Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 45 (14 декември 2021) САМА - КАТО АНТОНИЙ СРЕЩУ РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

САМА - КАТО АНТОНИЙ СРЕЩУ РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

Е-поща Печат PDF

Корнелия Нинова в решителна битка с „петата колона“ в БСП


Нито един председател на БСП, преди и след Жан Виденов, не е бил така организирано, премислено и целенасочено сатанизиран, както Корнелия Нинова! И за да няма недоразумения, съмнения и подозрения в слагачество, ще припомня, че аз първи съм „хвърлил камък“ по нея. Писал съм открито, честно и нелицеприятно за всичко онова, което е било наследство и продължение на мерзкото отношение към „Нова Зора“ – към вестника и към партията, още от времето на Луканов и Лилов, през Първанов, Николай Добрев, та чак до  ден днешен. Участниците в Политическия съвет на „Коалиция за България“, в която „Нова Зора“ членува от 2009 т., и в „БСП за България“ – сега, както и протоколите от заседанията, могат да свидетелстват, че никога в заявената от името на ПП „Нова Зора“ позиция, аз не съм си позволявал, никакъв нюанс в поведението ми, който би могъл да бъде възприет като опит да се харесам. Или пък да се приобщя към общия хор на словославенето и блаженния дух на Аркадия, на които понякога съм бил свидетел. Не бих искал да пропусна и факта, че никога не съм висял и пред кабинета на председателя на БСП, на 4 етаж на „Позитано“ 20. И никога не съм отварял дума да договоря изгодни условия и услуги, от което през годините са страдали най-вече и вестник „Нова Зора“, и партията със същото име. Когато се е налагало да се срещна с Корнелия Нинова по важни въпроси на политическото сътрудничество, аз съм заявявал  това си желание по надлежния ред, чрез секретарката Ани или началник-кабинета Асен Марков, светла му памет. Не мога да не призная, че от 2016 г., такива срещи все пак са се случвали, два или три пъти, със съдействието на Асен Марков. Заявките ми пред чаровната Ани, оперативен секретар на председателя, винаги много внимателно и вежливо са били приемани и е било обещавано да ми се върне обаждане за резултата.

Най-често обратна връзка не е имало, което съм приемал като мълчалив отказ.

Защо утежнявам текста с такива подробности, а и себе си изобразявам едва ли не като ангел? Самият аз най-добре знам, че това би интересувало само малцина. И че подобна „мелочь“, както биха се изразили руснаците, няма и не може да има отношение към „земното въртене“.

Навремето поетът Дамян Дамянов беше написал стихотворение, в което лирическият герой питаше: „Върти ли се земята, Галилей?“ А препателият от инквизицията и папските копои астроном, отговаряше: „Върти се, ала папата не дава!“ Така и аз заявявах искания за срещи, но не се получаваше.  Това са особеностите на нашите коалиционни отношения.

Но да си дойдем на думата. Ако Бойко Борисов, по собственото му признание, трима папи са го галили по главата, то за Корнелия Нинова три пъти по трима „папи“ са бдели и бдят да не се чуе добра дума за нея. И защото това, което искам да напиша не е просто повод „да разлая кучетата“, а е особено продължение на онова Елин-Пелиново стихотворение „Нощ“, в което поетът пита: „Ах що няма кой да палне плевника на кмето?“. В случая, без някой да ме кара, сам избирам да се  набутам в шамарите. Просто, защото е „тъмно като в катраница/ и нито месечинка свети,/ ни ясна звездица“. А един Минчо Минчев винаги се е изправял срещу мракобесието.

Затова и написах по-горе цялата онази „мелочь“, за да имам основание поне да се надявам, че няма да отрекат на „Зора“ достойнството на светлината, истината и пълната безкористност, които тя, през тези 32 години, чрез своите елитни автори, винаги е носила, доказвала и отстоявала.

Следил съм политическото поведение на Корнелия Нинова, изчитал съм подробно речите й от парламентарната трибуна и съм публикувал много от тях. Трябва да кажа, че в някои от тях енергията на словото бе като на удар с чук по наковалня. Внимателно съм анализирал казаното от нея на политически форуми, съвети, телевизионни участия, интервюта и пр. И винаги съм се стремял да изследвам „глаголната температура“ на истината, ако трябва да използвам прочутия израз и метод на знаменития професор Мирослав Янакиев.

