Нова Зора

Продължение от брой 39

И. Хр.: Говорехме за книгата ти „Истина без давност“. Нека се върнем към нея. Колко време я писа и как си работил върху текста?

Н. Р.: Тя ми струва пет години труд. Първо, получих достъп до архивите с разрешение, с едно писмо от секретаря на ЦК на БКП Георги Атанасов до Окръжния комитет на партията във Варна. Имах и разрешение от зам.-началника на Държавна сигурност, той е с ранг зам.-министър. Получих достъп, но подписах декларация, че нямам право да спекулирам с документите. Записките, които си водих на ръка, бяха прономеровани и прошнуровани. Ето я тетрадката – тя съдържа 75 листа. Има подписа на завеждащ-част. Всичко е с номера на документа, точно цитиране на протоколите, съдебните присъди и пр. Всичко това нещо съм го преписвал на ръка, за половин година съм изчел варненските полицейски архиви.

И. Хр.: Какъв процент от това, което си записал, си го използвал по-късно в книгата?

Н. Р.: Много малко. Изчел съм след това архивите от Народния съд, всичко във Военния архив в Търново, което засяга Варна. Изчел съм архива на Окръжния комитет на партията. Това е пет години труд. Всичко е проверявано отвсякъде. И какво стана в тая книга – най-добрите образи станаха полицейските началници.

И. Хр.: Защо?

Н. Р.: Защото всичко опира до тях. Имали сме през 9.9.1944 г. невероятно силна политическа полиция. Един Иван Райнов например завършва в София с отличие полицейското училище. Тя и сега стои, сградата на ъгъла на бул. „Васил Левски“ и „Дондуков“. Една жълта сграда, където бяха преди „Профиздат“ и „Труд“. Иван Райнов го разпределят като младши офицер във Варна. Там веднага се заема с руското контраразузнаване. Разкрива всичките групи на съветските агенти. Той е бил изключително умен човек и морален, те са били платени добре. Всичко опира до него. Когато Гешев му предлага, след като разкрива Прудкин и др., да остане в София, той не приема. Казва: „По-добре във Варна да бъда лъв, отколкото в София втора-трета ръка полицай“. Иван Райнов доживява до 9 септември и го разстрелват без съд и присъда. Дърпал е конците на всички. Целият му състав от подчинени са били 4-5 души, но си е имал своя агентура.

И. Хр.: Как си обясняваш факта, че Гешев и всички окръжни полицейски началници, са имали агентура по високите етажи на БКП?

Н. Р.: По много прост начин. До 1939 г. БКП е била легална. Тогава, общо взето, България е живеела добре. Върви вересията, градът се замогва, животът като цяло е бил добър. Но идва 1 март 1941 г., когато немците влизат в България. Изчезват гьонът, кожите, германците започват да печатат пари. Разказвали са ми как на пазара немски войник купува яйца. Взема една кошница яйца и една дамаджанка. Чупи яйцата – маха белтъка и само с жълтъците пълни дамаджаната. Напълни я и отгоре сложи два пръста олио. Немците през Втората световна война са имали невероятна поща. За два дни, даже ден и половина, от българско градче колетът отива в Бавария, например. И тогава градът започва да изпосталява. Появяват се бойни групи, играта загрубява. Така че полицията ги е знаела комунистите още като легални и след това започва да ги дебне. И по този начин ги и разкриват. Това е един от начините да ги изнамерят и вербуват. Ще ти кажа нещо, то е проблемно и не ми е по сърце да ти го споделя, но ще го кажа. За мен, още тогава се убедих, че гражданската война е позор за една нация. Това е братоубийсво. А ние сега, много мои приятели, възрастни хора, ще ми се засегнат, но не може в една държава да се издигат паметници на българи, които са убили българи. Какво от това, че едните са били партизани, а другите жандармеристи. Това е позор. Гражданската война е позор, това е братоубийство. Какво има да делим в тази малка държава? А тя се раздира от страсти, от партизанщина. Натъкнах се на такива зверства и трябва да ти кажа, че най-големите изстъпления, които са правени през антифашистката съпротива, са дело на полицаи, жандармеристи от нисшите чинове. Защото ония, особено офицерите в по-голямата си част, са патриоти. Но политиката ги сблъсква, кара ги да палят къщи и да убиват. Но най-големите зверства са правени от хора от народа. Натъкнах се на зверството на едно селско момче, с две нашивки, останал на свръхсрочна служба. Той си оставя ралото, оставя си мотиката, оставя това, което му е призванието, и отива на готова служба, на държавна ясла. И казва: „Господин поручик, ако хванем някой жив шумкарин, дайте го на мен, аз ще вадя тънки ремъчета, тасми от гърба му“.

И. Хр.: Значи жив го дере.

