Защото народ, който не помни и не зачита историята си, се самообрича на изчезване!
В навечерието на 145 годишнината от Освобождението на България от Турско робство, си заслужава да си спомним как през годините, независимо от превратностите на времето е празнуван 3 март 1878 г. (19 февруари, стар стил) денят, в който е подписан предварителния Санстефански мирен договор, с който се слага край на Освободителната за българския народ война 1877-1878 г., водена от Русия срещу Турция. Този ден е обявен за празничен ден и народен празник, а по-късно за Национален празник. Срещу него през последните години се води упорита борба за смяната му с 24 май, Деня на славянската култура и писменост, от представители на различни политици, журналисти и политически партии, обявили се за „евроатлантически“ и поставили себе си в услуга на чуждестранни политически, икономически и военни интереси. Целта е да се заличи паметта на поколенията за извоюваната свобода на България, благодарение на пролятата кръв от доблестното руско войнство и българските опълченци.
В новите разломи на геполитеческото пространство, държавните и политически ръководители са задължени да помнят и зачитат историята ни, както и да разберат, че се борят напразно с една вековна и непоклатима народна и държавна традиция. Това е много актуално в днешните дни, защото неблагодарността е най-унизяващото качество не само на човека, политика и държавника, а и за цял един народ. И българите разбират това и не забравят чувството за благодарност. Те знаят, че в противен случай сме обречени да претърпим поредната национална катастрофа. За да не се случи това, считам за изключително полезна информацията в сборника „3 март празникът на освобождението, на страниците на българските вестници 1885-1944 г.“, изд. „Захари Стоянов“, 2019 г., съставен от Лидия Чолпанова от БАН, с фототипно представените дописки в различните български вестници от следващия ден, отразяващо честването на празника 3 март в периода 1885-1944 г.
Независимо, че вестниците са органи на различни политически партии и през този период отношенията с Русия на държавно ниво са търпели сътресения, признателността към братята руси, освободители от петвековното робство, е неизменна и показателна. Вярвам, че за читателите на вестника ще представлява интерес отношението на държавното ръководство и институциите, както и на политическите партии и обществените организации, а също така и на населението на страната, през посочения исторически период. Спирам се на три сравнително равноотдалечени дати, което потвърждава непреходността на признателността и любовта към братята освободители. Позволявам си да цитирам написаното във вестниците като доказателство за тези твърдения, като използвам сегашния правопис.
Във вестник „Средец“, бр. 98 от 20 февруари 1885 г., орган на Либералната партия пише: „Вчерашният народен празник, 19 февруари, се отпразнува, както всяка година, с голям блясък. Подир тържеството имаше преглед на войските, където се отличиха особено юнкерите. Вечерта имаше осветление и увеселителна вечеринка в Славянска беседа“. Отпразнуването е в Княжество България във времето преди Сръбско-Българската война 1885 г. Във в-к „Свобода“, бр. 461 от 21 февруари 1891 г. четем: „Знаменитият в Българската история ден, 19 февруари, се отпразнува тази година в столицата с всичкото подобаващо тържество. Негово Царско Височество и Августейшата му майка благоволиха да присъстват на молебена, отслужен от Веисокопреосвещенския Григорий Доростоло-Червенски. След него Господаря проведе парад на войските, строени на Съборния площад и поздрави войниците със знаменития празник.“.
