Нова Зора

...Газеха

обрулената шума.

Спъваха се

в камъни край Струма.

Вслушваха се в птица подранила

слепите бойци на Самуила.

През долища, ниви и поляни

люшкаха се те като пияни –

бавно, длан във длан и стъпка в стъпка,

с болка пареща и с обща тръпка.

В кървавите бездни на очите

гаснеха пожари страховити

и превръщаха се в ями тъмни,

от които няма да разсъмне.

Царят – блед – изправи се край друма.

Вдигна длан към божията стряха

и се свлече. Дума не продума.

Слепите бойци

не го видяха.

Те вървяха, яко уловени,

към дима на къщите рождени,

към гласа на лястовица мила,

към Беласица, Пирин и Рила –

там,

където, плахи и злочести,

чакаха ги техните невести,

за да срещнат своите стопани.

С благ мехлем да вържат люти рани.

И сред писък на дълбоки нощи

да им раждат

яснооки рожби.