завишиха целта на намаление до 2030 г. на 50% спрямо приетата за всички страни базова 1990 г.
Как изпълняват държавите поетият ангажимент?
Usnews.com цитира публикувано от Reuters проучване на CDP и Oliver Wyman, консултантска компания за глобално управление и помагаща на големи компании и градове. Проучването е направено към 10.09.2022 г. и в изготвения анализ завършва със следните констатации:
• Страните от G-7, които са Великобритания, Германия, Италия, Канада, САЩ, Франция и Япония, емитират количества парникови газове, които съгласно използваните програми за прогнозиране изменението на климата, съответстват на темп на нарастване на глобалното затопляне с 2,7 градуса по Целзий.
• Големите фирми в Германия, Италия и Нидерландия емитират парникови газове съответстващи на затопляне средно с 2,2 градуса, във Франция с 2,3 градуса, Великобритания с 2,6 градуса. Фирмите в Канада и САЩ са рекордьори. Количествата на техните емисии предизвикват нарастване на глобалните температури съответно с 3,1 и 2,8 градуса. Директорът на капиталовите пазари в CDP, Лоран Бабикян казва: „Не е приемливо в никоя страна, да не говорим за най-напредналите икономики в света, да има индустрии, показващи толкова малко колективна амбиция,“ да спазват договора.
В свой анализ Reuters коментира „събуждането“ на китайската икономика. Тя се възстановява, като търсенето на енергийни суровини нараства, включително на втечнен природен газ, с който Европа разчита да замени руския. В същото време Китай залага преди всичко на увеличаване на вноса на тръбен газ, както и на увеличаването на местния добив на газ. Излишните количества втечнен природен газ, договорен на ниски цени, Китай препродава на Европа, като реализира голяма печалба.
Наложените санкции върху Русия се връщат като бумеранг срещу Европа. Reuters цитира оценката на Китайския енергиен съвет, че енергийното потребление на страната ще се повиши с 6% през 2023 г. Вносът на втечнен газ ще се увеличи със 7% до 94 млрд.куб. метра. Китай винаги са разчитали на въглищата като основен енергиен източник. Техният дял е 60% от общото енергийно потребление в страната.
Правителството насърчава местния въгледобив и очакванията са през 2023 г. да бъде подобрен рекордът по добив на въглища над 4,5 млрд. т., което е ръст от 9% спрямо 2021 г., като не се отказва и от допълнителен внос. През последните две години в промишлените райони с големи въглищни находища бяха въведени над тридесет въглищни мини и големи ТЕЦ-ли към тях с обща инсталирана мощност, равняваща се на тази в САЩ. През 2022 г. емисиите на СО2 в Китай реализират ръст от 9% спрямо 2021 г. Коментарът е излишен.
В Индия политиката относно емисиите е подобна. Приоритет има индустриализацията на страната, която се развива с по-големи темпове от китайската. Министърът на енергетиката е отправил призив от името на правителството към собствениците на въглищни централи да не ги спират, преди да са построили заместващи ги алтернативни базови мощности. Индия, подобно на Китай, разчита на добива на собствени въглища, като сигурен, наличен, енергиен ресурс.
На проведената наскоро международна конференция за новите модулни, ядрени централи, организирана от Българския енергиен и минен форум, Йозеф Мишак, вицепрезидент на Института за ядрени проучвания в Словакия заяви, че е немислимо енергийната система на страната му да се лиши от въглищните си ТЕЦ-ли, преди да е построила равностойни, базови, заместващи мощности.
Какви са перспективите пред
нефта и природния газ,
обявени за временни/преходни енергийни ресурси?
Проучване на Global Witness и Oil Change International показва, че най-големите, мултинационални, нефтени компании: Saudi Aramco, Petro China, Exxon Mobil, Total S.A., Petrobras, Chevron, Shell, Газпром и др. планират да инвестират в търсене и проучване на нови находища на нефт и газ общо над 857 милиарда долара до 2030 г. Тази сума може да се увеличи до 2040 г. над 1,4 трилиона долара. Великобритания планира над 40 млрд. паунда за геоложки проучвания за нефт и газ в Северозападно Северно море. По информация на WSJ европейските гиганти Eni, Total Energies, British Petrolium /BP/. Royal Dutch Shell декларират интерес към находищата в Средиземно море, включително към находищата на Алжир, Египет, Кипър и Либия. Алжир притежава по-големи залежи на шистов газ и петрол от САЩ. Дания, Норвегия, Швеция и други страни оспорват правото на Русия да проучва и разработва находищата на нефт газ в Северния ледовит океан. Дали тези държави, подписали Парижкото споразумение, ще похарчат над 1,5 трилиона долара само от любознателност да проучат, къде има залежи на нефт и газ, или ще ги разработят и експлоатират до и след 2050 г., за да си възвърнат с огромни печалби вложените инвестиции, въпреки публично заявяваните обещания за редукция на емисиите на СО2? Коментари липсват. „Зелените“ политици и техните медии мълчат. Големите, богатите и силните държави прилагат на практика девиза: “Не ме гледайте, какво правя, а ме слушайте, какво ви говоря! Нищо лично, всичко е бизнес.“ Проблемите с климатичните промени и прогнозираните апокалиптични катаклизми са „зелена димка“, прикриваща реализацията на глобалните интереси на тези държави.
