80 години от рождението на поета и преводача Андрей Андреев
На 17 януари великолепният поет и преводач Андрей Андреев, нашият скъп колега и дългогодишен редактор на списание „Везни” и издателство „Захарий Стоянов”, трябваше да навърши 80 години. Неговото слово остава да живее!
1.
Има поети в съвременната българска литература, които не шумят подобно други колеги, пъчещи се със своите псевдомодернистки инсталационистки напъни, а упорито дълбаят в рудника на българското слово години наред. Този тип автори са приели за своя свръхзадача усвояването и продължаването на благородните традиции на класическата българска литература. Те са преизпълнени със свещен трепет и преклонение към първосъздателите на новата ни книжнина, тяхно верую е защитата на националната идентичност и развитието на невероятното богатство, жизненост и красота на българския език. Между тези автори е и Андрей Андреев, добре познат на критиката, а и широката публика като поет, есеист, преводач на такива знакови руски автори като Пушкин, Лермонтов, Владимир Соловьов, Андрей Белий, Константин Балмонт, Владимир Соколов, Георгий Иванов, Павел Василиев, Александър Твардовски, Булат Окуджава, Владимир Висоцки, Анатолий Жигулин, Евгени Евтушенко, Юрий Кознецов, Александър Руденко и пр.
Най-категоричното доказателство за впечатляващия талант на Андрей Андреев са редица негови ярки творби от последните години, събрани в сбирката „В този край на света”. Книгата е заредена с неприсъща сякаш за този поет енергия на бунта, съмнението, несъгласието, възражението. През годините сме свикнали да възприемаме Андрей Андреев предимно като поет на пасторалното, на меките внушения, на обагрените с благост, добролюбие и всеопрощение лирически инвенции. Но ето че сега „В този край на света” ни изненадва, даже стряска. Несъмнено това е книга на жестоката изповед, суровата равносметка, глождещото съмнение, афишираното несъгласие, невъздържаното отхвърляне. Книга на тревогата и бунта. Още първото стихотворение – „Гара”, удря камертона на тревогата. Авторът стои сам на гарата, наречена живот, и започва да осъзнава с трагическа яснота отлетелите като един миг години, в които може би често е бъркал посоките, губел е илюзиите си и се е втурвал към поредните заблуди, усещал е ужаса от наближаващия край и необяснимото безсмислие на човешката преходност.
Не че и в предишни лирически сбирки на поета не сме откривали нотки на резигнация или безсилна ярост, но тук оставаме поразени от динамиката на нагнетяващото се чувство за обреченост, безнадеждност, безизходност…
В „Залез” поетът вижда живота като тънка къса нишка между доброто и злото. Кой път му сочи съдбата – завинаги ли човекът си отива от този свят, или има надежда за прераждане?
В „Селце” авторът рисува прелестна пасторална картина – животът на човека е скромна къща с пътека, дървета и цветя. Същественото е в обикновените детайли и смисълът на живота може да се разбере само ако се разтвориш в Естеството. Но и тогава, загледан в идещия мрак, започваш да си задаваш въпросите, които никой век не разреши.
В книгата на Андрей Андреев при всички стихотворения като лайтмотив се разгъва темата за самотата и просветлението.
Във великолепния триптих „Войната в Троя” авторът разсъждава за предателствата и героизма, за подлостта и храбростта, за безчестието и достойнството и стига до разбирането, че страданието носи мъдрост, че болката има облагородяваща сила. Той е разкъсван между съзнанието за преходното, за това, че човекът е случаен земен гост, и в същото време вярата, че може да целуне звездната роса. Обладаван е от носталгия по погубените идеали и покрусената невинност – силна и ярка метафора тук е отсечената топола в едноименното стихотворение, сякаш са отсекли въплътената вяра и надежда:
Господи, защо ли днес отнеха
на човека сетната утеха,
че животът свършва, но остава
от ръката знак, за да изгрява
слънцето и вечно да напомня,
че по тази долина огромна
е вървял човек; като човека
днес и аз стоя, усетил звека
на секирата, с която някой
тук дървото вчера е отсякъл,
сякаш не дървото, а живота
с радостите, с лошото, с доброто,
със цветя, роса, трева набола;
с моя спомен – моята топола.
Или пък размишлява за безсмислието на световното насилие, за ужаса на войните, както е в поразителното стихотворение „Защо?”, посветено на гибелта на Димчо Дебелянов.
Вечните екзистенциални въпроси и съмнения вълнуват и измъчват нашия автор. В стихотворението „Свят на живи и мъртви” той възкликва:
От небето на мъртвите грее
неразбран, ала чист хоризонт.
