Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 43 (30 ноември 2021) ЧИРПАНСКИ БЕЛЕЖНИК ЗА ХОРА С ГОЛЕМИ СЪРЦА

ЧИРПАНСКИ БЕЛЕЖНИК ЗА ХОРА С ГОЛЕМИ СЪРЦА

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 42


Георги тръгна и аз подир него. Поехме към село Спасово. Денят бе 30 октомври, събота. По улиците на Чирпан почти не се мяркаха хора. Пръв забеляза това инж. Николай Атанасов – председателят на организацията на ПП „Нова Зора“ за област Стара Загора, който пътуваше с мен.

- Всички са по селата наоколо. - каза той. -  При тази безработица в града хората инстинктивно усещат, че както винаги, спасението може да бъде само в селото. Съгласих се с него. Бяхме вече извън града. Пътят, и той посърнал като всичко наоколо, току се изправи пред железопътен прелез.

- Гледай сега, като преминем – вляво! – посочи инж. Атанасов. - И като се изкачим нагоре, при разклона за Рупките, ако има възможност – спри, поне за минута. Ей този път, вляво, води към сградите на Института по памука и твърдата пшеница. Тук някога, на стотици декари, бяха  неговите семепроизводни полета за памук. Институтът беше мощно звено в аграрната наука, а Чирпан имаше два Аграрнопромишлени комплекса. Сееха се хиляди декари с памук и с увереност мога да кажа, че тогава България не внасяше подобна суровина. Нашият памук беше с много високо качество. Беше сорт, селектиран тук, в Института. Реколтата се прибираше със специални памукокомбайни, ръчен труд почти не се използваше. Аз съм идвал тук на „баберка“.  Колкото да ни замирише на земя и да поправим тук-там някой пропуск на машините; да се поотворят гърдите ни от просторите, от смеха и песните!... Живот! – ни дерт, ни ковид!... В предприятие „Текстилни влакна“ бяха маганите за памук. В тях работеха, само в Чирпан, близо стотина човека. Аз самият съм работил в същото предприятие в Стара Загора. Най-много се радвахме, когато ни докарваха балите със сорт „Бели Искър“. Въобще благодатна култура е памукът. Семето му е направо златно. Дадеш ли зоб от него на овце, на крави, млеконадоят скача двойно. И фермите напираха. Получаването обаче ставаше с ред, със записване. От една страна бяха животновъдните ферми, от друга - технолозите от една фабрика от Добруджа, забравил съм й името. Ако не знаеш, най-доброто масло за самолетните двигатели се произвежда от памуково семе! Та тази рафинерия все „подяждаше“ кравешкото и овчето стадо. До разправии обаче не се стигаше, защото всичко беше премислено. Сега „Текстилни влакна“ не работят, ни в Чирпан, ни в Стара Загора. Не ми е известно някои от новите фермери да сеят памук. Институтът съществува, но има ново име. Сега се казва „Институт за полски култури“. Това иде да покаже, че по отношение на памука той е вече със затихващи функции. Не че няма научна продукция. Има. Политика обаче по отношение на националния интерес, там, горе, няма. А какви учени, какви големи специалисти някога работеха в този институт! Завидно е и наследството му, и коренът му. Създаден е в Чирпан още в царско време, с мисъл и перспектива да бъде облечен народът ни, както и заради качествата на тази благодатна земя...

- Къде сте, бе, хора? Къде се загубихте? Хайде, чакам ви на площада, при паметника. – прогърмя в слушалката гласът на инж. Георги Николаев.

Вече минавахме покрай корпусите на бившото АПК, а пред вратите му, вдясно от пътя, един памукокомбайн стоеше като опровержение на съмнението на Николай, че памук вече тук едва ли се сее.

Между могъщата сграда на читалището в село Спасово, посърнала и занемарена, и някаква нова приземна постройка с прозорци от пода до тавана, се намираше строителна работна площадка. Мъж в работен комбинизон умело довършваше кофража на нещо, което имаше очертанията на кръст, на орден, от ония, дето са се давали някога за храброст. Така и се оказа.

- Офицерски кръст за храброст, - поясни човекът, без да изпуска теслата и без дори да повдигне глава.

- Ей това е кметът на село Спасово - Димо Нецов, за който ви разказвах! – поясни инж. Георги Николаев.

