Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НА ЖИВОТ И СМЪРТ

Е-поща Печат PDF

Разговор на Си Джей Полихрониу* с Ноам Чомски: Интелектуалците не могат да продължават да обслужват статуквото


Ноам Чомски е роден на 1928 г. в Ийст Оук Лейн, Пенсилвания, САЩ. Той е известен в академичните и научните среди като един от бащите на съвременната лингвистика и е основна фигура в аналитичната философия. Автор е на над 150 книги. Известен е и като критик на американската външна и вътрешна политика, и авторитетен политически коментатор. За себе си твърди, че е анархосиндикалист и свободен социалист.


Преобладаващото множество интелектуалци исторически са били слуги на статуквото. Такъв беше случаят преди повече от половин век, когато Ноам Чомски посочи проблема в класическото си есе „Отговорността на интелектуалците“, такъв продължава да е случаят и днес, когато публичните интелектуалци-опозиционери продължават да са малцинство. Или най-малкото, броят на критичните опозиционни публични интелектуалци, или с други думи – мислещите хора, които са подготвени да говорят по широк ред проблеми от антиофициализирана гледна точка – са изчезващи през последните десетилетия, въпреки че публичната сфера става все по-голяма и шумна, поради драматичната експанзия на интернет и социалните медии. Един фактор в тази тенденция може да бъде прекаленото акцентиране върху тясното, специализирано и дори мистериозно познание от страна на университетите, както и съпротивата на академичната култура да приоритизира оказването на въздействие върху публичната сцена като адресира проблеми, имащи директно въздействие върху живота на хората и промяната на статуквото. Друг фактор може да е надигащият се прилив на антиинтелектуализъм в Съединените щати и извън тях. В силно чупливия свят обаче, изправен пред екзистенциални опасности, имаме нужда от гласа на критичните интелектуалци, повече от всяко друго време в историята. В интервюто, което следва, Ноам Чомски – ученият, обществен мислител и активист, описван като „световно съкровище“ и „може би най-важният жив интелектуалец“ – дискутира острата нужда от повече интелектуалци, които вместо да „говорят истината на властта“, трябва да говорят с безвластните.


Си Джей Полихрониу: Преди много време, във вашето знаменито есе „Отговорността на интелектуалците“, казахте, че интелектуалците трябва да настояват на истината и да изобличават лъжата, но трябва също да анализират събитията в тяхната историческа перспектива. Днес, без някога да сте твърдял, че това е единствената отговорност, която интелектуалците имат, не мислите ли, че ролята на интелектуалците се е сменила напълно в течение на последния половин век? Имам предвид, чеистинските, критични опозиционни интелектуалци винаги са били малко и отдалечени от модерната западна епоха, но винаги е имало гиганти около нас, чиито глас и статус бяха не просто на почит сред значително количество граждани, но и в някои случаи предизвикваха страх и дори благоговение сред членовете на управляващата класа. Днес имаме основно функционални конформисти „интелектуалци“, които се фокусират върху тесни, високоспециализирани и технически области и не се осмеляват да оспорят статуквото или да говорят открито за социалните злини отстрах, че ще загубят работата си, че ще им бъде отказано издигане и повишение, че няма да имат достъп до грантове. Всъщност, какво се случи с публични интелектуалци като Бъртранд Ръсел и Жан-Пол Сартр и с иконични артисти като Пикасо и неговата борба с фашизма?

Ноам Чомски: Ами, какво стана с Бъртранд Ръсел, ли? Ръсел беше в затвора през Първата световна война, заедно с други, дръзнали да се противопоставят на това славно начинание: Роза Люксембург, Карл Либкнехт, Юджийн Дебс – която беше дори изключена от поствоенната амнистия от отмъстителния Удроу Уилсън -за да изброим само най-прочутите. Някои получиха по-любезно отношение, като Рандолф Борн, просто остракиран и забранен от либералните интелектуални кръгове и издания. Последвалата кариера на Ръсел има много грозни епизоди, включително обявяването му от съда за твърде свободомислещ, за да бъде допуснат да преподава в „Сити Колидж“, потоп от охулване от най-високопоставени места, заради неодобрението му към войната във Виетнам, гнусно отношение дори след смъртта му.Всичко това не е необичайно спрямо онези, които нарушават йерархиите, без значение колко ценен е техният принос, какъвто със сигурност е този на Ръсел.

