145 г. от освобождението на София
На 4 януари 1878 г. след тежки боеве и изключително труден преход през скования от дълбоки снежни преспи Балкан, Западният руски отряд, командван от генерал-лейтенант Йосиф Гурко освобождава София.
Лилия Атанасова Николова e завършила философия и риторика. Преподавала е философия, психология, естетика, обществознание. Била е организатор на културна дейност в читалище „Николай Хайтов”, понастоящем е секретар в НЧ „Белите брези”. Дългогодишен секретар е и на Съюза на независимите български писатели.
След превземането на Плевен на 10 декември 1877 г., корпусът на генерал Гурко достига числен състав от 84 000 души и 318 оръдия. На 12 декември в село Пордим се провежда военен съвет на руската армия, ръководен от император Александър Втори, на който се разглежда въпроса за зимното преминаване на Стара планина. Въпреки колебанията на руския император, военният министър генерал Милютин успява да го убеди, че е възможно форсирането на Балкана от руските войски през зимата и стремителното им настъпление в Тракия, с което ще изненада противника и ще спомогне за приближаването на крайния успех във войната.
Позицията на генерал Милютин е подкрепена и от декларацията на генерал Й. Гурко, който, обръщайки се директно към Императора, заявява: „Честолюбивите замисли са далеч от мен, но не ми е все едно какво ще кажат за мен потомците и, затова Ви информирам – трябва незабавно да се настъпва. Ако Ваше Величество не се съгласи с мен, аз Ви моля да назначите на моето място друг началник, който е способен по-добре от мен да изпълни пасивния план, предложен от Главната квартира”.
След това заявление на ген. Гурко, Александър Втори се разпорежда да бъде извършено зимното преминаване на Балкана.
За целта руската армия е разделена на три отряда. Западният отряд на генерал Гурко трябва да премине Стара планина през Арабаконашкия проход, да разбие частите на Шакир паша и след като превземе София да се спусне по долината на река Марица, настъпвайки към Пазарджик и Пловдив.
Генералите от старата школа, давайки си сметка колко рискована е тази зимна операция, нарекли плана на Гурко безумен, но той бил непреклонен: „Аз съм поставен над вас по волята на Императора и само на него, на Отечеството и историята, съм задължен да се отчитам за моите действия. От вас изисквам безпрекословно послушание и ще мога да заставя всеки и всички да изпълняват точно, а не да критикуват моите заповеди. Моля всички да запомнят това добре… Ако за големите хора е трудно, ще ги поставя в резерв и ще продължа с малките”.
Със своята непоклатима вяра в успеха, прославеният воин, зарежда и своите съратници. Започнал преходът на тежко въоръжената руска армия през зимния Балкан, скован от дебели снежни преспи, виелици и ледени канари. Мнозина войници, каруци, коне и оръдия остават приковани завинаги в жестоката му зимна преградка. В околните села били разпространени листовки: „Българи! Предстои ни да нанесем последния удар на врага и да преодолеем Балкана, където той няма да може да се задържи. Вие трябва да ни помогнете да пренесем през планината оръдията, снарядите и сухарите. Вашата основна награда ще бъде да се отървете от турците. Сега е трудно за вас, но за руснаците е още по-трудно, те страдат от лишения за вас, а вие заради себе си. Ще мине време и вие ще ни бъдете благодарни”.
Призивите намират незабавен отклик и през ледената пустош тръгват напред разузнавачи и водачи от местни селяни, които познават месността и знаят как да заобиколят черкезките засади. Армията напредва като на мястото на уморените конски впрягане запрягат мощните и устойчиви в дебелите преспи и ледове волове, които да измъкват тежките оръдия. Българинът Георги Антонов-Цариградски, довел 720 съплеменници, въоръжени с лопати и кирки. Дванадесет чифта волове теглили шейни с оръдията, четиридесет коня теглили каруци със снаряди и патрони.
Участник в похода си спомня: „Отпред се движеше огромна маса от хора, коне и оръдия. Руснаците и българите изкачваха с помощта на въжета огромните оръдия. На замръзналите планински пътеки сапьорите правеха стъпала… Някъде отдалеч пристигаха думите на “Дубинушка”: “Хей, дубинушка, ухнем…” Вечерта вятърът се усили, превръщайки се във виелица. Когато на един от проходите съобщиха, че артилерията не може да бъде изкачена, генералът отговори непреклонно: “Изкачвайте я със зъби!”