Във следващите години празникът наричан вече „Освобождението на България“, продължава да се чества винаги с молебен, параден строй на войските от Софийския гарнизон и народно веселие, в окичения със знамена град. Съобщава се, че празника се отбелязва тържествено и в провинцията. Събитието се отразява от всички ежедневни и периодични вестници, независимо от партийната им принадлежност. Но празника не е подминат и от започналите партийни борби, напомнящи днешното положение. Във в-к „Мир“, органа на Народната партия, бр.500 от 21 февруари 1898 г. четем: „С тържественото честване на такива дни, като 19 февруари, Българският народ доказва още пред лицето на целия свят, че той умее да цени своята свобода, своето достойнство, своето величие, толкова великодушно създадени от оная земя, с която той всякога е живял в най-голям акорд на мислите и чувствата, и че ни най-малко не симпатизира на ония жалки единици, които политическите страсти са завладели до там, че търсят мрака и зложелателството на народа и страната ни именно там, от където иде светлината, най-големото самопожертвование за създаване на бъдещето ни, и най-искрена обич и любов, извикани от братски чувства, в искреността на които нищо не ни дава право да се съмняваме.“ Народната признателност към освободителката Русия, намира особена проява в изграждането на „Паметника на освободителите“, увенчан с бронзовата фигура на руския император Александър Втори. Той е дело на италианския скулптор Арнолдо Дзоки, който и днес краси площада пред Народното събрание в София. Той е открит тържествено на 30 август 1907 г. Във в-к „Мир“, бр.2219 от 1 септември 1907 г., орган на Народната партия, четем: “Признателна България дава израз на своето чувство, свято и велико, като делото на освобождението. Подвизите на братския руски народ, благородното сърце на Царя-Освободител, не може да не повдигнат благочестиво и благоговейно чувство за почитание, близко до един култ, който нравственото очарование на един признателен народ създава, а неговия дух крепи и слави. Великото дело на освобождението на българския народ е дело на самопожертвованието и на християнското великодушие, на което са способни само великите сърца“. Интересно е описана обстановката около паметника, която дава представа за мащаба и тържествеността на единственото по рода си мероприятие: “На специално приготвените естради седят дамите от висшето общество, висшите чиновници в столицата и поканените гости от провинцията.В 10.30 ч.всички места са вече заети. Пред лицето на Народното събрание са наредени: от едната страна опълченците с форма, с пушки в ръце, а от друга страна, от към министерството на външните работи, стоят руските унтерофицери, участници в освободителната война. Пред лицето на паметника са: министрите, бившите министри, дипломатическото тяло, комитета Цар Освободител и др. На една от страните на паметника стоят наредени опълченците, без форма. Войската заема околовръст трите останали страни на площада... В 1.30 ч. започнаха да пристигат файтоните с руските генерали. Още със слизането си ген. Столетов, подпиращ се на тояга, се отправи към любимите си опълченци. Отиде по-напред при групата, облечени със своята опълченска униформа, наредени войнишки с пушки в ръце. Спря се, изгледа ги продължително и след това ги поздрави. Опълченците отговориха дружно на поздрава му“...
Откриването на паметника е предшествано от тържествен молебен, отслужен от Софийският митрополит Партений, в съслужение със Старозагорския архимандрит Йосиф, Русенския митрополит Партений и цялото столично духовенство. Освен руските генерали от Освободителната война, на тържеството присъства и Великия руски княз, син на Царя Освободител, придружен от българския княз Фердинад Първи. Проведен е парад на войските от гарнизона, в който вземат участие и опълченците.
Традицията за честването на 3 март продължава и през трийсетте години на ХХ в. Като показателни за неговата непреходност са размирните години 1922-1925 г. Във в-к „Независимост“, бр. 168 от 8 март 1922 г., орган на Национал-либералната партия четем: „По случай 44-годишнина от освобождението на България в църквата „Св. Неделя“.... се отслужи панихида и благодарствен молебен от видинския митрополит Неофит и столичното духовенство. Присъстваха представителите на Н.В. Царя г-н Груев и полк. Калфов, министрите г.г. Турлаков, Р. Даскалов и Обов, чехословашкия пълномощен министър г-н Кюнц Изерски с госпожата си, руския представител г-н Петряев, бившите министри С.С. Бобчев, Т. Тодоров, П. Абрашев, професорите В. Ганев, П.Стоянов, началника на гарнизона полк. Личев, много висши офицери от софийския гарнизон и чиновници, опълченците със Самарското знаме и Сливнишките доброволци“.
Тържествено е отбелязана и 45 годишнина, през бунтовната 1923 г. Обширен материал за това е поместен във в-к „Мир“, бр. 6821 от 5 март. Ето неговото начало: „Освобождението на България биде отпразнувано в София по бляскав начин. В България е още жива паметта към Цар Александър Втори, който освободи България от турското иго, и признателността към великия руски народ“.