Самото понятие „интелектуалец“ е странно. То не се отнася за Нобелов лауреат, посветил живота си на физиката, нито за портиер на жилище, който може да има ниско образование, но дълбок усет и разбиране на човешките отношения, истории и култура. Обикновено понятието се употребява, за да обозначи категория от хора с известна привилегия, които по някакъв начин са смятани за пазители на интелектуалните и морални ценности на обществото. Предполага се те да удържат и артикулират тези ценности и да призовават останалите да се придържат към тях.

В рамките на тази категория има едно малко малцинство, което оспорва силата, властта и наложената доктрина. Понякога се смята, че тяхна отговорност е „да казват истината на властта“. Винаги съм намирал това за смущаващо. Могъщите обикновено знаят истината доста добре. Като цяло те знаят какво правят и нямат нужда от нашите наставления. Те също така няма да се възползват от морални уроци, не задължително, защото са лоши хора, а защото играят определена институционална роля и ако изоставят тази роля, някой друг ще я заеме, докато съществуват институции. Няма смисъл да се наставлява един директор от нефтената промишленост за това, че неговата дейност разрушава общности и унищожава околната среда и климата ни. Той отдавна знае това. Знае също така, че ако се оттегли от стремежа си към печалба и започне да се грижи за въздействието от своята дейност върху човечеството, ще отиде на улицата и някой друг ще заеме неговото място, за да изпълнява необходимите задачи, изисквани от институциите.Остава набор от възможности, но той не е голям.

Много по-смислено би било да се казва истината не на властта, а на нейните жертви. Ако казваш истината на безвластните, възможно е това да е от полза за някого. Може да помогне на хората да се изправят срещу проблемите в техния живот с повече реализъм. Може дори да им помогне да действат и да се организират по такъв начин, че да принудят могъщите да променят институции и практики. И още по-важно, да оспорят нелегитимните властови структури и техните институции, като по този начин разширят обхвата на свободата и справедливостта. Това няма да се случи по никакъв друг начин и често се случвало по този начин в миналото.

Но не мисля, че и това е правилно. Задачата на отговорния човек – всеки, който иска да е носител на интелектуални и морални ценности – не е да говори това, което смята за истинана когото и да е, могъщ или безвластен, а по-скоро да говори с безвластните и да се опита да научи истината. Това винаги е колективно усилие и мъдростта, и разбирането няма нужда да идват от нечие конкретно поле.Но това е твърде рядко в историята на интелектуалците.

Нека си припомним, че понятието „интелектуалец“ влиза в употреба в модерния си смисъл с аферата „Драйфус“(или „Делото на века“ по обвинение в шпионаж срещу еврейския офицер Алфред Драйфус. Присъдата е пример за несправедливост и антисемитизъм – б. пр.) във Франция, в края на 19-ти век. Днес се възхищаваме и уважаваме онези, които отстояваха правото и защитиха Драйфус, но ако погледнете назад към онова време – те са били преследвано малцинство. „Безсмъртните“ от Френската академия, за голямо огорчение, са осъдили тези нелепи писатели и артисти за дързостта им да оспорят величайшите лидери и институции на френската държава. Най-ярката фигура от драйфусистите, Емил Зола, трябваше да бяга от Франция.

Това е много типично. Вземете почти всяко общество и ще видите, че там има набор от критични дисиденти и, че те обикновено са били подложени на една или друга форма на наказание. Тези, които изброих, не са изключение. В по-новата история, в управляваната от Русия Източна Европа, са били затваряни. Ако са в нашите територии, вЦентрална или Южна Америка, могат да бъдат измъчвани и убивани. И в двата случая има сурова репресия на хората, които са критични към официалната власт.

Това е било така, колкото и назад да погледнете, чак до класическа Гърция. Кой беше онзи, който изпи бучиниша (има предвид отравянето на Сократ – б. пр.)? Това беше човекът, който разваляше атинската младеж, като задаваше търсещи въпроси, които е по-добре да не се задават. Погледнете библейските писания, приблизително от същия период. Това е по-скоро устна история, но от това, което може да се реконструира от нея, там е имало хора, които по нашите стандарти могат да се нарекат интелектуалци – хора, които са осъждали владетеля и неговите престъпления, призовавали са за милост за вдовиците и сираците и други подривни дейности.