Преходът на армията на генерал Гурко през Балкана е сравняван с алпийските подвизи на богатирите на Суворов. А и самият той всеки Божи ден повтаря знаменитите думи на Петър Велики „Невъзможното е възможно“ („Небываемое бывает“).
След успешния, невероятно труден зимен марш през тесния и трудно преодолим Арабаконак, войските на генерал Гурко завземат с. Саранци и пред тях се открива заснеженото Софийско поле.
Тук, срещу 20-те хиляди гренадири от Западния руски отряд, са заели позиция таборите на Осман Нури паша. 15-хилядната турска войска се е подготвила да попречи за овладяването на София. Боевете започват на 31 декември 1877 г. и по пътя към града, буквално на всяка педя, руските войски водят тежки сражения срещу неприятеля.
В мразовитите зимни нощи на 1878 г. София е скована и от страха пред озлобените турски власти. Януарският вятър злокобно люлее издигнатите бесилки на много места из града. Месеци наред вече витаят злокобни слухове и закани. Озлобени от пораженията, турците претърсват всяко кътче на настръхналия в очакване град. Подавят всеки ропот или опит за съпротива. Разбити са организираните от Апостола на Свободата Тайни революционни комитети. И все пак, пламъчето на народната свяст е живо. По това време в София има няколко книжарници, които са огнища на народната надежда и държат буден духа на мирните граждани. Те разпространяват листовки с бунтовни песни, дейност, за която софийските книжари ще заплатят с живота си. На 15 ноември 1877 г., само месец и половина преди знаменателните събития, в София са обесени 4 души книжари, а петият като по чудо успява да се спаси. В местността „Капана”, близо до дюкяна си, е обесен книжарят Стоян Недялков Табаков. На вратата на книжарницата, край пътя за Бистрица, увисва Никола Стефанов-Чолака. Книжарят Георги Стоицев е екзекутиран на „Шарен мост” (днешният „Лъвов мост“) – откъдето се е очаквало да преминат руските войски. На Конския пазар е обесен и Киро Селянина, саратник на книжарите. Забележително е, че София е единственото селище в поробена България, в което просветени за своето време хора като книжарите, се организират в тайна „Завера”. Ревностен двигател на тази идея е Никола-Чолака. По свидетелство на Анастасия Чолакова, негова съпруга, близките на мъжа й са знаели, че в дъното на феса си Никола е изписал стихотворна ругатня и, когато го повдигал, за да поздрави турските първенци, приятелите му разбирали какво значи това.
Никола-Чолака се захваща с книжарство след като вече се е размонашил. Той е родом от с. Бистрицаи и е активен помагач на Апостола в Софийско. Просветната му дейност е свързана с книжарницата, която държи в София на тогавашния пазар „Куру чешме“ (днес до ъгъла на ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“). Негов пръв помощник и съмишленик е Георги Стоицев-Абаджията, наричан още Песнопевецът, който е „таен” човек на делото, националреволюционер, куриер на Софийския комитет и псалт в църквата „Света Неделя“.
Някъде между 1876-1877 г. други двама книжари - Стоян Табаков и Никола Вардев, започват разпространяването на „Народна песнопойка” със стари хайдушки песни. Хаджи Стоян Табаков – Стоян Книжаря, е български просветен деец и революционер. Заедно с Абаджията и другите двама книжари, разнасят книги, карти и учебни пособия в цялата област от Орхание и Трън до Мехомия и Кюстендил, държат връзка с всички учители и по-будни хора. Сред тях е и Киро Геошев - книжар и търговец, съратник на Левски и член на Софийския частен революционен комитет. Киро продава и забранената бунтовническа песен „Вятър ечи, Балкан стене“.
Обединени от родолюбие и стремеж за свобода, четиримата действат в просветните среди на София и дълго време остават в сянка. Разкрити от турците те за назидание, са обесени месец и половина преди освобождението на София от турско робство.
На 15 ноември 1877 г. Стоян Недялков-Табака, облечен като за празник, тръгва пръв към бесилницата. За да повдигне духа на приятелите си, Стоян се сбогува с думите: „Не се боя! Бесилката ми е причастие!”А Никола-Чолака, обесен пред книжарницата си, оставя като завет следните думи: „Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!”.
Поведението на книжарите по време на обесването прави силно впечатление на английския репортер на в. „Стандарт”, който след това откупува дрехите, с които е облечен Стоян-Табака и ги подарява на музея на мадам Тюсо в Лондон.