Човекът с работния комбинизон се изправи, подаде ръка и се извини че твърде много е зает.


„Остават, - казва, - 12 дни до откриването на паметника, а работа има за целия китайски народ!“ Обърна се и докато ковеше подпорите на твърде сложния кофраж, допълни: „Дано да стегне бетонът до Деня на Свети Мина! Още когато се захванахме с Камен Тонов си казахме, че на 11 ноември, ще го открием. Свети Мина е светецът покровител на воините“. Аз замалко да добавя и на поетите, нали съм именик на този ден, но замълчах. В житието на конника-войн Свети Мина, се говори за много чудеса и добродетели, но за поетите няма и ред. Вместо това почти издекламирах: „Радвай се! Ти изправление на падналите, радвай се ти, вразумление на лишените от разума на вярата.“

Не беше дълга срещата ни с Димо Нецов. Нарами някаква стълба той и тръгна нанякъде, а ние с Георги и Николай пообиколихме площада. Спряхме се най-напред пред бюстовете на тримата най-заслужили спасовци от „Алеята на Възраждането“, както Димо Нецов я нарече. На високи пиедестали бяха поставени бюстовете на свещеник Манол Коларов (1943-1918); на Иван Андонов (1854-1937), прославеният председател на съзаклятническия Български таен централен революционен комитет, осъществил Съединението на 6 септември 1885 г.; на Жельо Даков (1878-1945) – пионер на кооперативното движение в България и първи председател на Централния кооперативен съюз.

- От полимерен бетон са направени, - уточни инж. Георги Николаев – но е само временно. Димо се е зарекъл, че след като възстанови сградата на читалището ще ги отлее от бронз. Скулпторът се казва Камен Тонов. Жена му е от Спасово и тук той е устроил ателието си. Двамата с Димо са като Кирил и Методий за селото, велика е мисията им! Да има как, биха се нагърбили с всичките тегоби на битието. И трябва да ти кажа, че биха ги разрешили. Невероятни патриоти са и двамата. Откакто е кмет Димо Нецов, селото живна. Укрепена бе най-напред черквата, строена преди 170 години. Тя цялата е от камък, но основите бяха почнали да подават, напука се. Иконите в нея са дело на Никола Данчов, брата на Георги Данчов. След нея Димо подхвана ей, тази градинка. Тук беше запустение велико – тръни, щтир и троскот. Потегна и плочника пред общината. Открои паметната плоча на дядо Вичо Бончев, съчинител на песента за загиналите 74 спасовци в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. И дядо Вичо е една знаменитост. През 1951 г. е приет за член на Съюза на българските писатели. Приет е заради всенародната му слава и талант, въпреки че е учил само до трето отделение.

Селото е имало в началото на 20 век 1063 жители. През септември 1912 г. са мобилизирани 170 млади мъже. Свирили са гайди, плакали са от радост, вълнение и тежки предчувствия, бащи и братя, майки и невести. Чудо на чудесата е бил българският дух. Подир хорото мъжете от Морсалково, така се е казвало селото тогава, нарамили ямурлуците, и със здравец закичени, поели по пътя на дълга...

Една кола се спускаше по надолнището към площада, после понамали скоростта и спря пред паметника. От нея излезе млад мъж, опря се на вратата и се загледа в него.

- Камен Тонов е, скулпторът!...

Насочихме се към него, а мъжът все така стоеше облегнат на колата и гледаше към офицерския кръст за храброст. Може би пресмяташе в ума си някакви детайли в проекта, които само той си знае какъв акцент и какво послание трябва да носят. Прие поздрава ми и, както ми се стори, усмихна се сдържано, когато го поздравих за оригиналната идея.

- Мисля си дали ще издържи, когато махнем кофража. На кръста, както и на ордена, трябва да има два кръстосани меча, а има и шест мраморни плочи с имената на загиналите.

- И Димо каза, че се страхува дали достатъчно добре ще узрее бетонът. – показах своята осведоменост аз, колкото да продължим разговора. Казах без да ме пита и мнението си за сполучливите бюстове на Иван Андонов и свещеник Михайл Коларов, другар на Левски, основател на Чирпанския революционен комитет, и добавих, другар и приятел на прадядо ми поп Минчо Кънчев. Оттам разговорът тръгна за „Видрица“-та, към която Камен Тонов прояви голям интерес.

