Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 42 (23 ноември 2021) ЗАЧАТЪЦИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ХАОС

ЗАЧАТЪЦИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ХАОС

Е-поща Печат PDF

Или причините за авангардния неотклонен възход на  българския дух и за катастрофалните провали на народа ни


В книгата „Вера Кочовска – живот в два свята” Лиляна Серафимова между другото разказва, че изпратила въпроси до най-знаменития пророк на континента – Сай Баба от Индия. За съдбата на България той отговорил така: „Когато нейният народ открие „Великото неизвестно” за себе си и за своята мисия, той ще тръгне по пътя на възмогването”.

В края на Първата световна война, напомня Л. Серафимова, видни личности у нас търсели същото „Велико неизвестно” след преживяната национална катастрофа. И си го представяли като „тайнствена енергия, която бушува в душата на българина и диктува трагичните зигзаги в драматичната му национална съдба.” Антон Страшимиров призовавал: „Да вникнем в българската метафизика, в магическото битие и мислене на българина, за да открием ключа на неговите подеми и погроми…”

След дългогодишни усилия, за себе си аз намерих ключа – имам свои обяснения за „Великото неизвестно”. Може би те ще се окажат приемливи за повече хора. Загадка всъщност няма. Няма нищо мистично и непонятно в съдбата на българщината. Напротив, нещата са дори твърде прости и нагледни. Но кой как гледа? И от каква висота? Доколкото конкретният българин е изцяло вътре в процесите, той е все още автоматизирано същество, липсва му „третото око”. И е естествена за него невъзможността да обглежда българската (и своята) съдба в цялост. Затова приема като неразгадаема логиката на нашия неуреден, неуютен, уязвим отвсякъде свят.

„Пагубата ни чрез нас става” – казвал през миналия век Предводителят…

Читателят, естествено, ще попита кой е Предводителят? Няма историческа личност с такова прозвище.

Съзидателният, властният дух, който ръководи българската съдба, който налага насоките на същинското ни развитие над всички сблъсъци, амбиции, програми – ето, това е Предводителят. Той е изявявал своята сила досега чрез княза-светец Борис Първи, чрез поп Богомил, чрез Свети Иван Рилски, чрез Патриарх Евтимий – до ново време: чрез Отец Паисий, Матей Преображенски, Васил Левски, Петър Дънов, Никола Вапцаров, Ванга и т.н. На този най-висок хоризонт ще търсим вечната българска сила. Тя е едносъща, единна. И не се побира в ограничени понятия.

„Пагубата ни чрез нас става”. Никога външните ни врагове не са били така страшни както вътрешната сила на разрушително противопоставяне и самоотричане. Всичко в този триизмерен, материален, примитивен в духовно отношение човешки свят, е поляризирано. Всяко нещо е следвано от сянката си. Срещу плюса – минус. Срещу северния полюс – южният. Срещу едно ДА автоматично изниква НЕ. Българските работи са в добавък напрегнати. Защото устройството на нашия свят излиза извън мярката на обикновената поляризация. От 9-и век насам всичко се раздвоява непримиримо. Несъгласните страни се противопоставят и отдалечават до загубване на свързаност, до вътрешно раздиране, до разпад. Битие на друг народ с такъв тип конфликтност не зная да има. И не би могло да има. Защото всичко се дължи на предназначението българско. Специално предназначение! – Избрани сме да носим най-тежкия кръст до края на този век. Сами.