Кореспондентът на френския вестник „Lemondeillustre”, Дик де Лонли, пише: „Едно момче от осъдените пеело славянска патриотична песен”, като специално отбелязва почти невръстната му възраст. Не се знае за кого от двамата – Георги или Киро – се отнасят думите на френския кореспондент, тъй като и двамата са много млади. А песента, която пеел, е „Вятър ечи, Балкан стене”.
Веднага след Освобождението, възрожденецът Христо Г. Данов, родоначалникът на книгоиздаването у нас, предлага на мястото на някогашния „Шарен мост“ да се изгради паметник на обесените книжари. Днешният „Лъвов мост“, със своите лъвове символизира силата, която притежаваме като народ, и ще притежаваме само ако познаваме и тачим своята история.
Докато към София наближават руските войски, турците, заслепени в своята ярост, засилват жестокостите над мирното население. В града се издигат непрестанно бесилки.
Пришълците били обесвани на изходите на София, а местните хора – на мегданите, с едничката цел – да се всели ужас в населението. На 7 декември, оковани в железа, били подкарани по Цариградското шосе мнозина видни софиянци, пазени от усилена военна стража. Арестите продължили – други нови 50 видни граждани, между които много учители, били спасени от чуждестранните консули, които се намесили и осуетили замисъла на поробителите.
На 19 декември (31 декември) руските части завземат позиция при село Горни Богров, почти в околностите на София. Пред София се изправят колоните на генералите Раух, Веляминов, Гурко. Петхиляден аскер се насочва срещу колоната на генерал-лейтенант Николай Веляминов. Противникът опожарява селата Долни Богров и Ботунец. Води се престрелка. На следващия ден, 20 декември (1 януари) турските сили атакуват фронтално. Отбити са две атаки и опит за обхващане на руските флангове. След мощна руска контраатака противникът изоставя село Долни Богров и е преследван до свечеряване. Загубите на аскера са около 600 убити и около 1000 ранени.
На 1 януари руските войски преминават в решителна атака. Колоната на генерал Раух преминава река Искър при моста до село Враждебна като противниковите части, дислоцирани срещу тях, са подложени на силен артилерийски огън, последван от атаката на гвардейския Преображенски полк. Таборите не издържат на натиска и се оттеглят към София.
На 21 декември (2 януари) пламва ново сражение при Враждебна. Тук турците смятали, че пълноводният по това време Искър ще спре по-нататъшния марш на русите към София. Ето защо са се били укрепили главно около моста, но когато забелязали, че руснаците вече преминават през ледено студените Искърски води, подпалили го и отстъпили. Опожарено било село Враждебна. Руските части успяват бързо да загасят горящия мост и продължават своето настъпление.
Силите на Западния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко преминават в общо настъпление на 22 декември (3 януари). Колоната на генерал-лейтенант Николай Веляминов (4200 души) превзема селата Кубратово и Биримирци и изпраща разезди към село Орландовци. Колоната на генерал-майор Отон Раух овладява моста при чифлика Чардакли – днешна Враня и прекъсва пътя за отстъпление по направлението София – Пловдив. Кавказката казашка бригада с командир полковник Иван Тутолмин настъпва по направлението Дървеница – Бояна. По този начин обръчът около София се затяга, а пътят за отстъпление на турския аскер на югоизток към Пловдив, е отрязан. Изправен пред реална заплаха и изпаднал в панически страх от обкръжаване и плен, Осман Нури паша започва бързо изтегляне в направление Перник – Радомир. Разнебитени и морално сразени, турците намират за по-правилно да напуснат София. По шосето са изоставени повече от 6000 ранени, болни и измръзнали техни войници. Орханийската османска армия престава да съществува като организирана военна сила. Нанесени са й непоправими човешки и материални загуби. Направлението София – Пловдив – Одрин е открито за настъпление пред освободителите.
23 декември (4 януари) е последният ден на турското господство в София. През този ден в града настъпила страшна бъркотия. Глъч и хаос настанал по Княжевското шосе: в пълно безредие се размесили хора, коне и каруци; цялото това множество от войници и обози, нервно, уплашено, изморено, се насочва към Кюстендил. Трагична, но заслужена съдба на един тираничен петвековен завоевател, който бяга позорно пред братята освободители.
Вбесен от понесените щети, Осман Нури паша издава заповед: при напускането на София градът да бъде запален, складовете с боеприпаси – взривени, а всички граждани да бъдат избити до крак.
