Книгата „Кръстната мъка на България” е сборник подбрани публицистични статии, написани и публикувани в печатни и електронни медии в последните пет години (2017-2022). Значителна част от тях анализират и обобщават основните фактори за срива на българското образование предимно през призмата на историческото образование в основното училище, а друга - по различни актуални обществени проблеми.
Стресиращият резултат от „реформираното” ни и подменено за целите на глобализацията, политкоректността и мултикултурата образование, отвори болезнена рана в обществото, което трудно приема за нормално, че 48% от неговите млади хора в ученическа възраст са функционално неграмотни, т.е. не са в състояние да осмислят прочетен текст. Проф. Анна-Мария Тотоманова, с голяма болка споделя: „Все по-голяма част от децата не владеят функционално български език.” Този резултатът е катастрофален, доволно документиран и видим, както за просветните органи, така и за цялото ни общество. Но, какво от това?!
За съжаление, липсват всякакви сериозни експертни и обществени дискусии за решаването на трупаните цели три десетилетия проблеми, а когато все пак по някакъв повод те се повдигнат, веднага се неглижират и остават без последствие. Само единични гласове на някои общественици успяват в редки случаи да пробият в медийното пространство. И толкоз. Работата в Комисиите по образование към цяба редица парламенти, е откровено безплодна.
Проблемът е национален и институционален, а причината е провежданата държавна политика от българските правителства в лицето на МОН. За никого не е тайна и не е изненада, че тази политическа линия е инспирирана от външнополитически фактори и се определя от работата на десетки чужди неправителствени организации (НПО), в челните редици на които стоят печално известните фондации „Отворено общество” и „Америка за България”.
През тези т.нар. години на демократичните промени, българското образование, учебни програми и учебници са обследвани и третирани като място на неуместни традиционни стереотипи, предразсъдъци и дискриминационни практики. Такива са заключенията и на Националното представително изследване на Комисията по дискриминация, направено съвместно с института „Отворено общество”, Министерството на труда и социалните грижи, както и експерти от други НПО и МНО. Това изследване е финансирано по Европейска програма за заетост и социална солидарност „Прогрес“ (2007-2013 г.) на Европейската общност. Констатациите и изводът, който е изведен е, че българското образование, програми и учебници, са форма на скрити дискриминационни внушения и практики и, че са нужни конкретно разписани изисквания и маркери към авторите и издателствата на учебници, за да се преодолеят традиционните стереотипи. Днес, те редактират, контролират и одобряват учебните програми, учебното съдържание, избора на изучавани автори и произведения, както и контекста, в който трябва да се разглеждат, те определят понятийния апарат, целите на обучението, те са тези, които в крайна сметка одобряват или не учебниците, по които учат българските деца в първата четвърт на ХХI век.
През годините на един разрушителен по своята същност „обществено-икономически преход”, за три десетилетия, България се срина по индекса на своето развитие от престижното 29-то място в крайните позиции на тази класация. Това се осъществи под знака на глобализацията, политкоректността и мултикултурността като висши „евроатлантически ценности“. На тяхна база разцъфна неолибералната идея за демонтаж и отмиране на националната държава.
Това доведе до реална дебългаризация, заличаване на българското национално самосъзнание и самочувствие в българските деца и ученици. На практика, тази политика реализира в ускорени темпове едно елементарно, с колониално по своята същност образование на много ниско ниво, придружено от решително „заличаване на местния исторически спомен”.
В свое медийно участие по БНТ през м. май, 2022 г., конституционният съдия, член-кореспондент на БАН проф. Атанас Семов, заяви: „За решението да подхвана инициативата „Да върнем България в българското училище” ме мотивира една силна потребност и една зловеща констатация, това, че нашите учебници са подложени на „Баташко клане”, колкото и страшно да звучи, през тези няколко десетилетия на демократичен, а всъщност обезличителен преход. В тяхното съдържание и още повече дух, не е останало нищо от българската национална идентичност, националната памет и в този смисъл се отглеждат професионални гастербайтери, „слепци с очи”. Да се отглеждат деца, които не носят никакво чувство за святост, не носят чувство за принадлежност, нямат връзка с родината. Това е едно много тягостно усещане за съзнателно обезродяване. Много ми се искаше да вярвам, че става дума за криво разбрана толерантност, за престараване, за мерак за модерност и подражаване на Запада.
След като разгледах внимателно учебниците от 1-ви до 10-ти клас, стигам до извода, че това е една целенасочено прокарвана политика, политика на обезбългаряване на Българското училище. България се нуждае драматично от национална стратегия за образованието и науката. Държавата е на командно дишане, грях е това, което правим 30 години.” И продължава: „Голямата драма на Р България не е, че македонците ни крадат историята, а, че ние хвърлихме историята си на боклука. Учебниците ни са същи Балканджи Йово – отрязано е всичко, което възпитава в национален дух и идентичност. Много тежко си разбутахме ценностите.”...
