Нова Зора

Авторът и редакцията изразяват своите най-искрени съболезнования на близките и роднините, на загиналите в нелепата транспортна катастрофа на автомагистрала „Струма“, граждани на братска Македония.

Продължение от брой 42

Анализът на фактите разкрива съдържанието на демонима македонец и македонски, заложено в понятието македонска идентичност и налага безспорния извод, че е изграден въз основа на следните исторически утвърдили се тенденции, вдъхновявали десетилетия Сърбия при формиране на провежданата към България външна политика: антибългаризъм, като задължителна характеристика на обявеното съществуване на „македонска нация“, „македонски език“, „македонски народ“; сърбизиране на българския диалект, който се говори в Македония, чрез образованието, администрацията и управлението; прогонване и отстраняване на българските духовници и  учители от обществения живот в Повардарието (с установяването на сръбска власт през 1913 г. са затворени 195 училища, 641 български читалища и 761 черкви); физическо прочистване и изтребление на българите (в същия период са изгонени 1013 български учители и 833 свещеници); провеждане на мек геноцид (убити и прогонени са между 30 000 и 150 000 българи); населението е откъснато от Българската екзархия.

През 1019 г. Българската епархия е понижена в ранг и обявена за Българска автокефална архиепископия със седалище в Охрид, столица на Първото българско царство на цар Самуил в периода 992-1018 г. и тогавашно седалище на българския патриарх. През 1767 г., преобразуваната през 1019 г. българска патриаршия в самостоятелна Охридската архиепископия е закрита, а нейният диоцез е присъединен към този на Цариградската патриаршия, управлявана от гръцки духовници. През 1872 г. Натанаил Охридски е ръкоположен за пръв български митрополит в Охрид, след като 90% от населението във Вардарска Македония припознава и гласува за присъединяване към възстановената Българска екзархия.

След окупирането на Вардарска Македония от Сърбия през 1912 година епархиите на Българската екзархия са ликвидирани и присъединени към Сръбската православна църква. По време на българското управление през Втората световна война епархиите на Българската екзархия във Вардарска Македония са възстановени за кратко.

На 4 март 1945 г. в Скопие се провежда първият църковно-народен събор, на който е взето решение за възстановяването на Охридската архиепископия, но не като българска, а като „национална“ Македонска православна църква, каквато тя никога не е била, за да е възможно нейното възстановяване. На 4 октомври 1958 г. в Охрид е свикан втори църковно-народен събор, на който е прието предложението за възстановяване на Охридската архиепископия на МПЦ. На 19 юли 1959 г. самостоятелността на македонската църква с ранг на архиепископия е потвърдена от Сръбската православна църква. След влошаване на отношенията между Сръбската и Македонската църкви на 17 юли 1967 г. в Охрид е свикан Третият църковно-народен събор, на който Македонската православна църква се само-провъзгласява за автокефална в разрез с православната църковна йерархия и канони. На 12 ноември 2009 г. Македонската православна църква добавя към името си „Охридска архиепископия“. През ноември 2017 г. Светият синод на Македонската православна църква изненадващо обявява, че признава Българската православна църква за своя църква-майка. Искани се да вярваме, че управляващите Македонската православна църква разбират значението на понятието майка, което не се сменя според настроенията на в Скопие. На 14 май 2018 г. Българската православна църква отказва поканата от Македонската православна църква за участие в тържествата по случай 1000-годишнината от създаването на Охридската архиепископия, възникнала като българска автокефална православна църква. В края на май 2018 г. Константинополската Вселенска патриаршия обяви великодушно, че е приела искането на Скопие за проучване на каноничния статус на Охридската архиепископия. Проучване на какво? На безспорната историческа истина или на безпътицата към подмяната й? Остава да видим!

На фона на гореописаните факти и действащи разнопосочни сили, въпросът на който се налага да потърсим логичен отговор е какви са реалните алтернативи за успешно развитие пред обявената в двустранния Преспански договор новосъздадена Република Северна Македония? Теоретичните възможности са няколко: самостоятелно развитие, членство в ЕС с благословията на всички нейни членове, в това число България, различни форми на взаимодействие с някоя от съседните държави – Гърция, Сърбия, Албания, България.

