Нова Зора

Световните информационни агенции, политици, политолози, журналисти и гео-специалисти от месеци се питат все по-настойчиво какво иска Путин, кога Русия, с учебните си военни сили на границата, ще нападне Украйна, какво предлага Байдън на всички, които за нищо не го питат, има ли дипломатическо решение на неизвестен, за сега, но неизбежен конфликт, има ли криза в международните отношения, що е НАТО и къде му е мястото, за диалог с кого са отворени европейските министри на външните работи и какво ще обсъждат, и т.н.?

Отговори на повечето от горе идентифицираните загадки намираме в изявление на българското Министерство на външните работи от 16 февруари т.г., по повод получена вербална нота от украинското посолство в София във връзка с призива на долната камара на руската държавна Дума към президента Путин да признае отцепилите се региони Луганска и Донецка републики за „самостоятелни, суверенни и независими държави“.

Министерството тържествено заявява, че „Република България неизменно подкрепя суверенитета и териториалната цялост на Украйна в нейните международно признати граници, включително в нейните териториални води“.

Заявлението е коректно и е съобразено с основните общи принципи на международното право, но не отговаря на тревогата, изразена от украинската страна във връзка с обявяването на Донецк и Луганск за самостоятелни републики в резултат на проведени референдуми за статута им. Вместо анализ на правната рамка и евентуален коментар, досежно действащите политически сили, подкрепящи или противопоставящи се на сепаратизма или независимостта на ново провъзгласените републики, се осъждат агресивните „действия на Руската Федерация, водещи до безпрецедентно ескалиране на военното напрежение в Европа…“ Всякакъв коментар на подобни произволни и немотивирани заявления би бил излишен и неуместен, тъй като с подобни лозунги външна политика не се прави. Особено от държава като България, която е съсед и  на Русия, и на Украйна, която граничи и с двете и, която не би могла да остане незасегната и не въвлечена в евентуален военен конфликт в района.

България не пропуска възможността да заяви своята позиция и по друг спорен въпрос между двата източни съседа, обявявайки, че „не признава и осъжда незаконното анексиране на Крим“ през 2014 г. Струва ни се, че е твърде самонадеяно България да квалифицира действията на едната или другата съседни държави и да произнася присъди. Времето за присъди бе когато Никита Хрушчов прехвърли Крим от Русия на Украйна без да се допита до руския народ. Да се говори за Крим без да се припомни, че районът има статут на автономна република със свой самостоятелен парламент и правителство в съставя на Украйна, означава да се заблуждава читателят досежно събитията, довели до отделянето на Крим от Украйна. А това става в резултат на референдум, проведен на 16 март 2016, подкрепен от 96.77% от населението на областта. И без нито един протестен глас от населението, обитаващо Крим.

В заключение на анализа на изявлението на българското Министерство на външните работи по събитията в Луганска и Донецка области, бихме искали да припомним декларираното становище, че „Действия по признаване на независимостта на т.нар. Луганска Народна Република и Донецка Народна Република, са абсолютно неприемливи и са равнозначни на денонсиране на Минските споразумения. Те не допринасят за мирното урегулиране на кризата, напротив - ще повишат още повече опасността от военна ескалация“. Става въпрос за споразумения, договорени от президентите Владимир Путин, Петро Порошенко, Франсоа Оланд и Ангела Меркел, приети и подписани в Минск на 12 февруари 2015 г., с които бе потвърдено спазването на суверенитета и териториалната цялост на Украйна. Остава загадка как се денонсира договор, с който се констатира едно минало събитие или състояние в отношенията между две държави. Вярно е че в Минските споразумения става въпрос и за събития като „прекратяване на огъня“, „започване на диалог за провеждане на местни избори“, „за хуманитарна помощ“, за „контрол върху държавната граница“, за “нова конституция“, за „изтегляне на чужди войски“ – все бъдещи несигурни събития; вероятността те да се случат клони към нула, когато в преговорите участват държави като Русия, Франция, Германия, а отговорността за последиците остава в ръцете на нарушителите!

Анализ на международните отношения между нашите съседи на Изток би бил безсмислен без да припомним интересите на предвидимите реакции на Евроатлантическите сили, които се конституират по дефиниция в образа на съюзник на всяка държава, озовала се, по стечение на обстоятелствата, в позицията на противник на Русия.

В този контекст, образът на Путин би останал неразбран без фигурата на амбициозния му задокеанския съперник – Джо Байдън.