Да си призная, най-силно впечатление ми бе направила навремето нейната реч, след второто заседание на 49-я конгрес, през февруари 2017 г. Още повече, че на това заседание бе преименувана коалицията от партии в Коалиция с наименование „БСП за България“. Основният мотивиращ лозунг на конгреса бе „Поискай промяната“, и ние, коалиционните партньори подкрепихме тази идея. Запомнящо се бе и словото на председателя Корнелия Нинова, която тогава обяви, че основна задача на партията е да съхрани народа на България, неговите национални обичаи и традиции, и да върне държавата като фактор и Демиург в икономиката. Паметно за мен бе нейното обръщение към делегатите на конгреса с поръчението, да предадат на партийните организации и членове, че няма да ги разочарова, и че няма да ги предаде. Че заедно с тях  ще направят партията онази сила, която ще обедини България.

Както се казва, думите й попадаха като зърно в отдавна разораната за тази цел нива. В душите на стотиците хиляди членове и симпатизанти на БСП, това беше, може би, най-значимата от всички потребности, сред неизброимите травми, вини и напразни надежди на прехода. Хората се бяха нагледали и наслушали на лъжите и компромисите на своите лидери, а от предателствата и грабежите на прехода бяха не само омерзени, но и напълно отчаяни. Корнелия обаче излъчваше такава  енергия и желание за действеност, че всички осъзнаваха как остават на светлинни години назад, инертността и съглашателството, както и перфидната двойнственост на Първанов, на Станишев, че и на Миков дори. Заела високият пост в 130-годишната партия, може би с цената на компромис и сговор между групировките и клановете в нея, тя много скоро осъзна своето заложничество, усети мъртвата хватка на плътното обкръжение, в което бе попаднала. Зли езици по време на току-що започващия пасианс с раздадените властови карти твърдяха, че около масата в зала 404 на „Позитано“ 20 заседава „съвкупно богатство от 4 млрд.лева“. И макар че именно тази реалност създаваше привидността на едно искано и търсено „единство“, тя всъщност очертаваше стръмните брегове на бездната, която разделяше редовите социалисти от все по-приоблачния връх на тази партия, наследница на друга, в която принципа за равенство бе уважавана и важна ценност. Можеше ли Корнелия Нинова да изтърпи всичко това след своето клетвено послание към партийните членове? Не! Пред нея стоеше реалният и съдбовен въпрос дали да премине през „Рубикон“?  И тя с неподозирана от мнозина решителност направи това.

Днес са малцина онези, които публично биха признали невероятната драматичност на този неин избор. Аз няма да излагам тук добре известната хронология на фактите. В една вестникарска публикация, това едва ли е разумно, или пък удачно решение. Важното в случая е, че тя се реши на своя „Рубикон“. Раздели се с мнозина, с които нямаше обща посока по дългия път, по който бе поела. И после, на 12 септември 2020 г., бе избрана с 81%  от гласовете на цялата партия, за председател с четиригодишен мандат. На 50-я конгрес, проведен на 27 септември 2020 г., след тайно гласуване, в новия Национален съвет не влязоха знакови фигури като: Сергей Станишев, Георги Пирински, Димитър Дъбов, Георги Божинов и пр. „партийни барони“. Не бе зачетена дори „свещената крава“ Велислава Дърева, иначе талантлив журналист, която обаче притежава  неизменния навик „да рита котлето с мляко“, всеки път, когато незнайни сили и фурии ѝ нашепват в ухото да го направи. За нейната критика от „социалистически позиции“ имам и лично свидетелство.