Бях слушал за този нашумял авторитет в областта на скулптурата, пространствения дизайн, дърворезбата и художествената обработка на метал. Мой познат, в един разговор, вече не помня на каква тема, бе казал: „Каментоновска изработка!“ Оказа се, че той е бил много по-напред в материала от мен, по въпроса за изкуството и за достойнствата на всичко изработено от Камен Тонов.

Сега пред мен стоеше човек, към когото в едни други времена биха се обръщали с достопочтенното „маестро“; край него би трябвало да има ученици и обикновени изпълнители, и разбира се, такива като мен, случайно попаднали на незабравимата гледка, наречена „Възрожденска алея“, с недовършения паметник под формата на офицерски кръст за храброст, с кмета в работен комбинизон, с тесла и мистрия в ръцете. И над всичко и всички, разбира се, щеше да бъде онази невидима аура на таланта, вдъхновен от подвига на предците, на ония, за които България не беше просто земя и небе, а мироздание, дълг и памет.

Разделихме се с Камен Тонов, с обещанието да му подаря екземпляр от „Видрица“, когато дойда отново на 11 ноември – Денят на конника - войн Свети Мина, денят когато ще бъде откриването на паметника. Както много пъти се случва в живота обаче, в този ден  се разминахме. Гърмеше военната музика, чуваха се отривистите команди на специалната войнска част, дошла за откриването; имаше многолюдно множество от официални лица, на спасовци, от селото, и на хора, дошли от всички краища на България, а нищо чудно и от света, за да се докоснат до родната пръст и да заредят със сила паметта на своята кръв, за да не изтлява тя в живожарицата на изпитания и забрави.

Първата телеграма за загиналите 48 спасовци през Първата световна война била заради ефрейтор Тодор Иванов Нецов, паднал покосен на 19 октомври 1915 г., в района на Върли дол. Обещах си наум да науча къде е това и дали този далечен Нецов е родственик на кмета Димо Нецов, който едва преди водосвета успя да надене костюм и да се появи с портрет в ръце на някакъв свой далечен предтеча. Беше застанал в множеството и сценаристката дълго го търсеше, докато накрая все пак го намери и склони да застане на по-лично място – той, човекът, който стоически, ден и нощ, бе приближавал този тържествен ден, в който пламъкът на родолюбието в очите на толкова много хора, може би ще остане единствената негова награда.

По-късно обаче прочетох, че във връзка с Деня на будителите – 1 ноември, Общинският съвет му е присъдил високата награда за признание на делата му – „Будител на град Чипран“.

На тържеството се появи една жена, вече на възраст, която носеше в рамка известие, с подписа на самия министър на войната Дамян Велчев. С него навремето официално е била оповестена смъртта на редник Златан Енев, загинал на 1 октомври 1944 г., денят в който, както се разбра, тя, бъдещата снаха на Златан, се е родила!

Сърцето ми биеше учестено, додето надничах зад редиците на войните от Втора Тунджанска механизирана бригада, чийто командир, бригаден-генерал Стоян Шопов, в своето слово припомни на воините и на събраното множество, че те са горди наследници на легендарната Осма Тунджанска дивизия, удивила света със своята храброст в боевете при Одрин, Битоля, Завоя на река Черна, Каймакчалан и навсякъде, където е ехтяло гръмовното „Ура“ на титаническия подвиг на доблестния български войник.

Като щафета на неумиращата българска памет на този ден се появи и един прост български ямурлук, с особена биография. Опазили го бяха наследниците на редник Делчо Васов, с който той се е завивал в мразовитите нощи из окопите срещу редута Айваз баба, преди атаката на Одрин. С него той е преминал още шест години по пътищата на Междусъюзническата и Първата световна война, завърнал се в селото,  и е доживял до 90-годишна възраст.

Само това вълнение да бе сътворило делото на Димо Нецов и на скулптора Камен Тонов, пак би извикало от сърцето ми най-топли думи за благодарност и признание.

Благодаря ви, братя, че сте опазили в сърцата си въгленчето на народната свяст, паметта за всевъзкръсващата слава на подвига и неумиращата тайна на българската кръв – Любовта към Отечеството!

Додето има хора като вас, с големи български сърца, България ще  устоява на изпитанията и ще пребъдва!

Въпреки всичко!

Сполай ви за вярата, таланта и всеотдайността!