По време на Втората световна война (1939-1945 г.), когато на 3 мрт 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт – Германия Италия и Япония, с което по същество влиза във война с т.нар. Велики сили САЩ, Англия и СССР, отбелязването на празника продължава! Със заглавие на материал „Освобождението на България вчера бе чествано в цялата страна“, в-к „Дневник“, бр.13231 от 4 март 1944 г. съобщава на читателите си за честването на празника, с молебен и панихида в Храм паметника „Св. Александър Невски“ гр. София. На него присъстват: единия от тримата регенти, проф. Д-р Богдан Филов, министър-председателя Добри Божилов, председателя на Народното събрание Христо Калфов, членовете на Министерския съвет, пълномощни министри, народни представители, генералитета, ветерани от Освободителната война, членове на родолюбивите, културните и професионалните организации и много граждани. След молебена началникът на Столичния гарнизон генерал Наков е извършил преглед и е отправил поздравления към строените представителни взводове, на родовете войски от Столичния гарнизон. Благодарствени молебени са отслужени в цялата страна. В приложението на сборника са публикувани няколко основни документа, които подчертават приемствеността за честване на празника, следвана от държавните глави на българската държава: С Указ II-ра 5, на Княз Александър Първи, издаден на 9 януари 1880 г., публикуван в „Държавен вестник“ от 19 януари 1880 г., в „Разписанието на празниците и високо-тържествените дни, в които войската и Военноучебните заведения не се занимават“, датата 19 февруари е записана като „Възшествието на престола на Император Александър Втори и сключването на Сан-Стефанския мир“.
В „Държавен вестник“ бр. 4 от 12 януари 1888 г. е публикуван нов списък за неприсъствените (празнични) дни в България. В трите празнични дни през м. февруари, датата 19 февруари е посочена като „Освобождението на България“. Празникът със същото наименование е потвърден и в Указ № 9 на Княз Фердинанд Първи, на приетия Закон за празничните дни в Княжеството, публикуван в „Държавен вестник“ бр.35 от 16 февруари 1900 г.
През 1986 г., с Указ № 27 от 14 януари 1988 г. на Държавния съвет на Народна Република България, е допълнен чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда, където 3 март се посочва като неприсъствен и официален празник, „Ден на Освобождението на България от турско робство“ (Д.В. бр. 6/22 януари 1988 г.). След т.нар. „демократични промени“, с Указ № 236 от 27 февруари 1990 г. на Държавния съвет на Народна Република България, се постановява: „Изразявайки волята на българския народ, обявява 3 март – Ден на освобождението на България от османско иго, за национален празник“ (Д.В. бр.18/ 2 март 1990 г.).
Всичко това доказва по един категоричен начин последователната държавна политика на признателност от България, към освободителното дело на Русия, през изминалите 145 години от Руско-Турска война 1877-1878 г., приключила със сключения на 3 март (19 февруари 1878 г., стар стил) предварителен мирен договор, поставил началото на Третото българско царство, след пет вековното турско иго. Цитирам написаното във вестниците и официалните документи, свързани с тази знаменита дата, заслужила основателно и безапелационно да бъде нашия национален празник, за да се знае, тачи и помни.
И още нещо, цитирам по памет прочетени в различни източници думи, произнесена от У. Чърчил, министър-председател на Англия по време на Втората световна война, след ожесточените бомбардировки на англо-американската авиация през 1943-1944 г., по време на т.нар. „символична война“ обявена от тогавашните управляващи: „Народ, който не помни и тачи своите освободители, заслужава това“ и дава заповеди да се бомбардира София, в която фактически няма военни обекти, за назидание, и препоръка „да се срине със земята, където после да се садят картофи“.
Днес България е съюзник с Англия и САЩ, и като членове на НАТО сме обявили Русия за неприятелска държава! Не ми се мисли какво би станало, ако „Специалната военна операция“ на Русия в Украйна, превърнала се по същество във война на НАТО срещу Русия, водена на територията на бившата съветска република Украйна, напусне нейните предели и достигне до България. Не зная как ще бъдем защитени от „колективния Запад“ и НАТО с прословутия чл. 5 от договора ни, и от безпрецедентно намаления състав на армията и нейното тежко въоръжение. В тази връзка ми се струва, че заслужава да си спомним един израз от миналото, често повтарян и дори изсичан на гурта на български сребърни парични единици: „Боже, пази България“. Изглежда само тази надежда ни остава, българският народ, загърбил своето минало и избрал емоционално своите нови политици и държавни ръководители, не е в състояние да я опази в сложните превратности на времето.
14 февруари 2023 г.