На 5 юли 2009 г. се проведоха изборите за 41-о Народно събрание. ПП „Нова Зора“ участваше за първи път в „Коалиция за България“. В НДК очаквахме обявяването на изборните резултати. Сергей Станишев поиска да размени няколко думи с мен като с нов коалиционен партньор, но още незапочнали разговора, Велислава довтаса, изгледа ме усмъртително и буквално изстреля следната тирада: „Сергей, мразя я тази партия! Мразя и вестника  ѝ! И никога няма да ги заобичам. Ако бяхме ги послушали навремето, ОСД никога нямаше да вземе властта в БСП!“ Сергей занемя и тогава видях, че той умее да се въздържа. Замълча, макар че от вътрешно напрежение вратът му да бе станал морав като от червено цвекло. Последвах примера му. Замълчах и аз. Велислава се врътна и си тръгна. Други свидетели нямаше.

Припомням този епизод, защото само преди дни прочетох, че за по-демократично Велислава иска Нинова да бъде изключена от партията, оставката ѝ не я е удовлетворявала!

Описвам този мезансцен от преживяното и си припомням как навремето Дърева, пак от ОСД-ейски позиции, бе начело на битката срещу правителството на Демократичната левица. И лично срещу министър-председателя Жан Виденов, който водеше изтощителна война с българския Тано Кариди на прехода – Андрей Луканов. Тогава съвсем не бе тайна кой зъл демон ѝ нашепваше „героични реплики“ в ухото, с които тя дискридитираше политиката на правителството. Днес все още не е известно кой върши това. Приликата обаче с онези отминали времена, е във факта, че тогава т.нар. Обединени демократични сили, съставяха своята седмична опозиционна парламентарна програма, по публикациите от „социалистически позиции“ на в. „Дума“. И „сините“ в края на краищата,  се домогнаха до своето. Днес ГЕРБ,  които водят пуническа война срещу Корнелия Нинова, пак се ползват от „спасителката“ Дърева. Но де да беше само тя – самостоятелната бойна единица „Велислава“. Образно казано, Корнелия Нинова е изправена сама като Антоний срещу Римската империя. И дори не срещу една, а срещу три империи: на Георги Гергов, на Весела Лечева и на Кирил Добрев. Да ги обясняваме ли поотделно? Ще кажа само, че ефективите им, в тези бедни времена, могат да размътят главите поне на 20% симпатизанти на БСП, както и го направиха. Отделна „имперска сила“ в тяхна помощ,  бе и самият Сергей Станишев, като председател на ПЕС, ведно с бездънния европейски портфейл, който той носи. Впрочем, на неговата милост разчитат и рой „обеднели барони“ и „бойни коне“, останали без зоб и ясла след 50-я конгрес на БСП.

Т.нар. вътрешна опозиция, действа фронтално срещу Нинова и срещу хората, на които тя разчита, вече повече от две и половина години, преди 50-ия конгрес на БСП. Действа и след него. И за това време тя успя да превърне всяка нейна инициатива в тежка изтощителна битка за очистване на БСП от Луканово-Лиловското и Първаново-Станишевското наследство. Окончателно отритната, тя, която се изживява като „белият кокал“ на партията, в последно време бе буквално заслепена в своята ярост, и загуби всяко приличие. Рожба на едно токсично време, олицетворявано от посочените трима председатели на БСП след 1989 г., тя все пак, не успя съществено да промени духа на партията. БСП бе набрала вяра в собствените си сили в изборите на 18 декември 1994 г., когато получи пълно мнозинство в Народното събрание. И втория път, когато беше избран Георги Първанов за президент през 2001 г. Тази победа бе твърде умело представена като „вярната посока за социал-либералното развитие, към което БСП, трябва да се стреми“. Много скоро обаче очите на хората се отвориха и те осъзнаха измамата. Междувременно обаче, партията бе напълно овладяна от Сергей Станишев и навлезе в своя най-трагичен период на бавно умъртвяване. Долу, все още бушуваше енергията на хората, които бяха строили нова България, но горе, течаха процесите на едно олигархично всекидневие, което копаеше  бездната на отчуждението между върха и низините под него.

Деморализацията бе толкова всеобхватна, че на пишещия тези редове, избран за народен представител в 42-о Народно събрание, му се е налагало да запушва ушите си, за да не слуша договорките на своите колеги. Напразно. Встрани от първото място на последния ред, на първия блок, вляво, където стоях, се събираха „младите лъвове“ като Кирил Добрев, Георги Кадиев, Страхил Ангелов и пр., и се чуваха само откъслечни фрази и думи, като „проценти“ и „далавери“. Много често към тях се притуряше и прилагателното „големи“, и тогава виждах как върху лицата им се изписваше такова нескрито блаженство, че социалният наивник, който винаги е живял в мен, се изчервяваше от срам и негодувание. Нейсе.