Н. Р.: Да. При това да се докара на началника си. Даже има такъв случай, той никъде не е описан, но са ми го разказвали. Във Варна, някъде през 1942-1943 г. съветска ескадра наближава Варна. Руснаците са имали силен морски флот. Нашият флот е бил малък, я има, я няма 10 корита. Излиза един от нашите командири на ескадра и докладва на българския командващ флота: „Г-н адмирал, откривам на хоризонта съветска ескадра. В състава й: един миноносец, два стражеви кораба, тралчици. Разрешете да открия огън“. Адмиралът веднага го псува на майка и му казва: „Веднага свий койрука и се връщай обратно. Два пъти ще кихнат срещу Варна и ще я сринат“. Той знае, че адмиралът няма да му разреши, но да се докара. Българинът много обича да се докара на началника си, да изрази преданост, уважение. Към него, към жена му, да го покани на гости, да се отърка в него. Като го свалят обаче, се радва като го види свален. Да го види отново в калта. Такава отмъстителност. Това е българинът. Той гледа да е добре. Това, че в съседната къща гори огън и мечката играе, не го интересува.

И. Хр.: Не се досеща, че огънят, пламнал в плевнята на комшията, ще подпали и неговата. Той да е добре, пък да става каквото ще. Но тази поведенческа линия е исторически обусловена.

Н. Р.: Естествено. Тя идва от турското робство, от поединичното оцеляване. То убива колективното чувство, което у нас е закърняло. Това вече е дефект на нацията. Като завърших „Максим Горки“, за да избегна разпределението, се хванах в „Български войн“ като завеждащ редакция. Работих само седем месеца и заминах да плавам. И какво ми разказва един полковник от редакторите. Той пишеше, беше журналист, но прост човек, тъп човек. Пращат го на Балатон, там имаше международни военни курорти. Отива с жена си на почивка. В съседна стая почива един немски генерал, който е изкарал войната. Бил е в плен при руснаците. Генерал от германската армия, ляво настроен. Запознават се, немецът говори много добре руски, нашият на руско-български, знаеш как е. На нашия обаче му хрумва да направи интервю за списанието. Задава дежурните въпроси, но го пита: „Другарю генерал, цял живот сте изкарали в армията, кое е най-трудното, когато си офицер командир?“. Той му отговаря: „Най-трудното е да издаваш заповеди, да командваш“. Нашият човек се чуди – как най-трудно, напротив: наляво-надясно, пренеси тия камъни, стани, седни. На другия ден пак отива и му казва: „Ама другарю генерал, защо ми казахте, че най-трудното е да издаваш заповеди?“. Ами казва, защото „нашият народ е дисциплиниран, като му наредиш нещо, той изпълнява. И трябва да издадеш умна заповед“. А пък при нас – първо, да обсъдим заповедта, след това да се измъкнеш от нея. Ако ти каже да отидеш оттам, ти ще минеш оттука. Това е българинът.

И. Хр.: Обича да шикалкави.

Н. Р.: Да шикалкави, без всякакво чувство за йерархия. Какво като онзи носи една нашивка повече. Това, че той носи отговорност, това не го интересува. Сам за себе си. А иначе много обича да се мазни на началника и като го свалят, да му се подиграе, че дори и да помогне за неговото сваляне. Чувал съм, американец – стане сенатор, президент. Хайде да вземеме един сенатор. Примерно ние с теб сме състуденти. Завършили сме „Марината“, Морското училище във Варна. Обаче в един момент аз съм на висока длъжност, но теб те избират за сенатор. Правиш си екипа, мен ме обичаш и ми вярваш. И ме каниш, обаче аз идвам като шофьор, ще ти бъде охрана или нещо такова. Да можеш да се съветваш с мен. Това в България е невъзможно. Напротив, като докопа власт, първо гледа да си уреди приятелите, да издигне роднините си. В САЩ няма такова нещо. И не е обидно за него. Четири години ще му бъде мандатът и той отива и му става шофьор. Спазва реда: отваря му вратата. Е, получава добра заплата. Съветва го, онзи му има доверие. Това при нас го няма. Как ще го има, след като първият въпрос е: „Кой си ти, бе, защо пък ти да си, а не аз, с какво ти ме превъзхождаш?“.

И. Хр.: Селската интелигенция е ясно защо влиза в антифашистката съпротива, но Вапцаров и Малчика са от заможни фамилии. Защо участват?

Н. Р.: Моето мнение не е генералната истина, но ще ти го кажа. Ето, пак да ти дам пример със Сивриев. Той е единственият партизанин от Златоград. Син е на богат човек. Баща му е имал стада овце, слуги, ратаи. Но баща му казва думите: „Ние влязохме в партизанското движение не да се наядем, а заради идеи.“ Работническия младежки съюз (РМС) го правят селските младежи, тези, които отиват в града. Тогава средното образование е на високо равнище. Един среднист, завършил през – 1942-1943 г., сега не можеш да го сравниш с един филолог с висше образование. Математика, физика, химия, латински, древногръцки, руски - задължително. Руският език го въвежда като учебен предмет в България Ботьо Петков, бащата на Ботев, още преди Освобождението. А сега руски език почти не се изучава. Тук-там по желание. В най-мрачните фашистки години: 1943-1944 г., се е изучавал руски език. В края на 30-те на ХХ век нахлуват руските филми: за Чапаев, например, танцови ансамбли, превежда се Максим Горки и пр.

Текстът е част от книгата „Човекът, който доведе Господ на земята. Литературна анкета с Никола Радев“, която предстои да излезе.