Споделеното до тук смятаме, че ни дава достатъчно основания да отговорим на въпроса възможно ли Северна Македония да утвърди развитието си като самостоятелна и независима новосъздадена държава в обятията на Сърбия? По наша преценка недвусмисленият и безспорен отговор би следвало да е - НЕ!

Белград от 100 години управлява Вардарска Македония

и негови емисари са внедрени на всички нива в местната администрация. Липсват данни или действия, които да свидетелстват или да ни дават основание да допуснем, че Сърбия е променила националните си интереси и приоритети по отношение на Вардарския край и би била готова да подкрепи самостоятелното развитие на Република Северна Македония чрез укрепване и отстояване на суверенитета и независимостта на ново създадената държава.

Сърбия, до известна степен успешно, в продължение на век се опитва да „македонизира“ българите в Северна Македония, с единствената цел да отдалечи Македония от България, обявявайки съществуването на македонска нация в Повардарието. Иска ни се да вярваме, че би било наивно да се очаква обявилите се за македонци българи да продължат безкрайно да издевателстват върху собствената си идентичност, с надеждата да се преродят в сърби. По скоро очакваме разумът да надделее и да преоткрият истинската си етническа принадлежност.

Не е тайна, че населението на Вардарския край е мултиетническо, съставено, както отбелязахме от българи, албанци, гърци, сърби, цигани,  и др. етноси и народности. Ако някои българи, преживяващи позакъсняло възраждане в битността си на македонци, се почувстват по-удобно като част от замислената от Сърбия македонска нация в новообразуваната Северно Македонска държава, въпросът е обитаващите от столетие Повардарието гърци, сърби, цигани,  албанците, и др. народности ще се прекръстят ли на македонци, част от новосъздадената нация или ще продължат да споделят, да се гордеят и да се идентифицират с етническата принадлежност на сънародниците си в съседните държави? За сега липсват данни друга балканска народност да се е отказала от собствената си етническа идентичност!

На фона на провежданата от столетие политика от Сърбия по отношение на Вардарския край би било проява на политическа наивност от страна на политическата върхушка на Република Северна Македония да изключи апетитите на Сърбия  да вдъхне нов живот на Бившата Югославска Република Македония (БЮРМ) под ново име - Новосъздадена Сръбска Република Македония (НСРМ), под претекст утвърждаване на националната независимост и еманципация на гражданите й.

В този контекст заслужава да припомним, че една от основните, трайни стратегически цели във външнополитическите отношения между Гърция и Сърбия е установяването на обща граница на „националния интерес“ в Северна Македония.

Анализът на фактите доказва, че в продължение на повече от век Гърция окупира и управлява Егейска Македония като гръцка провинция,чрез насилствено и брутално ликвидиране на коренното българско население, на неговия бит и културно-историческо наследство, подменяйки идентитета не само на земята, но и на населението, прекръщавано на „българофони“, „славофони“, „славянофонни гърци“ и други производни докато през 1925 г. етническите българи не бяха обявени за гърци. През 20-те години на 20 век всички славянски и български топографски, градски и селски наименования бяха заличени и заменени с гръцки. Асимилационната гръцка политика в освободените от османско робство македонски земи след 1913 г. се провежда агресивно в продължение на десетилетия. Забранява се използването на славянски лични имена и разговор на български език; на мястото на прогонените българи се заселват етнически гърци от Мала Азия. През 50-те години на 20 век са уволнени всички „славяни“ заемащи някаква държавна служба и повечето от тях са закрепостени по родните им места без право на преселване.