Къде се позиционира България?
Към 2019 г. емисиите на страната ни на СО2 са около 42 млн т, което е намаление с над 60% спрямо базовата 1990 г. Няма друга държава в ЕС, която да е намалила емисиите си с такъв процент до сега! Ръководители на редица държави в Европа споделят съмненията си, че страните им едва ли ще постигнат 50% намаление на парниковите си емисии към 2030 г. Но бившият премиер на България Кирил Петков и неговите бивши министри на МОСВ - Борислав Сандов, на енергетиката-Александър Николов, на финансите - Асен Василев и Атанас Пеканов - вицепремиер по управление на европейските средства, решават на своя глава, без решение на Народното събрание, да ангажират страната ни с Плана за възстановяване и устойчивост, да се намалят емисиите на СО2 от въглищните ТЕЦ с още 40% спрямо 2019 година до 2025 г. Това означава на практика българските емисии на СО2 да се намалят сумарно със 76,5% спрямо базовата 1990 г. А емисиите на България през 2022 г. са едва 1,5 % от европейските!
Прецедент в ЕС е група политици да злоупотребят с предоставената им държавна власт и да форсират декарбонизационния процес в стратегическия за всяка страна отрасъл енергетика! В резултат на тяхната престъпна самодейност държавата ни трябва да затвори минно-енергийния комплекс „Марица изток“, също така всички въглищни и газови, заводски, и топлофикациони централи, и в добавка да забрани на бита, да използва твърди горива за отопление. Спират се над 46% от електропроизводствените ни мощности.
Държавата ни губи за дълъг период от време многократно повече приходи, отколкото са предлаганите в плана компенсации. Няма други европейски държавници, които така лекомислено и безотговорно да ликвидират в кратки срокове базовите енергийни мощности на страните си, да лишат промишлеността си от сигурна и евтина електроенергия, а населението да оставят на тъмно и студено.
Мнозинството депутати от всички политически сили, осъзнали енергийната, икономическа и социална катастрофа надвиснала над България, гласуват единодушно решение за предоговаряне на Плана за възстановяване и устойчивост, и премахване на ангажимента за допълнително редуциране на емисиите на СО2 от въглищните ТЕЦ с още 40% спрямо 2019 г. до 2025 г., и категорично да се гарантира непрекъснатата работа на въглищните мини и ТЕЦ-ли до 2038 г., или до замяната им с равностойни базови мощности.
Вместо да се извинят, виновните политици и техните съпартийци излизат ежедневно по медиите, да внушават на народа, че това е прецедент и липсват аргументи Европейската комисия да предоговори представения вече План за възстановяване и устойчивост. Нима, Решението на българското Народно събрание не е аргумент!
България не е ли суверенна държава и равноправен член на ЕС, или е васална държава с ограничени права? Не са ли достатъчно убедителни аргументи, изложените по-горе факти? Богатите и силни държави изграждат приоритетно енергийните си мощности в зависимост от прогресивно развиващите се производствени, икономически и растящи социални потребности. Техните парникови емисии растат за разлика от българските. Нима България няма да развива промишлеността си и ще остане икономически бедна, изостанала, аграрна държава?
Записите за справедлив, плавен преход към декарбонизация на държавите-членки на ЕС, съобразно техните специфични потребности и възможности, ще се окажат кухи фрази в многословните европейски документи.
Ако Европейската комисия не приеме Решението на българското Народно събрание за предоговаряне на Плана, то ще се окажат прави критиците на брюкселското висше ръководство, че е клиентелистко и налага
чрез „зелен терор“ интересите на големите банки и корпорации.
Банките реализират огромни печалби от наложената, спекулативна търговия с квоти за въглеродните емисии, както и от лихвите на отпусканите многомилиардни кредити за финансиране изграждането на ВЕИ-паркове. А корпорациите произвеждащи фотоволтаични панели, ветрови генератори, лиетиеви батерии* и допълнително оборудване за тях, ще си осигурят пласмент с гарантирана печалба. За сметка на тях Източноевропейските държави ще останат бедна, периферна, буферна зона за резерват на близкоизточните емигранти. Може би, целта е друга? В резултат на форсираната декарбонизация на енергртиката и промишлеността, настъпва деиндустриализация на европейските страни, в добавка миграция съпътствана с мизерия и конфронтация, завършваща с ликвидация на заченатата от Шарл Де Гол, продължена от Вилхелм Кол, но неродена, мечтана Европейска Федерация на свободни, равноправни, европейски, проспериращи до скоро народи. Това ли е крайната цел на идеолозите на т.нар. „зелена революция”?