Властите предупреждават чуждите консули незабавно да напуснат с имуществото си София, защото градът ще бъде подпален. Срещат обаче категоричен отпор. Вицеконсулите на Франция и Италия – граф Леандър Франсоа Рьонельо Ге и Виторио Позитано категорично заявяват, че ще останат в знак на солидарност с местното население. Към тях се присъединява и австроунгарският вицеконсул Йозеф Валдхарт, както и главният равин на града Габриел Алмоснино. Техният протестът в защита на София предизвиква сериозни дипломатически усложнения за османската власт.
Изправен пред заплахата от грандиозен международен скандал, главнокомандващият Сюлейман паша отменя заповедта. София е спасена! Нещо повече – Виторио Позитано организира доброволчески отряди за борба с черкезите и башибозуците, които след напускането на града от редовната турска армия, започват да палят, грабят и убиват безнаказано.
Проявените от чуждестранните дипломати решителност и хуманизъм в защита на населението и града, са едни от най-първите знаци за възможна съпричасност и хуманизъм.
Сутринта на 4 януари 1878 г. при ген. Гурко пристигнал на кон изтощен ординарец с важно донесение: турците бягат.
На 23 декември (4 януари) 1878 г. в София влизат първите руски части: Кавказката казашка бригада на Есаула Пьотър Бариш-Тишченко и Гродненския хусарски полк, които свалят турското знаме от конака. Завзети са големи военни складове с боеприпаси и продоволствия. Операцията по превземането на града е по заповед на император Александър II, защото София се явява изключително важна стратегическа точка за по-нататъшно настъпление на руските войски в Тракия и основен пункт за снабдяването на турската армия с боеприпаси и продоволствия. Още повече, че след превземането на град Плевен при отстъплението на турските войски, в София са съсредоточени огромни количества снаряжения и продоволствени запаси.
Руската армия влязла гордо в София под удари на барабаните и с развети знамена. Тя е посрещната от населението с почит и преклонение, с хляб и сол, с цветя и сълзи. Командирът на Западния руски отряд, генерал-лейтенант Йосиф Гурко, е посрещнат тържествено от местни свещеници и граждани пред църквата „Св. София“, която през робството е била превърната от турците в джамия, а впоследствие в болница и склад. Тъй като в този момент тя е полуразрушена и няма камбанария, на едно дърво е окачена камбана и чрез нейния продължителен звън, на гражданите се известява освобождението на града. Камбаната бие в продължение на дни, за да радва хората и да слави извоюваната свобода. И до днес „Св. София“ няма камбанария, запазена е окачената на дърво пред нея камбана, която бие всяка година на 4 януари, в знак на почит към освободителите. Генерал Гурко носи и копие на чудотворната икона на Света Богородица „Радост на всички скърбящи“, като символ на очакваните от населението радост и спасение. В църквата е отслужен тържествен молебен.
Така на този ден бъдещата българска столица била честита след 450-годишен живот на робство и неволи да срещне православните християнски воини, нещо невиждано от времената на цар Иван Шишман.
По-късно през деня, в църквата „Св. Крал“ (днешна „Св. Неделя“), е отслужен благодарствен молебен в присъствието на генерал-лейтенант Йосиф Гурко и генерал-майор Отон Раух, в чест на руските воини - освободители на града.
Генерал Гурко сърдечно благодари на българите за оказаната помощ при този знаменит и изтощителен зимен преход на руската армия през Балкана, и с чувство на признателност споделя: „Вероятно нямаше да преминем Балкана, ако не бяха тези мълчаливи и силни българи, донесли ни хляб и топла храна. Посъветваха ни да махнем конете, за да запрегнат своите волове към оръдията и така тръгнаха първи да прокарват пъртина през преспите и чудовищния студ!”
Пред църквата „Св. Неделя“ един българин произнася приветствена реч. В отговор на това изказване Гурко заявява: „Днес влизам във втория български град. Първият е древната ви столица Търново, а вторият – София. Дай Бог със силата на оръжието да освободим и останалата част от България.“
След освобождаването на София войските на генерал Гурко нанасят последно поражение на Сюлейман паша при Пловдив и в своя победен марш превземат Одрин, с което фактически е сложен край на войната. А бъдещата столица на Княжеството е освободена.
Днес, 145 години след онези мразовити съдбоносни дни, когато се е водила епичната битка за освобождението на София, ние, благодарните потомци, със съзнание за високата цена на свободата, с признателност свеждаме глави пред подвига на руските герои, положили живота си в нейния олтар. Наш дълг е да пазим тази свобода, да отстояваме твърдо заветите на достойните ни предци в името на възхода и просперитета на нашия народ.