Но защо ние – живи – живеем
не по техния знак и закон?
А забравата трупа и трупа
над гробовете бурен и прах.
И не знаем с какво да откупим
свойте много вини пред тях.
Дали нещо природата сбърка,
или Господ Бог нещо сгреши,
та и рай са създали, и пъкъл
във човешките наши души?
2.
Авторът непрекъснато се пита кой ще даде истинския отговор на сложните въпроси на битието, загадъчния смисъл на кръговрата живот-смърт. Той наблюдава как се сливат времето и безвремието. Не иска да приеме и отхвърля истината, че човекът е тленен и преходен, и в същото време се утешава, че споменът за човека ще живее векове в диханието и мислите дори на камъните.
Редица творби от книгата ни убеждават, че съзнанието на поета е обзето от натрапчивото усещане за невидимото присъствие на мъртвите, духовете на предците:
Нощ. Звезди. И шепот от звездите.
Корени. Листа. Живот и тлен.
Тук са и на мъртвите душите.
Пак от тях съм заобиколен.
(“Времето”)
В стихотворението „Сбогом, нощ!” пък Андрей Андреев разговаря с отишлия си вече негов приятел и прекрасен актьор и поет Венцеслав Кисьов и се пита какво му носи гласът на нощта, който идва „чак оттам, от безкрая, / чак от другия свят”.
В „Памет” поетът ражда необичайната метафора, изразена в молбата му да погребат сянката му там, където свършва цялата Вселена. Той е убеден, че тялото му ще се превърне в пролетно листо:
което винаги ще се обръща
след всеки пътник, за почивка спрял
с въпрос към пътя или хълма бял:
– Стои ли още бащината къща?
Много от творбите в тази книга са построени на принципа на антитезата – пролет-зима, рожение-смърт. Човекът е пътник през живота и смъртта, през битието и небитието, в спомените и в реалността. В „Колендро” виждаме удивителната просветленост на осъзналия неизбежността на последното пътуване пътник и същевременно радостта му, че той пътува към мечтата, която в случая се препокрива със светлия образ на майката като върховно умиротворение и всеопрощение:
Аз от никого нищо не моля,
аз на всички желая добро.
Да мирише на огън, на пролет
и след бурите – на колендро.
Просветлете лика си пред Бога.
Откършете си клонче върба.
Пожелавам ви светла тревога.
Пожелайте ми ясна съдба.
Ще заминем – тук спорове няма!
Дъх на мента, равнец, липи.
И сред тях със мечтите ми мама
най-накрая ще ме приспи.
3.
Споменахме по-горе, че поетът изгражда по-голяма част от стихотворенията в тази книга на принципа на антитезата – сблъсъка на противостоящи идеи, същности, настроения, мотиви. От една страна, словото е пронизано от възторжени пантеистични енергии.
Виждаме любуването на уюта на бащиното огнище, пасторалния селски бит, песента на чучулигите, лековития роден въздух, прелестта на отечествените пейзажи, възхитителните ниви, ждрела, поречия, хълмове, горички. И от друга страна – непредотвратимото чувство за трагизма на човешкия живот, за неизбежния край, който сякаш изтрива с един замах спомените за безгрижното детство, възторженото юношество, сладострастната зрелост…
В стихотворението „Дървета” ще преживеем авторовото усещане за диалектическо единство и неразривна органична връзка между трагизма и радостта. По същество това е една възхитителна поема, посветена на майката, където любов и болка, тъга и прояснение взаимно се преливат, за да обяснят продължението на живота в рода:
Като въздишка на вятър след есенни бдения
тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
Кой ли сега я упътва сред други селения,
кой й разказва за белите нощи на вишните?
...........................................
Вие, дървета, от летните жеги целунати
и осенени от багрите, в жълто изригнали,
с мен останете сред зимния мрак и фъртуните
заради живите – тръгнали и не пристигнали.
С мен ще е залезът,
скъсал на дните й нишката,
с мен ще е изгревът,
в който отлитна душата й…
Тръгна и мама по пътя,
отвеждащ към нищото.
Тръгна и млада, и хубава –
като въздишка на вятъра.
4.
Жизнелюбие и страстност, възхита пред чудото Живот и постоянно усилие да разгадае неразгадаемата дилема живот-смърт изграждат тъканта на стихотворенията в новата книга на Андрей Андреев. В „Кладенците на моя живот” ни поразява смайващото чувство за разтваряне в структурата на Естеството, в „Земята през Вселената пътува” поетът вижда планетата Земя като селце:
… погълнато от мрак, в безкрая.