Струва ни се, че когато започнаха игричката Украйна – Русия в настоящата постановка, Байдън, подмамен от презокеанската перспектива, бе повярвал, че няма да е толкова трудно да вкара руснаците в Украйна, да създаде илюзия за предстояща заплаха за европейските си съюзници като по този начин ги принуди да се отнасят с по-голямо уважение към зад океанския благодетел.

В резултат се оказа, че Путин все повече и повече се забавлява, стърже по нервите на американците и ги прави за смях пред целия свят, показвайки, че е готов и дори ще се радва да се срещне с тях на бойното поле, убеден, че това няма да се случи. Що се отнася до Украйна, предстои Зеленски да узрее за управление на държава, която е решила да съществува и оцелява като съсед със своите, без да се саморазруши. Затова на Путин не му е необходима армия, а само някоя и друга песничка.

Отношенията между Русия и Китай трудно ще се върнат към състоянието от времето на Сталин и Мао Дзъдун, но и двете страни имат нужда от САЩ като гаранция за мира на руско-китайската граница и едва ли някоя от двете ще рискува да се освободи от тази гаранция. Трагедията може да настъпи ако една от двете Велики сили реши да детронира световния пъдар и да заеме мястото му. Но това, вярваме, няма да се случи в нашето време.

Решението на Руската Дума да препоръча признаване независимостта на Донецката и Луганска области бе политически акт, част от лазенето на Путин по нервите на недалновидните си съперници. Той, в тази обстановка, не се нуждае от решение на Долната камара на Руската Дума, за да признае на двете области някакъв статут. В момента президентът на Русия не се нуждае от признаване на двете области по няколко причини.

Първо: ще се лиши от свободата да експериментира със западните си съперници и да изследва политическото пространство, в което би бил в състояние да ги предизвиква без да рискува сериозни последици.

Второ: От признаване статут на каквото и да е институционално образование на двете самообявили се републики, връщането назад е много трудно и ще е проява на недалновидност, ако се наложи.

Трето: Признаване без публична молба от ръководствата на двете области ще бъде обявено за приобщаване, от каквото Русия няма никаква нужда. Най-сетне, ако му е необходим такъв акт, той ще посъветва Донецката и Луганска републики да го поискат, да се помолят на Русия да ги признае, да ги поеме под своето крило, за да придадат някаква международна легитимност на тези действия.

Ако не сторят това, ще налеят вода в мелницата на Джо Байдън, който ще продължи да обявява Русия за агресор и за заплаха за мира в света, и то с известно основание, докато сега, като селски глашатай, бие барабана и тръби, че „руските военни сили планират и възнамеряват да атакуват Украйна през идната седмица, през следващите дни“ (заявление на президентът на САЩ Джо Байдън на брифинг в Белия дом на 19 февруари 2022).

Би могло да се прогнозира, че Русия ще се намеси в двете области със сила единствено ако Украйна навлезе в тях с войска, под претекст, че се касае за украински територии и насърчавани от „безкористни“ съюзници. От гледна точка на политическата логика и трайния украински интерес, това би било безумие на този етап, но на практика военните провокации са почти ежедневие. Остава необяснимо, дали украинските политици биха жертвали целостта и единството на държавата Украйна, за да угодят на Байдън в обреченото противопоставяне на президентското му „его“ на Путин. Както отбелязахме, през 2014 г., сепаратистки сили, противопоставящи се на властта в Киев, установиха контрол и обявиха създаването на Донецка народна република и на Луганска народна република.

Бежанската вълна от двете области към Русия, вследствие на военните инциденти срещу граждански обекти, предизвикани от украински военни сили през последните дни, дава повод на Русия да легитимира присъствието си на терен под благородния предлог - борба срещу нарушаването на международното право.

От правна гледна точка двете области са сепаратисти, несъгласни с режима в Киев, но не могат да бъдат обявени за „окупирани“ от Русия.

В интерес на Путин засега е да държи въпроса с Донецк и Луганск открит, с всяко свое действие да доказва кой води хорото, да поддържа обстановка, която да започне да дотяга и да вреди и на Запада, а през това време да подготвя „мирната“ смяната на управлението в Украйна.

Путин няма нито интерес, нито полза да блокира военно Украйна и да дава основание на Запада да придвижва войски към нейните граници. Необходима му е благосклонно настроена към Русия гражданска власт в Киев и правителство, което да му благодари, а не да го хули. Трябва му пример, върху който да поразсъждават всички бивши източноевропейски съюзници, преоткриващи себе си в НАТО! Няма съмнение, че примерът на Унгария и на Чехия е заразителен и при преосмисляне начините за защита на националните си интереси, днешните руски съседи трудно биха го пренебрегнали.

Изненадите са неизбежни.