И колко по-лесно би било ако целият народ беше годен да носи с готовност и с достойнство непосилния дълг. В случая е нещо естествено и разбираемо да бъдем в мнозинството си негодни за избраническата роля. Тук е трагичната завръзка. На святата българска земя са се раждали и се раждат до днес, необходимите светли личности. Те представят последователно и неотклонно съдбата ни на белязан народ. Те поемат със саможертвена готовност своя дял от мъченическите изпитания. Но през този век извънредно много се разплодиха враговете им – и ги одумват, пречат им, преследват ги, убиват ги. Сега, в края на века, пълновластно господарстват. Рушат! Сквернят! Бързат да ликвидират всичко – народ, държава, икономика, култура…

И пак не спира, разбира се, вървежът по Големия друм. В духовния свят българите проправят път към следващата степен на общочовешкото развитие, а долу, обърканите, разпилените множества, „пътуват” към Европа, към Русия, към Цариград, към Америка, към Австралия… Нормално е за тях да търсят съответстващ на природата им свят.

Това е първото раздвоение – при избора на посоката за реализиране. Раздвоен е командният пункт, разцентрован е мозъкът. Защото няма по-ощетена духовна посредственост от нашата, българската. Трябва да я разберем, да се опитаме да вникнем в необичайното й положение. Тогава няма да се чудим защо във всекидневния ни живот цари сякаш пълна безпринципност. Навсякъде вредом ще откриете пагубно разполовяване и непоносимости. Две системи от принципи, два различни механизма на съществуването оспорват своето право и власт. На два кантара се измерват прояви и резултати в живота. Две „чужди държави” има на територията на България и те са в непрестанна война. Светът познава силата на разрушителния дух български, но и този дух е разполовен, и той е от два противостоящи типа. Две култури се развиват у нас след Възраждането. Два морала не могат да се помирят. Разделени сме и по отношение на външния свят: много са ФИЛИ-те, много са ФОБИ-те, само българофилите останаха малко.

Повтарям: имало е и има вътрешни несъвместимости и сблъсъци във всекидневието на всеки народ. Но зависи каква е степента. Чужди познавачи на нашия свят се чудят как имаме толкова дълга история при наличието на такова постоянно разрушително вътрешно напрежение? Как сме се добрали до края на ХХ век като опазен народ, като самостойна единица в световното семейство и как сме съхранили държавата си?…

Тези неща наистина изглеждат необясними, странни, та и невероятни. Защото, за да се самоопазва, за да има трайност отделният човешки живот, още повече животът на милионно множество, за да векува, той трябва да протича като в един здрав организъм, където всичко си е на мястото. Където всеки орган изпълнява точно и навреме своите функции. На нас почти винаги са ни липсвали единството, трайността на формите и точността на осъществяващите се във времето процеси. Разминаване, разминаване, разминаване!… А още съществуваме. Сами на себе си се чудим. И светът отвън ни възприема като непредсказуеми. Задаваме си какви ли не въпроси. Имали сме възможности, а защо не сме създали славна империя като известните досегашни световни империи? Владеели сме територии, излизащи на три морета – защо не сме създали могъщ флот, та и ние като испанци, холандци, англичани, да кръстосваме морета и океани, да носим у дома плячка, да сме сега сред развитите, напредналите народи?… Държавостроители били прабългарите, признава им се. Защо тогава повече от век след Освобождението не можем да уредим държавата си? Армиите ни не са губили битки. Защо „по традиция” на масата за преговори „великите сили” са ни ощетявали винаги като победени? Светът признава, че сме сред най-интелигентните народи. Защо в България не мъдреци, а гонители на мъдреците властват при всички режими? Щедра е нашата природа, но защо гладуваме? Защо позволихме на „световните конспиратори” за няколко години, чрез разноцветни продажници, да съсипят всичко, което народът постигна за няколко десетилетия? Защо?

Българските начинания остават все незавършени. Изключенията са малко. Вдъхновено започваме по посока на грандиозни цели. Огънят обаче скоро стихва. Пушеци заменят буйните пламъци. Делото е доведено донякъде. И изоставено. Пропилени са щедри възможности. На вятъра отиват енергиите на милиони хора.


Баснята на дядо Славейков се вряза в националното съзнание като образ-откровение за българските работи: орел, рак и щука се заели заедно кола да движат – орелът теглел нависоко, щуката надълбоко, ракът встрани.

Колата и досега не се движи наникъде…