На косъм днес животът му виси.
А кучета отвсякъде го лаят.
И аз не знам какво ще го спаси.
и се пита – сляпа ли е Вселената, какво ще спаси света, какво са битието и небитието – въздух или дим (“Каквото е било, ще бъде…”)?
В „Чудеса” авторът за пореден път разсъждава върху главния въпрос – кой е истинският път, къде са началото и краят, а в програмното стихотворение „Баща ми” заявява:
Защото бях човекът и защото
като човек обичах този свят,
не мислех за смъртта,
а за живота –
единствен сред Всемира
нежен цвят;
но и цветът цъфти
и прецъфтява
...................................
та после просветлен
да се изгубя в зимните предели,
които ни отрежда вечността;
но тука бях човекът, а не е ли
човекът и животът, и смъртта.
В тази книга има няколко стихотворения – възпев към Майка България, с които Андрей Андреев се нарежда във фалангата ярки съвременни български поети, изпели някои от най-вълнуващите си песни, посветени на Родината. Нека тук посочим „България”, която за автора е „нашата майчица свята”, с нейната „вселена от ръж и пшеница, бели зими, планини, равнини, пламтящи в зноя полета, бели кръстове и черни гробове”. И особено „Към България”, което се родее с разтърсващите творби на Атанас Далчев, Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян Дамянов за Отечеството.
Родих се в тебе
повече отвсякъде,
и в тъмната ти мощ,
и в озарената,
от хълма гледах
нощните ти влакове,
които прекосяваха Вселената.
...............................
И аз загребвах
с всички коленичили
на твоята свещена пръст
жаравата
и по кръвта
на звани и обричани
разчитах и позора ти,
и славата...
И знам,
сред тях
ще отцъфти дървото ми,
преди да го погълне
пак Вселената,
не проумял напълно
през живота си
ни тъмната ти мощ,
ни озарената.
5.
Поезията на Андрей Андреев ни убеждава, че авторът дълго е размишлявал върху основни екзистенциални въпроси и проблеми – какво е свръхпредназначението на човека, има ли крайна цел природата, възможно ли е да разшифроваме загадъчните послания на Вселената, човекът средство ли е, или самоцел, сам ли движи своята съдба, или тя е строго детерминирана. И в стихотворението „Природата” с известно огорчение споделя:
Да можехме така и ние
живота си да извървим,
навярно щяхме да открием
как от смъртта да се спасим.
Да можехме, ала не можем.
В хилядолетната игра
създателката, майка Божия,
човека само не разбра.
А във впечатляващия поетичен квартет „Сираци на вечността” (творба, която познаваме от предишни книги на поета) той задава страшния въпрос:
Как мълчанието на всевишните
ние, смъртните, да разберем,
или те, или ние сме нищото,
във което до днес се кълнем.
И добавя, без да чака отговор, със самочувствието на Паскаловата мислеща тръстика:
И ще бдя цяла нощ
край огнището,
та под пламъка му висок
дано видят онези от нищото,
със лица на човек или Бог,
че на тази планета, зелената,
преживява век подир век
същество най-само
сред Вселената
само с голото име човек.
Поетът се опитва да обясни ропота, съпротивата, яростта и безсилието на човека пред неизбежния край. Душата му има усещането за безсмъртие, но разумът му се бунтува срещу трагичното безсмислие. Има и творби, в които откриваме философски умъдрено вглеждане в наближаването на края, както е в „Посвещаване” или „Святост”. Неслучайно книгата започва със стихотворението „Гара” – гарата на живота, от която човек идва и си отива, и завършва отново с програмна творба „От нощта съм дошъл”:
От нощта съм дошъл
и пак към нощта ще замина,
че нощта е за всички ни
сладка родина,
.......................................
та в нощта да намеря и радост,
и скръб, и почивка.
И в нощта да потъна
с просветлена усмивка.
„В този край на света” е най-силната, най-проникновената, най-органичната, най-изстраданата и най-цялостната досега книга на Андрей Андреев. Музикалността на стиха, прелестният, с богата багра от нюанси, от сенки и оттенъци рисунък, значимостта на поетическите идеи, драматизмът на внушенията – всичко това прави тази стихосбирка явление в съвременната българска поезия.
Андрей Андреев засява в нивата на българското слово семената на тревожното милосърдие, трагичната доблест и жертвоготовното служение на ползу роду и Отечество. Дай боже тези мъжествени и нежни, благородни и красиви семена-думи да имат съдбата на семената от притчата за Иисус – да попаднат в благодатната почва на истинското и просветлено читателско внимание.