Усещам, че все накъсвам темата за Нинова и нейната битка със сюжети от лични преживявания и осъзнавам, че все не мога да кажа главното, което макар и известно, се побира в онази рамка, в която протичат борбите и процесите, представени за „партийни междуособици“. Всъщност те са само ехото от сгромолясването на гигантски светове и епохи и това, което се случва в БСП, е само тяхна функция. И ако трябва да бъда честен, истинско чудо е, че тази партия все още я има, което говори преди всичко за качеството на човешкия фактор и неговата идейна закаленост.

Погледне ли по нашироко човек, няма как да не отбележи, че нито една от властващите някога в социалистическия лагер партии, днес не съществува. И когато опозицията, в лицето на Весела Лечева, Кирил Добрев, Георги Гергов и пр. „български подобия на Енгелс“, критикуват Нинова от марксиски позиции, ако да бе ги чул „другарят Маузер“ направо сам би изскочил от кобура си. Така или иначе обаче, вътрешно-партийната опозиция, услужливо подпомагана от подведомствените на ГЕРБ медии, се домогна до главното: успя така да отслаби и демотивира структурите на БСП, че някои от тях, които наистина се крепят на магия, реализираха неутешителните резултати от последните три избора. Парадоксалното е, че опозицията нагло приписва целия този разкол и цялата отговорност за него на Корнелия Нинова.

На това място е задължително, може би, да се запитаме, дали в това превратно представяне на фактите помагаха и странични фактори, извън ресурсите на „трите империи“? Разбира се, че помагаха. Най-заинтересована, по пътя на логиката, бе партия ГЕРБ. По външно-политическа линия, факторите са два: европейски и атлантически. Заинтересоваността им, макар и прикрита, бе съществена: очакваха най-после леталния изход на тази партия, която не само за тях, а за всички останали външни наблюдатели, демонстрираше из­ключителна воля за живот и съзнание за своята историческа мисия. И опасността бе под ръководството на Корнелия Нинова, въпреки всички удари, тя да преживее и „ковидните времена“ на загнездилия се в нея идеен вирус на колаборационизма. Затова предполагам, никой не зададе и главния въпрос: дали е възможно да бъде постигнат в изборите поне приличен резултат, когато само в последната седмица преди тях, към всеобщия глас на отрицание на БСП, от партии, социалантрополози и НПО-та, се прибави и масираният хор на клеветите и клетвите на вътрешно-партийната опозиция. Всички станахме свидетели на две омерзителни статии на Дърева, на статия на Весела Лечева, на възшествие по сайтове и вестници на Кирил Добрев, на Георги Пирински, на Ана Пиринска и пр., тиражирани с подозрителна услужливост от заинтересовани електронни платформи. Само ленивците в тези предизборни дни, които не дремеха, не се упражняваха да сплетничат и пророкуват, и да искат оставката на Корнелия Нинова.И някой замислил ли се е как в тези условия се постига консолидация, когато цялата партия бе като заредена с динамит?!

Нещата отидоха и по-далече. В двата избора, предхождащи 14 ноември, Кирил Добрев бе фактическият шеф на предизборния Щаб на „Изправи се! Мутри вън!“ На последните избори обаче, той пренасочи ресурса и цялото си объркано и напазарувано войнство, направо към „Продължаваме промяната“. На третия ден след 14 ноември, Корнелия Нинова подаде оставка. И о, чудо! Към всички смъртни грехове, в които в този момент, я обвиняваха, веднага се прибави още един: „Направи  го, за да попречи да бъде избран президентът Румен Радев“. Основанието затова бе съобщено в интервю и от евродепутата от БСП Иво Христов, който намери обяснението, в „необявената война, която тя води с президента Радев“.

Въобще, кръгът се затвори. От външна страна – ГЕРБ и винаги вредителстващите „бегове“ от ДПС, до тях – „Европа“, в лицето на ПЕС, със Станишев и „Атлантическия вектор“, който е всепризнатият демиург на ситуацията в България.