Изкушени сме да потърсим смисъл в гръцката политика по отношение на цялата географска област Македония в перспектива, в заявлението на Алексис Ципрас, направено след подписване на Преспанското Споразумение, в което гръцкият министър-председател уточнява, че с него не се признава съществуването на „македонски народ“ и „македонска нация“, а на македонско гражданство, което е правно отношение между държавата, в случая Северна Македония и нейните граждани и няма отношение към етническата принадлежност или националност на обитателите. На македонски език това означава, че всяка педя македонска земя, включително и цяла Северна Македония, попаднали по един или по друг начин под гръцко влияние или контрол, независимо под каква форма и с каква цел,ще се счита за  част от Гърция по примера на Егейска Македония, част от тъй нареченото Елинско културно наследство. Условията за системно и правно защитимо разширяване на гръцкото влияние на север се съдържат в разпоредбата на член 2, т. 4 от Преспанския договор, съгласно която процесът на интеграция на Северна Македония в Европейския съюз и в НАТО трябва да бъде подкрепен, а подтекста в този контекст е, че и изпълнението на договорените условия следва да бъде преценявано от Гърция, в светлината на заложената политика на ерозия и заличаване следите на културно-историческото наследство на България на територията на РСМ.

Кое ни дава основание да твърдим това?

Две обстоятелства:

Безкомпромисният начин, по който Гърция моделира създаването на държавата Северна Македония на северната си граница, от една страна и убеждението, че същинската цел бе не само да не допусне обособяването на самостоятелна и суверенна държава, обсебваща името Македония, но по-скоро да легитимира идеята за съществуването на „Южна/Егейска Македония“, като безспорна гръцка провинция, основна част от географската област Македония, към която Гърция никога не е била безразлична. Гръцкото разбиране за съществуването на две провинции в географската област Македония, нямащи нищо общо по между си и принадлежащи към различни цивилизационни общества и епохи, е блестящо и перфидно формулирано в параграф 1 на член 7 на Споразумението, от който научаваме, че „Страните потвърждават своето разбиране, че термините „Македония“ и „Македонски“ се отнасят до различен исторически контекст и културно наследство“ за всяка от тях. Под термина „Македония“ в контекста Егейска Македония се имат предвид не само хората и земята на Северна Гърция, но главно връзката им с Елинската цивилизация от античността до наши дни. Докато, съгласно параграф 3, под термина „Македония“ в контекста Северна (Вардарска) Македония  се имат предвид територията и обитателите й (които биха могли да бъдат родени или имигрирали в Македония, но не задължително собственици на земята),  езика на който общуват, тяхната собствена история, култура и наследство, отличително различни от тези, които характеризират обитателите на Северна Гърция, като част от елинската цивилизация, съгласно член 7(2).

Така Гърция наложи разбирането, че Егейска Македония само географски може да се определи като Южна Македония, но в действителност няма нищо общо с Вардарска/Северна Македония, че всъщност не са част от една и съща територия, обитавана преобладаващо от различен от гръцкия народ, без обща история и евентуално общо бъдеще. В подкрепа на тезата за съществуването на две различни Македонии се лансира и идеята за македонския език, нямащ нищо общо с Елинската цивилизация, който Северна Македония обяви за официален в страната, четем в параграф 4 на член 7 „като част от групата на южно славянските езици“. Така Република Северна Македония подписа пълната си капитулация и отказ от правото да отстоява  и укрепва идентитета на македонската земя в политическото противопоставяне на Старобългарската и славянска цивилизация от една страна и на Елинската цивилизация от друга.

Едва ли би могъл да се пренебрегне фактът, че споменът за естествената принадлежност на Егейска Македония към географската област Македония, е жив и тлее. Историческите факти са безспорни. Според несъстоялият се Сан Стефански договор от 1878 г., Егейска Македония, с пристанищата Кавала и Порто Лаго, оставаше под юрисдикцията на българската държава, като част от българското землище,съгласно териториалния обхват на Българската екзархия. Със султанския ферман и Екзархийския устав от 1871 г. бе обособено съществуването на самостоятелна Българска православна църква, а Българската екзархия бе призната за духовен представител на българската народност в Османската империя; в миоцена й, по силата на чл. 10 на Фермана, който определя териториалният обхват на Екзархията, поименно  се изброяват включените в Екзархията епархии, обособени на принципа най-малко 2/3 от християнското население да е българско. След плебисцит в диоцеза на Българската екзархия са включени Скопска, Охридска, Велешка, Струмишка, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Кукушка, Серска, Драмска и др. епархии.

Следва