Искам да преразкажа един диалог. Той не е измислен. Не е и особен литературен похват, както биха си помислили някои. Животът, с неговата многовариантност, няма как да бъде надхитрен.
В София, на 10 декември, привечер ръмеше странно за сезона почти топъл дъждец. По улица „Шипка“ хората забързани се шмугваха покрай мен, задминаваха ме, и сякаш потъваха в гълчавата, която прииждаше и ставаше все по-шумна. Колите присветкваха с фарове, чуваха се и клаксони, а един усилвател на гласа все по-често се открояваше над гълчавата, докато проумях, че е реч отново за пропагандно мероприятие от онези, които за по-демократично назовават „пърформанс“.
Оказа се, че пред Руския културно-информационен център в този час, отново шуми агитката, известна като „Мати Украйна“, подсилена и този път с умно непримиримият успешен „красивитет“, ако използвам израза на Петър Волгин. На 6 декември същите тези тридесетина човека, със същата тази високодецибелна уредба, със същите заучени скандирания и уточнения, че „Тук не е Москва“, бяха печалните герои на онзи конфузен „пърформанс“ пред Руската църква, на връх на нейния храмов празник. И тогава те бяха не по-малко гръмогласни и невъздържани, защото ги бяха изпратили да отвлекат вниманието от провала на пропагандната мантра, наречена „Шенген“, а и защото се опасяваха, че съслужението на Волоколамския митрополит Антоний, Ловчанския митрополит Гавраил и главният секретар на Светия Синод епископ Герасим, в храма “Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ може да се възприеме и като „заупокойна молитва“ на една твърде дълго експлоатирана илюзия, краят на която вече беше дошъл.
Позабавих крачка, замислен над съобщението, което бях прочел за „протестиращия Иван Калчев“ и заетата от него позиция, че „Митрофанова и руските служби обявиха България от една страна за връждебна държава, а сега правят богослужение“. Беше ми любопитно да зърна, човека, който носеше името на проф. Иван Калчев, царство му небесно, старият македонист, издателят на в. „Нов ден“, който бе по-известен като „Черен ден“, и с когото през годините, заради ОМО „Илинден“, „Зора“ имаше твърде чести „творчески“ припирни, които приключиха след едно негово оплакване в Софийското градско управление на МВР. Нейсе...
От спомените за „честните сини очи“ на професора, ме откъсна крясък, който обявяваше, че ние, които сме се запътили на концерта на Ставрополския художествен ансамбъл, сме „срам за България и позор за нацията“. Крещяха мнозина, но най-близко до мен се оказа възнисичък младеж, който бе зачулил главата си с качулката на своя суичър. Сложих ръка на рамото му, той се обърна стреснат, аз го поздравих учтиво и почти усмихнат го помолих да повтори. Не посмя. Другите край него припяваха: „Тук не е Москва!“ „Тук е България!“. Попитах го дали знае и дали и те знаят, че днес е 10 декември? „Да, - кимна младежът – десети декември е. Защо питате?“ „Защото заради този ден, днес я има България“, - отговорих. Ако бях по-слаботелесен може би разговорът щеше да придобие друга посока, но аз в тъмното се извисявах над него със своите почти два метра и това някак разколебаваше неговата дързост. „Ела, казвам, че тук е много шумно“. Той ме последва и двамата се отместихме от високоговорителя, който повтаряше неспирно, че тук е България. „Ти обичаш ли я?“, попитах, колкото да продължа диалога с него. Усетих, че младежът почти съжаляваше, че се е отделил от групата, затова добавих – „Не бой се, виж колко много полиция има. И на тях им е вменено да не допуснат безредици, макар че това, което се случва е нещо много по-страшно. Та искам да ти кажа нещо важно за този ден – добавих – за него много има да се разказва и аз съм сигурен, че ти ще попрочетеш каквото не са ти казали, тези които са те изпратили тук“. Младежът понечи да ми отговори, но аз го спрях. „Нека първо аз да ти кажа – рекох – че времето не е много. Чувал ли си за Лермонтов?“ – попитах. Той кимна с глава и добави: „Поет“. „Да, гениален поет“, допълних го аз. „Но най-хубавия негов паметник е в град Ставропол. Един град, „построен от българи“, тогава, когато само Господ е знаел, че ти ще дойдеш на този свят. Тръгнал съм да чуя песните на ансамбъла на този град. Но нека да ти разкажа за деня 10 декември. Знаеш ли какво е братска могила? Такива има 4 между Горна и Долна Митрополия, край Плевен. Във всяка една от тях лежат момчета почти на твоята възраст. Общо около 1000 на брой, без знак за почит и памет. Лежат в 4 безкръстни гроба, вече 145 години! Отделени са по полкова принадлежност. Загинали са на този ден за България, която и ти, и аз, обичаме. Загинали са рано сутринта при внезапния и отчаян опит на Осман паша и неговата 40 000 армия да се измъкнат от обкръжението край Плевен. Да бяха побягнали тогава никога нямаше да я има България. И ние с теб, сега, едва ли щяхме да говорим на български. И ако думичката „Позор!“, която скандира вашата агитка има право на живот, то е само в случай, че се отнася за тези, които не са ви казали цялата истина. А ти помисли защо.
По време на същата война най-прочутият английски военен кореспондент Арчибалд Форбс, пише подстрекаващо, че турците имат пълното право да изколят българите докрак като овце, когато руснаците се опитат да преминат Дунава“. Младежът срещу мен мълчеше, после подръпна още по-ниско качулката на своя суичър и съвсем изненадващо ми подаде ръка. Поех я, въздъхнах, поизправих рамена и поех към препълнената зала на Руския културно-информационен център. „Боже, казах си, дай сила, упование, и мъдрост, на децата на моя народ! Жива е паметта на кръвта. Трябва само да бъде умита от лъжите от користта и омразата. Дай ни сили и дни да се потрудим това да се случи. И спаси ни от Лукавия!“