Вътре – „петата колона“, каквото е предназначението на всички колаборационисти, която вече четири години се стреми да предаде крепостта, отбраната на която ръководи къде сполучливо, къде не чак дотам, и днес – Корнелия Нинова. Ефективите, с които разполага „външният пръстен“, както и лостовете, които придърпва, засега постигнаха успех само по отношение на поста председател на Парламента, за който на Политическия съвет на Коалиция „БСП за България“ Нинова бе официално номинирана от името на ПП „Нова Зора“. Номинацията бе представена блестящо от зам.-председателя на партията адв. Тодор Предов, въз основа на предварително взето партийно решение.

Разбира се, пълна победа няма, и ние, в „Нова Зора“ сме напълно наясно с това. Ситуацията в държавата е такава, че едва ли е възможно на стола на председателя на Народното събрание да седне човек заявил като лични и като партийни „червени линии“ безкомпромисното си отношение по въпроса за: Северна Македония; санкциите срещу Русия; Истанбулската конвенция; както и всичко онова, което се крие зад инициативата „Триморие“.

Ние обаче в „Нова Зора“ не  възприемаме като компенсация, а като напълно заслужил поста зам.-председател на Министерския съвет и министър на икономиката, който бе отреден за Корнелия Нинова. Нескромно е, но и аз, подобно на Румен Овчаров смятам, че тя ще се справи отлично на тази длъжност. Както се видя и разбра, и „петата колона“ в лицето на Кирил Добрев, потрива потни длани, в очакване това да се случи. Сметката им е прозрачна и елементарна: Корнелия е подала оставка и ако отново не се кандидатира, освен председателския пост в БСП, твърде лесно ще загуби и новата властова позиция. Ще се случи ли това? Остава да видим.

Ако силите на „външния пръстен“ на обсадата успеят в това си начинание, съвместно с опозицията, БСП няма да има силите да издържи ново идейно издевателство над нея. Перспективата за ляволиберално троцкистко бъдеще на най-старата социалистическа партия, е просто несъвместима с „качеството на мат`ряла“, ако използвам простофилския изказ на „падишаха“ Борисов. В тези среди, колкото и Станишев да пропагандира започналите уж да побеждават идеи на ПЕС, както и да шества по света възкръсналия дух на Троцки, тук, в България, всички социалисти помнят и знаят, отговора на главния въпрос на Дядото: „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“

Емоциите в политиката са лош съветник, твърди не само Румен Овчаров. Аз мисля, за разлика от него, че оставката на Корнелия бе все пак емоционален жест. Своего рода подарък за безапелационно разгромените от нея „авари“. В това отношение трябва много да се внимава. Няма незаменими хора, но хора, които никой не може да замести на тяхното място, в определен исторически момент, има. Такъв е случаят с Корнелия Нинова. Тя има куража да поведе първа битката с „паралелната държава“ и с „модела ГЕРБ“. Тя имаше и съзнанието, че може да постигне победа, единствено ако БСП бъде очистена от мръсната кръв и гнилост, с която преходът я бе натоварил. И тя не се уплаши - спука цирея! В историята това много пъти се е случвало. Някои са довършвали битката докрая и са били победители. Други са спирали по средата и са ставали жертви.

Ако бях Фуше, бих казал на Нинова, че да подадеш оставка като емоционален жест, при отворен финал на най-важното сражение, което си започнала, е по-лошо от престъпление. Защото е грешка! А за такива грешки, загубилият плаща винаги по най-високата тарифа и до края на своя живот. Не пожелавам това да се случи на Корнелия Нинова. Аз и моите другари от „Нова Зора“ не искаме тя да бъде загубена за България в тези съдбовни времена. В този смисъл аз вярвам в нейната зрялост и в нейната изострена сетивност. Тя има съзнание за своите отговорности, както и вроден инстинкт за истинската опасност, пред която е изправена държавата, партията, народът, пък и лично тя самата.

Вярвам в нейната мисия и отговорност.

И горещо ѝ препоръчвам да се вслуша в пулса на времето и във волята на хилядите социалисти, които я избраха, и които я обичат.


 

Още по темата