Като бивш преподавател и автор на документалистика, като съставител на исторически сборник „Сакралността на миналото или Българската сага”, 2015 г. и учебно помагало за деца и възрастни „Лоното на европейската цивилизация”, 2021 г., напълно споделям изводите и опасенията изказани от проф. Семов. Ето един любопитен, но показателен епизод от личната ми практика. По стечение на обстоятелствата през 2017 г. в гр. Китен, участвах в ежегодно провеждания от Историческия факултет на СУ „Климент Охридски” летен национален дидактически семинар за университетски преподаватели и учители от страната. Темата на доклада ми засягаше предизвикателствата за формиране на национално самосъзнание и чувство на родолюбие у подрастващите в учебниците по „История и цивилизации”. Всеки би казал – една скучна и тривиална тема, нищо кой знае колко драматично и проблематично! Но направеният в доклада критичен анализ на темите от учебното съдържание и изведените изводи бяха посрещнати с хладно неодобрение и откровено недоумение от болшинството присъстващи хабилитирани членове на авторски колективи, изненадани от самия факт, че в тяхно присъствие се излагат подобни нелицеприятни факти и тези. За щастие, реакцията на учителите в семинара бе с обратен знак. Втора покана за участие, разбира се, не последва! Но, което бе показателно и по-важно в личен аспект, не последва и подновяване на трудовия ми договор за следващата учебна година... (Може би, тук е мястото да поясня, че не са редки случаите, когато учителите, които имат „честа” да бъдат поканени във функцията си да „одобряват” учебниците, „най-добронамерено” се предупреждават, че в случай на неодобрение на учебника, рискуват да бъдат привлечени в лично качество от издателството в съдебна зала, за да защитят позицията си. Както се казва – коментарът е излишен!)
Според класациите на Евростат, България заема 111-то място по свобода на словото, а обществените и частни медии се явяват преди всичко рупор на политкоректни опорки, леещи се напоително от силно мотивирани и финансово добре подплатени „експерти”.
Има личности, които не се отказват да бият камбаната, но те са изолирани, гласът им не се чува и нямат никаква подкрепа на каквото и да е обществено ниво. Учителското съсловие е глухо и притиснато до стената от страха за запазване на работното си място, академичното съсловие – също! В резултат, учебниците макар и създадени от различни колективи, са еднотипно оформени съобразно зададените методични указания от МОН, с конкретни изисквания за използване на понятиен апарат по всяка тема; по същите причини, учителите рядко си позволяват да излязат от зададената в учебниците рамка: „Страх, лозе пази”! За гражданската позиция на хората в пенсионна възраст, докарани до пълно обезверяване и отчаяние – да не говорим!
Днес, ние се превърнахме от Държава на духа, в обезверена, обезкървена и унила държава, нямаща цел и посока, държава с над два милиона икономически бежанци, за които няма хляб и бъдеще в Родината. Затова, „експертите” промотиращи опорки, се редят на опашки пред медиите и се надпреварват кой е по- и кой е най-правоверен, а посегналият към острото си перо публицист, в 99% от случаите няма реална възможност да получи публичност. И наистина: кой ли би продължил да пише анализи и критични материали по болезнените за обществото теми, ако знае, че те няма да придобият гласност, че няма шанс някой да ги чуе и публикува?!
„Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо”. Това е мисъл на ирландския политик и философ от ХVIII-ти век Едмънд Бърк, който има голям принос в сферата на политиката и естетиката и е смятан за основател на съвременния консерватизъм. По ирония и като гримаса на историята, точно тя бе приета за лицемерен параван и мото на унизителния и срамен доклад, изготвен по Европейска програма за заетост и социална солидарност Прогрес (2007-2013 г.) на Европейската общност. Този доклад, който преди едно десетилетие ревизира и в последствие осакати българските учебници изцяло в духа на глобализма и заличаването на българската идентичност и национална памет.
Лично аз, имах възможността и щастието да бъда част от научни обществени организации като Международната Академия по Българознание, Иновации и Култура (МАБИК) и Организацията на Обединените Българи (ООБ), които ми дадоха усещането и удовлетворението да попадна в една среда, в която движеща сила бе енергията и чувството на съобщност и единомислие. Благодарна съм и на възможността, която ми предоставиха в последните години редакционните екипи на независимия национален седмичник в-к „Нова Зора”, на сп. ”Ави-тохол”, издание на Института на свободните изследователи „ХИСТОРЕОН” и сп. „Матадор”, орган на Съюза на независимите български писатели, да публикувам серия аналитични и критични материали, както за българските учебници по история, така и по други обществени проблеми и нагласи.
Сборникът „Кръстната мъка на България” е резултат на моя личен и професионален избор на обществена реакция в това време на „обезличителен преход и разбутани ценности”, на подкопана българска идентичност и ускорено обезбългаряване.
Той е моят скромен влог в идеята и мисията „Да върнем България в българското училище”!