Как са се отнасяли с тях?

Били са затваряни, прогонвани в пустинята, охулвани. Имало е и уважавани интелектуалци, придворни ласкатели, които векове по-късно са били наречени фалшиви пророци, но не и по тяхно време. И ако се замислите за историята, този модел е бил повтарян с голямо постоянство.

Основният принцип на действие е бил доловен проницателно от МакДордж Бънди, водещ либерален интелектуалец, бележит учен, бивш декан на Харвард, съветник по националната сигурност на президентите Кенеди и Джонсън, а после директор на Фондация „Форд“. През 1968 г., в пика на протестите срещу войната във Виетнам, Бънди публикува статия в основния официоз „Форин Афеърс“, в която обсъжда протеста срещу войната. В голяма степен протестът е основателен, съгласява се той: в ретроспекция има някои грешки в провеждането на такова комплексно усилие. Но има също и една шайка „подивели въздухари“, които заслужават само презрение. Подивелите хора всъщност задълбават твърде много и започват да гледат мотивите. Което ще рече, третират политическото лидерство в Щатите по стандартите, прилагани към другите, поради което следва да бъдат изключени от отбраното общество.

Анализът на Бънди беше всъщност норма за либералните интелектуалци. Техните публикации рязко разграничаваха „технократичните и политически ориентирани интелектуалци“ от „ценностно ориентираните интелектуалци“. Първите са добрите, които оркестрират и изразяват политиката и са подобаващо почитани за своята работа – Хенри Кисинджъровци, от онези, които вярно предават заповедите на полупияния си шеф за масирана бомбена кампания над Камбоджа, „всичко, което лети, по всичко, което се движи“. Призив за геноцид, подобие на който не е лесно да бъде открито в архивите. Вторите са побърканите въздухари, които брътвят за морални ценности, справедливост, международно право и други сантименталности.

Щатите не са Ел Салвадор. На побърканите не са им пръснати мозъците от елитни батальони, въоръжени и обучени във Вашингтон така, както на шестимата видни латиноамерикански интелектуалци, йезуитски свещеници, които споделят тази участ, заедно с тяхната икономка и дъщеря й, в навечерието на падането на Берлинската стена. Някой знае ли изобщо имената им? И правилно, може някой да възрази, защото има много други религиозни мъченици измежду стотиците хиляди избити от кръстоносния поход на Вашингтон в Централна Америка през 80-те години, проведен с помощта на технократичните и политически ориентирани интелектуалци.И това, за съжаление, е прекалено лесно да бъде продължено.

С. Д.: Вярвам, че ще представлява голям интерес да говорите за историческия контекст на „Отговорността на интелектуалците“, а също и да задълбаете върху това, което имате предвид, когато казвате, че интелектуалците трябва да гледат събитията през тяхната историческа перспектива.

Н. Ч.: Есето се основава на една беседа, изнесена през 1966-а пред група студенти в Харвард. Тя беше публикувана в журнала на групата. Може би са го заличили междувременно. Това беше Хилел обществото на Харвард. Списанието е Mosaic. Това беше година преди израелската военна победа през 1967 г., голям подарък за Щатите, който доведе до остра преориентация в американско-израелската политика и големи промени в популярната култура и поведение в Съединените щати – интересна и важна история, но не е за тук.The New York Review of Books също публикува редактирана версия.

Тъй като беседата беше в Харвард, беше особено важно да се постави фокус върху интелектуалния елит и неговите специални връзки с правителството. Харвардският факултет беше много изтъкнат в администрацията на Кенеди и Джонсън. Митологията Камелот (наименование за идеализираната по онова време администрация на президента Кенеди – б. пр.) е в значителна част тяхно творение. Но, както обсъдихме, това е само една фаза в дългата история на интелектуалната служба на властта.


Следва



*Си Джей Полихрониу е политически изследовател и политически икономист, автор и журналист. Работил е в редица университети и центрове в Европа и САЩ. Написал е книги и над 1000 статии по темите на икономиката на САЩ, Европейската икономическа интеграция, глобализацията, климатичните промени и деконструкцията на неолибералния политикоикономически проект, публикувани по цял свят и преведени на много езици.